"Весталка на операта": Кои са най-добрите роли на Райна Кабаиванска

В навечерието на 90-годишнината на оперната дива Райна Кабаиванска издателство "Гея Либрис" издаде книгата "Весталка на операта". Автор е оперният певец Ангел Антонов. Книгата не е биографична, а художествен анализ на най-добрите роли на Кабаиванска.
В предговора проф. Боянка Арнаудова - музикален критик, пише, че книгата "е искрен дар, трогателен и етичен жест на преклонение пред огромното дело на великата певица и знаменит педагог. Очевидно е, че от години авторът се е подготвил, събирайки материали, послушвайки много записи, описвайки роли, изяви, включително и собствени впечатления, анализи и мнения".
В интервю за БТА Ангел Антонов разказва, че от години се е вдъхновявал от Райна Кабаиванска и дори със съученици е направил първия в света интернет сайт за нея. По този начин била отбелязана 70-годишнината на певицата. По думите на Антонов сайтът е спрян, защото Нов български университет са пуснали свой, официален, сайт на знаменитата певица.
"Има неща, които само певец може да разкаже и само певец може да чуе, да забележи и да обясни. Опитал съм се опиша личния свят на персонажа и личния свят на артиста, и как тези два свята се допират. И как наистина работиш с душата си - и това не е клише, нито празни приказки, защото ти изкарваш всичко от себе си. Влизаш в чужда кожа, използвайки своята собствена чувствителност. Мисля, че това е основното достойнство на книгата", споделя Антонов.
Родената на 15 декември 1934 г. в Бургас Кабаиванска е сред най-значимите сопранови гласове през втората половина на ХХ век. Кавалер е на Ордена на Италия, пет пъти е посочвана за най-популярна личност на Италия и два пъти за музикант на годината. Има значими успехи в изявите си на световните музикални сцени, които и донасят световна слава. Пее в операта "Ла Скала", Милано, която е сред най-престижните световни оперни театри. Звезда е на нюйоркската Метрополитън опера, Виенската опера, Арена ди Верона, Болшой театър, Ковънт гардън, Карнеги хол.

Райна Кабаиванска стана първият чужденец, взел италианската награда "Мария Калас"
Ангел Антонов е роден във Варна в семейство с артистични традиции. През 2011 г. заминава за Неапол и в продължение на четири години развива вокалните си умения при тенора Луиджи Джордано Орсини. Участвал е в майсторски класове на имена от световен мащаб като Ренато Брузон, Долора Заджик, Красимира Стоянова, Александрина Милчева, Франко Силвестри и др. Антонов е бил солист на Софийската филхармония, Българското национално радио, Русенската държавна опера. От 2017 г. е солист на Софийската опера. Репертоарът му включва централни тенорови партии от опери на Моцарт, Бизе, Верди, Вагнер, Пучини, Чайковски и др.
"Дневник" публикува откъс от "Весталка на операта", предоставен специално на редакцията от издателство "Гея Либрис".
Из "Весталка на операта" от Ангел Антонов
ПУЧИНИЕВИ РОЛИ
През 1978 г. Райна Кабаиванска е удостоена с голямата награда "Пучини". Това е огромно признание за певицата, която в този момент е може би най-нашумялата Тоска в света, една от най-търсените Чо-Чо-Сан (другата е Рената Ското), същото важи и за Мими, и за останалите женски образи на Пучини. Кабаиванска получава приза веднага след Мария Калас, която е наградена предната година посмъртно. Другите имена в списъка са Розета Пампанини (първата носителка на наградата при учредяването ѝ през 1971 г.), Мафалда Фаверо, Джилда Дала Рица, Антониета Стела, Рената Тебалди и Магда Оливеро.
Но Кабаиванска е първата от своето поколение, която получава приза - това означава много. Можем да сме сигурни, че поне с едно българската певица ще остане в историята - с изпълненията си на Пучини. За съжаление, тя има малко официални записи, но сред тях е легендарният филм "Тоска" от 1976 г., издаден на DVD от Deutsche Grammophon, и може би най-хубавият спектакъл на "Мадам Бътерфлай" от Арена ди Верона през 1983 г., издаден от Warner.
