В навечерието на 90-годишнината на оперната дива Райна Кабаиванска издателство "Гея Либрис" издаде книгата "Весталка на операта". Автор е оперният певец Ангел Антонов. Книгата не е биографична, а художествен анализ на най-добрите роли на Кабаиванска.

В предговора проф. Боянка Арнаудова - музикален критик, пише, че книгата "е искрен дар, трогателен и етичен жест на преклонение пред огромното дело на великата певица и знаменит педагог. Очевидно е, че от години авторът се е подготвил, събирайки материали, послушвайки много записи, описвайки роли, изяви, включително и собствени впечатления, анализи и мнения".

В интервю за БТА Ангел Антонов разказва, че от години се е вдъхновявал от Райна Кабаиванска и дори със съученици е направил първия в света интернет сайт за нея. По този начин била отбелязана 70-годишнината на певицата. По думите на Антонов сайтът е спрян, защото Нов български университет са пуснали свой, официален, сайт на знаменитата певица.

ПУЧИНИЕВИ РОЛИ

През 1978 г. Райна Кабаиванска е удостоена с голямата награда "Пучини". Това е огромно признание за певицата, която в този момент е може би най-нашумялата Тоска в света, една от най-търсените Чо-Чо-Сан (другата е Рената Ското), същото важи и за Мими, и за останалите женски образи на Пучини. Кабаиванска получава приза веднага след Мария Калас, която е наградена предната година посмъртно. Другите имена в списъка са Розета Пампанини (първата носителка на наградата при учредяването ѝ през 1971 г.), Мафалда Фаверо, Джилда Дала Рица, Антониета Стела, Рената Тебалди и Магда Оливеро.

Но Кабаиванска е първата от своето поколение, която получава приза - това означава много. Можем да сме сигурни, че поне с едно българската певица ще остане в историята - с изпълненията си на Пучини. За съжаление, тя има малко официални записи, но сред тях е легендарният филм "Тоска" от 1976 г., издаден на DVD от Deutsche Grammophon, и може би най-хубавият спектакъл на "Мадам Бътерфлай" от Арена ди Верона през 1983 г., издаден от Warner.

СЕСТРА АНДЖЕЛИКА

Професионалният дебют на Кабаиванска е именно в опера на Пучини - през 1959 г. тя изпълнява ролята на Джорджета от "Мантията" в театъра на град Верчели. Партнира ѝ самият Пиеро Капучили. Тази опера е част от триптиха "Мантията" - "Сестра Анджелика" - "Джани Скики".

Примата е по-известна с друг образ от него, а именно Анджелика. Изпълнява я в Миланската скала през 1962 г. като заместничка на Антониета Стела. В интернет може да се намери "пиратски" запис от спектакъл тридесет години по-късно - в Театро де ла Сарсуела в Мадрид през 1993 г. Гласът на българската певица не е същият като на 28 години, но актьорски изпълнението е силно и трогателно.

Анджелика е заточена в манастир, защото е родила извънбрачно дете. Когато научава за смъртта му, тя отива в градината и набира треви, с които да си направи отровна отвара. Изключително въздействащ е моментът, когато Анджелика-Райна хвърля монашеската забрадка и все едно остава гола пред очите на Създателя. Актрисата излъчва целия религиозен патос на епохата - това е истинската средновековна монахиня, готова да се самобичува.

Но, когато детето ѝ е мъртво, тя не може да остане смирена и извършва непростимия грях - самоубива се, отчаяно молейки Бога за милост. Умирайки, вижда своето дете, което идва да я отведе в Рая. Кабаиванска получава оглушителни аплодисменти от темпераментната испанска публика - знак, че е успяла да постигне това, което самият композитор определя като цел на тази опера - да трогне и развълнува.

МИМИ

Следва друга Пучиниева героиня - Мими от "Бохеми". Българската певица я е изпълнявала къде ли не - в Ню Йорк, Буенос Айрес, Берлин, на Пучиниевия фестивал в Торе дел Лаго, на Арена ди Верона... Именно от града на Ромео и Жулиета българката пази забавен спомен: "Облякоха ме с разкошна рокля, тежки до земята накити... Казах на режисьора, че Мими е бедно момиче, което прави изкуствени цветя, за да се прехранва. А пък те са ме облекли като царица... "Ами да!" - отговори той. "Защото само ти умееш тия скъпи бижута да носиш"... Мими като кралица!

В тази роля често е била предпочитана Мирела Френи, заради кристално-чистия глас и подкупващата невинност. Мими е "бойният кон" на италианската дива и с нея тя се утвърждава на световния оперен небосклон. Интерпретацията на Райна е различна - нейната Мими е хитруша, кокетка и съвсем не е безпомощна. Истинска парижка лудетина. Тя се наслаждава на битието и черпи от него с пълни шепи - това подсилва трагичния характер на ролята - героинята е осъдена да се раздели с живота, който толкова много обича.

