Статията не е част от редакционното съдържание на “Дневник”
"Моята любима страна" на Елена Костюченко (откъс)
В рубриката "Четиво" Дневник публикува откъс от "Моята любима страна", с автор Елена Костюченко, предоставен от Издателство "Жанет 45"
"Искате ли да научите откъде е дошъл Путин? Какви са днешните руски хора? И защо са такива, каквито са? Прочетете тази книга. Авторката години наред си води дневник за душата на своя народ - с любов и омраза. Учените твърдят, че за душата няма място в човешкото тяло. Къде се намира тя тогава?
Костюченко посещава домове и училища, сяда около масите на сватби и тържества - и задава на родители и деца въпроси за любов и омраза. И така пред нас се възправя чудовището, чиито следи днес виждаме в Киев, Буча и Ирпин - [същото онова чудовище,] което хвърля целия свят в ужас за неговото бъдеще.
~ Светлана Алексиевич, носител на Нобелова награда за литература
"Елена Костюченко е важен пътеводител в двадесет и първи век. Тази Русия, за която тя разказва тук, е онази Русия, която всички ние трябва да проумеем."
~ Тимъти Снайдър
"Костюченко не само намира път към мрака, тя успява да стигне в най-непрогледните му ъгли. . . Добрата новина, която изгрява там, е нейният талант. Прочетете я. Струва си."
~ Дмитри Муратов, главен редактор на "Новая газета" и носител на Нобелова награда за мир
"У това момиче има повече мъжество, отколкото у стотина мъже. Ето защо винаги съм се чувствал толкова неловко да наричам себе си "журналист". Не всеки има право да нарича себе си журналист. Елена си е извоювала това право хилядократно."
~ Виктор Шендерович
"Костюченко не споделя илюзията, че страната й е някак си впримчена в капан, [за който е виновен единствено] Путин. "Той е симптом, нека го наречем въплъщение на всички наши гадости", споделя ми тя. "Но той не е коренът на всеки наш проблем." "Държавата е застанала между нас и любовта ни към нашата страна", обяснява тя, "и ни казва кое е правилно, как трябва да се чувстваме, какво сме длъжни да правим." В своето творчество Костюченко се опитва - може би напразно - да се противопостави на
това схващане. "Любовта не изисква мълчание", ми казва. "Нито изисква лъжа. Нито пък убийства." Според нея любовта е "активно чувство". "Виждаш многобройните недостатъци на Русия и ги назоваваш. Опитваш се да спреш злото, извършено от нея, да поправиш онова, което можеш, да оплачеш онова, което не можеш - и да откриеш някакъв смисъл в тази печал."
~ Джошуа Яфа, The New Yorker
Откъс от "Моята любима страна" на Елена Костюченко
Глава 7. МОЯТА ЛЮБОВ (НЕВИДИМА И ИСТИНСКА)
"С Аня се запознахме в лесбийски клуб - тогава още ги имаше в Москва. Бях за втори път в този клуб. Наскоро се бях осъзнала като лесбийка, влюбих се, признах си, отблъснаха ме, плаках и търсих в Гугъл как да се излекувам от лесбийството. Изясни се, че няма как.
Сълзите ми стигнаха за седмица и два дни. Събрах сили и реших да си подредя бита - както го правят инвалидите в количка, глухите, диабетиците, болните от ХИВ. Трябваше да се науча да бъда лесбийка. С тази цел отидох в клуба.
Гледахме Lost and Delirious, после имаше дискусия. След дискусията играхме игра - всяка получаваше номер и на един лист трябваше да напише номерата на жените, които е харесала. Ако номерата съвпадаха, обещаваха да ни пратят телефона на другия. На мен не ми пратиха нищо.
Получи се така, че към метрото тръгнахме заедно с Аня. Говорихме си за политика. Аня очевидно беше по-възрастна, но задаваше много наивни въпроси. Струваше ми се, че така ми се подиграва, и все повече се начумервах.
Качихме се във вагона мълчешком. След няколко станции Аня трябваше да слезе, излезе на перона и викна - дай си телефона! Аз извиках цифрите. Тя ми написа SMS. Аз отговорих.