СЕСТРА АНДЖЕЛИКА
Професионалният дебют на Кабаиванска е именно в опера на Пучини - през 1959 г. тя изпълнява ролята на Джорджета от "Мантията" в театъра на град Верчели. Партнира ѝ самият Пиеро Капучили. Тази опера е част от триптиха "Мантията" - "Сестра Анджелика" - "Джани Скики".
Примата е по-известна с друг образ от него, а именно Анджелика. Изпълнява я в Миланската скала през 1962 г. като заместничка на Антониета Стела. В интернет може да се намери "пиратски" запис от спектакъл тридесет години по-късно - в Театро де ла Сарсуела в Мадрид през 1993 г. Гласът на българската певица не е същият като на 28 години, но актьорски изпълнението е силно и трогателно.
Анджелика е заточена в манастир, защото е родила извънбрачно дете. Когато научава за смъртта му, тя отива в градината и набира треви, с които да си направи отровна отвара. Изключително въздействащ е моментът, когато Анджелика-Райна хвърля монашеската забрадка и все едно остава гола пред очите на Създателя. Актрисата излъчва целия религиозен патос на епохата - това е истинската средновековна монахиня, готова да се самобичува.
Но, когато детето ѝ е мъртво, тя не може да остане смирена и извършва непростимия грях - самоубива се, отчаяно молейки Бога за милост. Умирайки, вижда своето дете, което идва да я отведе в Рая. Кабаиванска получава оглушителни аплодисменти от темпераментната испанска публика - знак, че е успяла да постигне това, което самият композитор определя като цел на тази опера - да трогне и развълнува.
МИМИ
Следва друга Пучиниева героиня - Мими от "Бохеми". Българската певица я е изпълнявала къде ли не - в Ню Йорк, Буенос Айрес, Берлин, на Пучиниевия фестивал в Торе дел Лаго, на Арена ди Верона... Именно от града на Ромео и Жулиета българката пази забавен спомен: "Облякоха ме с разкошна рокля, тежки до земята накити... Казах на режисьора, че Мими е бедно момиче, което прави изкуствени цветя, за да се прехранва. А пък те са ме облекли като царица... "Ами да!" - отговори той. "Защото само ти умееш тия скъпи бижута да носиш"... Мими като кралица!
В тази роля често е била предпочитана Мирела Френи, заради кристално-чистия глас и подкупващата невинност. Мими е "бойният кон" на италианската дива и с нея тя се утвърждава на световния оперен небосклон. Интерпретацията на Райна е различна - нейната Мими е хитруша, кокетка и съвсем не е безпомощна. Истинска парижка лудетина. Тя се наслаждава на битието и черпи от него с пълни шепи - това подсилва трагичния характер на ролята - героинята е осъдена да се раздели с живота, който толкова много обича.
Кабаиванска изпълнява ролята дълги години. Тя участва и в известната постановка от Каляри през 1998 г., която сме гледали по Mezzo с участието на Даниела Деси и Андреа Бочели.
На концертния подиум често изпълнява не само двете арии на Мими, но и прочутия валс на Музета - неслучайно не изписвам Мюзета, защото веднъж госпожа Кабаиванска лично ме поправи, че на италиански било правилно с "У" - Музета. Означавало "муцунка"...
ЛИУ
Българската певица дебютира в ролята на саможертвената Лиу от "Турандот" през 1963 г. в Кралската опера Ковънт Гардън. Това е партия, идеална за гласа на Кабаиванска, но тя не се връща към нея. Може би не е била привлечена от образа на кротката и подчинена робиня. През 1978 г. във Виареджо тя прави голям концерт, на който изпълнява всички героини на Пучини - всяка ария с различна рокля, стилизирано представяща образа. Изпълнява и Лиу, а накрая дори - убийствената ария на Турандот.
Певицата никога не е обръщала поглед към тази роля, която е за много здрав драматичен сопран от типа на Биргит Нилсон и Гена Димитрова. Сигурно е искала да се позабавлява на този концерт и публиката аплодира възторжено изпълнението ѝ. Впрочем в началото на кариерата си Кабаиванска изпълнява самата Турандот, но не на Пучини, а на Бузони от неговата опера по същата пиеса на Карло Гоци. Можем само да си представим колко убедителна е била в образа на китайската принцеса.