Кабаиванска изпълнява ролята дълги години. Тя участва и в известната постановка от Каляри през 1998 г., която сме гледали по Mezzo с участието на Даниела Деси и Андреа Бочели.

На концертния подиум често изпълнява не само двете арии на Мими, но и прочутия валс на Музета - неслучайно не изписвам Мюзета, защото веднъж госпожа Кабаиванска лично ме поправи, че на италиански било правилно с "У" - Музета. Означавало "муцунка"...

ЛИУ

Българската певица дебютира в ролята на саможертвената Лиу от "Турандот" през 1963 г. в Кралската опера Ковънт Гардън. Това е партия, идеална за гласа на Кабаиванска, но тя не се връща към нея. Може би не е била привлечена от образа на кротката и подчинена робиня. През 1978 г. във Виареджо тя прави голям концерт, на който изпълнява всички героини на Пучини - всяка ария с различна рокля, стилизирано представяща образа. Изпълнява и Лиу, а накрая дори - убийствената ария на Турандот.

Певицата никога не е обръщала поглед към тази роля, която е за много здрав драматичен сопран от типа на Биргит Нилсон и Гена Димитрова. Сигурно е искала да се позабавлява на този концерт и публиката аплодира възторжено изпълнението ѝ. Впрочем в началото на кариерата си Кабаиванска изпълнява самата Турандот, но не на Пучини, а на Бузони от неговата опера по същата пиеса на Карло Гоци. Можем само да си представим колко убедителна е била в образа на китайската принцеса.

БЪТЕРФЛАЙ

Дебютът на Кабаиванска като Чо-Чо-Сан е на новата сцена на Метрополитен опера в Ню Йорк през 1967 г. Изпълнявала я е навсякъде - "Ла Скала" (1972, 1979), "Ковънт гардън" (1981), парижката опера "Гарние" (1983), Арена ди Верона (1978, 1983, 1997), Торе дел Лаго (1974), Рим, Венеция, Неапол, Болоня, Флоренция, Торино, Катаня, Овиедо, София и т.н. Има два студийни записа на цялата опера (1969, 1982) и много записи на живо, сред които е и прочутият спектакъл от Арена ди Верона, заснет през 1983 г.

Бътерфлай е една от малкото партии, които Кабаиванска е изработила с великата американска певица Роза Понсел. Всъщност първоначално Понсел е била на мнение, че българката трябва да се откаже от Пучини и Верди, и да се специализира в белкантов репертоар (Доницети, Белини). Но Райна винаги е била привлечена от големите драматични роли, в които пеенето е съчетано с актьорска игра. И успява да убеди своята легендарна колежка, че не трябва да сменя репертоара си и че това е нейното амплоа. Бътерфлай е плод на това творческо сътрудничество. Нещо повече - българската певица е изпълнявала ролята в постановка, режисирана от самата Роза Понсел.

Примата многократно е разказвала за дългия си път към персонажа. По време на един от първите си гастроли в Япония през 60-те години, успява да се срещне с професионален актьор от прочутия театър "Но". Наблюдава го в продължение на три часа как се гримира за ролята на японска девица. "Този 80-годишен човек се превърна в момиченце" - разказва с вълнение Кабаиванска. Той ѝ показва много традиционни движения и жестове. Певицата споделя, че в началото ги използвала на сцената, но впоследствие се отказала от повечето. "Разбрах, че не е важно, че Бътерфлай е японка. Тя е майка с главна буква. Това не е нещо японско, нито европейско, то е общочовешко".

Спомням си едно телевизионно предаване по италианската телевизия, посветено на Мария Калас. Участваха легендарният сценограф и режисьор Франко Дзефирели и Райна Кабаиванска. Ставаше дума, че гръцката дива е избягвала тази роля. Дзефирели посочи Кабаиванска и възкликна: "Ето, нашата Райна - тя е гений, защото успява да ни накара да забравим за възрастта на Бътерфлай". А от своя страна певицата се пошегува, че като дойде прословутата реплика

Ключът към тълкуването на образа е в първия кратък монолог на Бътерфлай - за да докаже любовта си към Пинкертон, тя е изоставила религията на дедите си и е приела вярата на своя любим. Точно на това място чуваме темата на смъртта - още тук става ясно, че решението на гейшата ще доведе до гибелта ѝ. В много постановки във второто действие е облечена с американски дрехи - тя непрекъснато подчертава пълната преданост към родината на съпруга си. Идеализира една чужда култура, без да осъзнава колко различна е тя. Заради постъпката си Бътерфлай е тотално отритната от обществото. И това е само началото от нещастия.