Бързо се събрахме. Това бяха първите ми сериозни отношения. Беше смешно. Ставах два часа по-рано, за да ѝ изгладя риза и да ѝ сготвя поширани яйца със сос холандез. Месец по-късно стана ясно, че ходи омачкана и обича макарони с кренвирш.
Аня неспирно купуваше евтини продукти, а освен това переше, сушеше и сгъваше пликчетата. Беше по-голяма от мен и помнеше не само 90-те (бандитизма, нищетата, ужаса пред бъдещето), но и 80-те (дефицита на всичко, купоните за продукти, предчувствието за разпадане на страната).
Живеехме бедно, бяхме наели един ъгъл в едностаен апартамент. След това редакцията вдигна заплатата ми и започнахме да наемаме цялата гарсониера сами. През уикендите спяхме и гледахме филми. Понякога ходехме в парка. Понякога - ако е лято и имаме сили - пътувахме до малките градове в Подмосковието. В един от тези градове видях картина с люляк и Аня ми я купи. Окачихме люляка над леглото.
Кожата на Аня е смугла, обгорена от слънцето, очите ѝ са кафяви, смеещи се, предните зъби - като на заек. Има любим син пуловер, посивял от времето. Четири висши - физико-математическо, превод, икономика и право. Работи като нефтогазов анализатор.
През една синя зима аз се събудих и помислих, че ме боли коремът. Хич не можех да разбера къде ме боли. Лежах по гръб, прекарвах ръце по тялото си и изведнъж разбрах, че много обичам Аня, с цялото си тяло, истински.
От този ден нататък започнах да мисля за бъдещето. Започнах да си мисля, че ще имаме деца.
На 14 февруари Алфа Банк съобщи, че ще помогне на всички влюбени да се сдобият със собствен дом. Вече не било важно дали имат сключен брак, или не - двойките можели заедно да вземат ипотечен кредит при добра лихва.
Научих за това на работа, от изскачаща реклама. Веднага се обадих в банката и попитах - истина ли е? Истина е. Попитаха ме от колко време е връзката, казах - година и половина. Охо, учуди се момичето - и вече сте готови да купите имот? Да - казах аз, - много се обичаме.
Да ви запиша за среща с мениджъра тогава, ще направим предварителни сметки - предложи момичето. - Трябват ми имената ви. И аз назовах имената ни. И момичето каза - не, няма да стане. Двойка - това са жена и мъж, а не като при вас. Такава е политиката на банката. Докато мислех какво да отговоря, тя затвори.
Не повярвах. Обадих се в други банки. Беше ми толкова странно, че дори не помислих да изляза в коридора.
Обаждах се от общата стая. Имах чувството, че падам.
Казвах - и двете работим, висшистки сме, живеем заедно, и ми отговаряха - няма значение, това няма значение, довиждане. Една банка каза - 18,9%. Попитах - колко? И мъжът каза - ами вашия случай никой няма да го разглежда, нали разбирате.
После прочетох за брака и за правата, които дава бракът.
После четох и за браковете в другите страни и как тези страни са решили, че брак могат да сключват всички.
Четох за ЛГБТ активизма и търсих в Гугъл за ЛГБТ активистите в Русия, и те ми се струваха некрасиви, невъзпитани, луди. После още година мрънках на най-добрата си приятелка, че в Русия ЛГБТ активистите са лоши и зле защитават правата ми. Приятелката ми мълчеше.
Хващаше ме срам все повече и повече, но не можех да обясня откъде се взема този срам.
Година по-късно, на 14 февруари, седяхме с Аня в едно заведение. Исках да ѝ кажа, че я обичам. Вместо това казах - Аня, знаеш ли, трябва да идем на гей парад. Аня каза - аз също си мислех за това, да, трябва.
Тогава гей парадите се провеждаха така. Активистите - не бяха повече от 10 - излизаха в центъра на Москва и вдигаха знамена с цветовете на дъгата. Биеха ги националисти, казаци и православни, които идваха на предварително обявеното от ЛГБТ активистите място.
Ченгетата чакаха, докато активистите бъдат пребити, и ги задържаха - пребити, непосегнали на никого.
Журналистите снимаха и се смееха. Вече бях ходила на гей парад като журналистка. За журналиста да отиде на гей парад, значеше добре да се позабавлява.