БЪТЕРФЛАЙ
Дебютът на Кабаиванска като Чо-Чо-Сан е на новата сцена на Метрополитен опера в Ню Йорк през 1967 г. Изпълнявала я е навсякъде - "Ла Скала" (1972, 1979), "Ковънт гардън" (1981), парижката опера "Гарние" (1983), Арена ди Верона (1978, 1983, 1997), Торе дел Лаго (1974), Рим, Венеция, Неапол, Болоня, Флоренция, Торино, Катаня, Овиедо, София и т.н. Има два студийни записа на цялата опера (1969, 1982) и много записи на живо, сред които е и прочутият спектакъл от Арена ди Верона, заснет през 1983 г.
Бътерфлай е една от малкото партии, които Кабаиванска е изработила с великата американска певица Роза Понсел. Всъщност първоначално Понсел е била на мнение, че българката трябва да се откаже от Пучини и Верди, и да се специализира в белкантов репертоар (Доницети, Белини). Но Райна винаги е била привлечена от големите драматични роли, в които пеенето е съчетано с актьорска игра. И успява да убеди своята легендарна колежка, че не трябва да сменя репертоара си и че това е нейното амплоа. Бътерфлай е плод на това творческо сътрудничество. Нещо повече - българската певица е изпълнявала ролята в постановка, режисирана от самата Роза Понсел.
Примата многократно е разказвала за дългия си път към персонажа. По време на един от първите си гастроли в Япония през 60-те години, успява да се срещне с професионален актьор от прочутия театър "Но". Наблюдава го в продължение на три часа как се гримира за ролята на японска девица. "Този 80-годишен човек се превърна в момиченце" - разказва с вълнение Кабаиванска. Той ѝ показва много традиционни движения и жестове. Певицата споделя, че в началото ги използвала на сцената, но впоследствие се отказала от повечето. "Разбрах, че не е важно, че Бътерфлай е японка. Тя е майка с главна буква. Това не е нещо японско, нито европейско, то е общочовешко".
"Има една много жестока реплика в либретото. - продължава Райна - Питат Чо-Чо-Сан на колко години е и тя отговаря: "На петнадесет - точно, точно." Но никое сопрано не може да я изпее на 15 години."
Спомням си едно телевизионно предаване по италианската телевизия, посветено на Мария Калас. Участваха легендарният сценограф и режисьор Франко Дзефирели и Райна Кабаиванска. Ставаше дума, че гръцката дива е избягвала тази роля. Дзефирели посочи Кабаиванска и възкликна: "Ето, нашата Райна - тя е гений, защото успява да ни накара да забравим за възрастта на Бътерфлай". А от своя страна певицата се пошегува, че като дойде прословутата реплика
"Петнадесет години точно-точно", тя прави елегантен жест с ветрилото и се скрива зад него... Мисля, че основното в образа на Чо-Чо-Сан, е силата на волята. Зад маската на крехка японска гейша се крие изключителен характер и устойчивост. Чест не е просто дума за нея, а изконна част от културата и възпитанието ѝ. Докато вярва, че Пинкертон ще се върне, намира сили да не се огъва пред трудностите. Този волеви характер със сигурност е присъщ и на Райна Кабаиванска, която винаги е следвала пътя си независимо от критиките. |
Ключът към тълкуването на образа е в първия кратък монолог на Бътерфлай - за да докаже любовта си към Пинкертон, тя е изоставила религията на дедите си и е приела вярата на своя любим. Точно на това място чуваме темата на смъртта - още тук става ясно, че решението на гейшата ще доведе до гибелта ѝ. В много постановки във второто действие е облечена с американски дрехи - тя непрекъснато подчертава пълната преданост към родината на съпруга си. Идеализира една чужда култура, без да осъзнава колко различна е тя. Заради постъпката си Бътерфлай е тотално отритната от обществото. И това е само началото от нещастия.
С напредването на действието разбираме колко дълбока е драмата на японската гейша. Тя е остаряла преждевременно. Кабаиванска успява да покаже тази промяна по неповторим начин. Ако в началото Бътерфлай-Райна се е държала кокетно, играейки си на гейша и се е радвала като дете на красивата си сватба с американския лейтенант, във второто действие виждаме една променена жена - замислена, сдържана, осъзната. В нея все още се пробуждат невинността и надеждата, но се усеща и много мъка.