С напредването на действието разбираме колко дълбока е драмата на японската гейша. Тя е остаряла преждевременно. Кабаиванска успява да покаже тази промяна по неповторим начин. Ако в началото Бътерфлай-Райна се е държала кокетно, играейки си на гейша и се е радвала като дете на красивата си сватба с американския лейтенант, във второто действие виждаме една променена жена - замислена, сдържана, осъзната. В нея все още се пробуждат невинността и надеждата, но се усеща и много мъка.

Затова е кръстила детето си Dolore - Болка. Когато Шарплес задава въпроса дали Пинкертон знае, че има дете, Бътерфлай-Райна дръпва момченцето към себе си и го прегръща силно, все едно предчувства, че ще ѝ го отнемат, и не иска да го пусне. Промяната се чува и в гласа - ако в първото действие Кабаиванска използва най-лиричните светли цветове, тук гласът ѝ придобива плътност, сила и една зряла категоричност.

На моменти омеква, а после отново се затваря в себе си - трябва да е силна, заради детето. Актрисата има и друго забележително откритие - дълбоко в себе си Чо-Чо-Сан знае, че се самозалъгва, но трябва да вярва, че Пинкертон ще се върне. Повтаря си "Tornerà" (Ще се върне) - самовнушава си, че всичко ще се оправи, защото всъщност силно се съмнява в това. В постановката на Джулио Шазалет на Арена ди Верона има интересно режисьорско решение - докато слушаме прочутия хор със затворена уста, Бътерфлай-Райна бавно се изкачва по хълма.

Виждаме я само в гръб. Толкова много казва с гърба си, с леко приведената си стойка, с кротката си походка...

На финала в Чо-Чо-Сан на Кабаиванска не е останало нищо детско, тя се е разделила с илюзиите, невинността е в миналото. В гласа не е останал никакъв лиризъм, вместо светлина има метал, височините са като остриета.

Годината е 1975, случило се няколко месеца след раждането на дъщеря ѝ Франческа. По време на записа певицата си представила, че пее на новороденото си момиченце и се разплакала. Разплакал се и диригентът, оркестрантите... Всички се прегърнали. Отишли да чуят какво се е получило: "Ужасен запис! - разказва Кабаиванска. - Аз пея фалшиво, оркестърът свири лошо... Тогава разбрах, че артистът никога не бива да страда със свои лични чувства." И този урок певицата не забравя никога. Дори в толкова драматична сцена като раздялата с детето, тя винаги си дава сметка, че театърът е илюзия. Трябва да плаче публиката, а артистът да е на себе си, за да изпълни изискванията на композитора.

Успехът на Кабаиванска в тази роля винаги е бил огромен. Съществува рядък документален запис от премиерата в Миланската скала през 1979 г. След кулминацията "Trionfa il mio amor!... Ei torna e m'ama!" ("Моята любов триумфира... Той се връща и ме обича") публиката започва да крещи "Брава", заглушавайки огромния оркестър. И това не къде да е, а в Скалата!... За друго изпълнение, този път във Венеция, критиката пише как публиката "паднала в краката" на дивата. Сравняват ръцете ѝ, разперени като криле, с ръцете на великата балерина Карла Фрачи.

Огромно признание българката получава и от японския режисьор Кон Ичикава. Той отива при нея със сценарий за филм, озаглавен "Un bel di vedremo" ("Един прекрасен ден ще видим") - с тези думи започва прочутата ария на Бътерфлай. Сюжетът е вдъхновен от изкуството на Кабаиванска и авторът настоява тя да участва в главната роля. Действието се развива в старчески дом за оперни певци, където се срещат Емилио и бившата му любов Изабела. Няколко години Кабаиванска отказва на японския кинаджия, но той е много настоятелен и през 1995 г. тя дава съгласието си да се снима. Името на Ичикава е споменато като автор на сценария, а Тонино Валери е режисьор. На българската актриса партнират Масимо Джироти и звездата на италианското кино Джулиано Джема.

През 1997 г. Райна Кабаиванска се сбогува с ролята на Чо-Чо-Сан на Арена ди Верона в два спектакъла пред 20 000 души публика. Тогава се навършват и двадесет години от кончината на Мария Калас. Българската певица посвещава спектаклите на нея. На 62-годишна възраст Кабаиванска все още пази красотата, елегантността и отдадеността си на голямото изкуство.

Сред неизброимите награди на певицата е и призът "Един живот, посветен на музиката" - нима може да се намерят по-подходящи думи, за да бъде почетена нашата Райна...