Затова е кръстила детето си Dolore - Болка. Когато Шарплес задава въпроса дали Пинкертон знае, че има дете, Бътерфлай-Райна дръпва момченцето към себе си и го прегръща силно, все едно предчувства, че ще ѝ го отнемат, и не иска да го пусне. Промяната се чува и в гласа - ако в първото действие Кабаиванска използва най-лиричните светли цветове, тук гласът ѝ придобива плътност, сила и една зряла категоричност.
На моменти омеква, а после отново се затваря в себе си - трябва да е силна, заради детето. Актрисата има и друго забележително откритие - дълбоко в себе си Чо-Чо-Сан знае, че се самозалъгва, но трябва да вярва, че Пинкертон ще се върне. Повтаря си "Tornerà" (Ще се върне) - самовнушава си, че всичко ще се оправи, защото всъщност силно се съмнява в това. В постановката на Джулио Шазалет на Арена ди Верона има интересно режисьорско решение - докато слушаме прочутия хор със затворена уста, Бътерфлай-Райна бавно се изкачва по хълма.
Виждаме я само в гръб. Толкова много казва с гърба си, с леко приведената си стойка, с кротката си походка...
На финала в Чо-Чо-Сан на Кабаиванска не е останало нищо детско, тя се е разделила с илюзиите, невинността е в миналото. В гласа не е останал никакъв лиризъм, вместо светлина има метал, височините са като остриета.
"Con onor muore chi non può serbar vita con onore." ("С чест умира този, който не може да опази живота с чест"). Опозорената гейша решава да сложи край на живота си. Следва разтърсващата раздяла между майката и детето - нейното "малко божество" (piccolo iddio). В едно интервю Райна Кабаиванска разказва на музиколога Магдалена Манолова как е записвала финалната ария за грамофонна плоча.
Годината е 1975, случило се няколко месеца след раждането на дъщеря ѝ Франческа. По време на записа певицата си представила, че пее на новороденото си момиченце и се разплакала. Разплакал се и диригентът, оркестрантите... Всички се прегърнали. Отишли да чуят какво се е получило: "Ужасен запис! - разказва Кабаиванска. - Аз пея фалшиво, оркестърът свири лошо... Тогава разбрах, че артистът никога не бива да страда със свои лични чувства." И този урок певицата не забравя никога. Дори в толкова драматична сцена като раздялата с детето, тя винаги си дава сметка, че театърът е илюзия. Трябва да плаче публиката, а артистът да е на себе си, за да изпълни изискванията на композитора.
Успехът на Кабаиванска в тази роля винаги е бил огромен. Съществува рядък документален запис от премиерата в Миланската скала през 1979 г. След кулминацията "Trionfa il mio amor!... Ei torna e m'ama!" ("Моята любов триумфира... Той се връща и ме обича") публиката започва да крещи "Брава", заглушавайки огромния оркестър. И това не къде да е, а в Скалата!... За друго изпълнение, този път във Венеция, критиката пише как публиката "паднала в краката" на дивата. Сравняват ръцете ѝ, разперени като криле, с ръцете на великата балерина Карла Фрачи.
Огромно признание българката получава и от японския режисьор Кон Ичикава. Той отива при нея със сценарий за филм, озаглавен "Un bel di vedremo" ("Един прекрасен ден ще видим") - с тези думи започва прочутата ария на Бътерфлай. Сюжетът е вдъхновен от изкуството на Кабаиванска и авторът настоява тя да участва в главната роля. Действието се развива в старчески дом за оперни певци, където се срещат Емилио и бившата му любов Изабела. Няколко години Кабаиванска отказва на японския кинаджия, но той е много настоятелен и през 1995 г. тя дава съгласието си да се снима. Името на Ичикава е споменато като автор на сценария, а Тонино Валери е режисьор. На българската актриса партнират Масимо Джироти и звездата на италианското кино Джулиано Джема.
През 1997 г. Райна Кабаиванска се сбогува с ролята на Чо-Чо-Сан на Арена ди Верона в два спектакъла пред 20 000 души публика. Тогава се навършват и двадесет години от кончината на Мария Калас. Българската певица посвещава спектаклите на нея. На 62-годишна възраст Кабаиванска все още пази красотата, елегантността и отдадеността си на голямото изкуство.
Сред неизброимите награди на певицата е и призът "Един живот, посветен на музиката" - нима може да се намерят по-подходящи думи, за да бъде почетена нашата Райна...