С Аня отидохме на гей парад. На знамето с цветовете на дъгата написахме - да мразиш, е скучно. Разгърнахме флага и стояхме така десет секунди. Удариха ме в слепоочието. Аня я задържаха. Озовах се в болница и започнах да губя слух. Журналисти ми се обаждаха за коментари.
Беше им смешно, когато бият гейовете, но се оказа, че не е смешно, когато бият колега - такава като тях.
Ходихме на гей паради всяка година. Биеха ни, после ни задържаха. Веднъж ми скъсаха роклята - и аз стоях гола насред Москва. Сприятелих се с ЛГБТ активистите - оказа се, че изобщо не са луди, а просто много уморени.
След това Държавната дума реши да приеме закон за пропагандата на хомосексуализма. В него пишеше, че ние сме социално неравностойни. Че аз съм социално неравностойна. Реших, че повече не искам да стоя с плакат и знаме.
Казах, че ще ида пред Държавната дума да се целувам с Аня. И извиках там всички, които искат да се целуват.
Дните с целуване бяха четири. Биеха ни и ни задържаха, задържаха ни и ни биеха.
Православните активисти носеха урина и развалени яйца, замеряха ни с лайна. Водеха децата си, за да ни бият.
Срещу децата не можеш да се съпротивляваш, малки са, можеш да им навредиш. Държавната дума прие този закон.
Когато Русия бе домакин на олимпиадата, реших да изляза на Червения площад и да изпея химна на Русия със знаме с цветовете на дъгата. Задържаха мен и всички, които дойдоха с мен, задържаха ни и ни пребиха в полицейския участък. Едно ченге ми се изплю в лицето. Обърсах се с ръка, избърсах ръката си в панталона. Лигите на ченге по панталона ми, ама че работа - и аз се разсмях.
Случи се какво ли не. През цялото това време Аня бе до мен. А аз бях до нея. Силите ни бяха на привършване, но ние не го съзнавахме.
И един ден силите ни свършиха. И ние престанахме да се обичаме.
Усетих го, защото в корема - там, където преди беше любовта - стана пусто. Поживяхме още известно време заедно. После Аня си отиде. Така си отидоха и нашата любов, и нашите бъдещи деца, а на мен не ми се щеше да се боря за общото щастие. Престанах да бъда активистка.
Сега биеха и задържаха не мен. Не мен убиваха.
Мислех си - за какво похарчих любовта си?
А за какво се харчи любовта? Тя гори, гори, докато не угасне. Понякога успява да освети късче от живота, например клонче люляк, и животът излиза от тъмнината, оказва се цветен. Но после мракът се завръща."
ГЛАВА 10. ПАМЕТТА (ИЗЧЕЗВАНЕ)
"На 1 септември 2004 година се случи най-страшният атентат в Русия. Терористи превзеха училище в Беслан, малък град в република Северна Осетия. Накараха децата, родителите и учителите да влязат вътре в училището, оказа се, че са 1128 души. Събраха заложниците във физкултурния салон и минираха салона.
През първия ден терористите разстреляха 23-ма мъже. Скоро те престанаха да дават вода на заложниците, хората, в опит да оцелеят, пиели собствената си урина. На третия ден от окупацията отекнаха два взрива, след това започна щурм на училището. Щурмовите отряди откриха огън с гранатомети и огнехвъргачки по училището, по училището стреляха танкове. По време на щурма загинаха 310 души, 186 от тях бяха деца.
В първия ден от превземането за Беслан лети Анна Политковская. Тя е работила много в Чечня и е искала да опита да организира преговори с терористите. В самолета губи съзнание. Отровили са я, но самолетът каца извънредно и Политковская е спасена. След това за Беслан лети моята колежка Елена Милашина. Властите лъжат, че заложниците са 354. Милашина първа написа, че заложниците са повече от хиляда.
"Новая газета" организира кореспондентски пункт в Беслан и нашите журналисти, сменяйки се един друг, работеха в града още много години. С техния труд започна да прозира истината. Стана ясно, че в нощта срещу 4-и септември, още преди следователите да започнат работа, телата на убитите са изнесени от сградата, отломките, дрехите и остатъците от тела са откарани на сметището. Затова химическият анализ не е можел да установи какво именно е причинило взривовете, след които е започнал щурмът.
По разрушенията експертът взривотехник и член на Парламентарната комисия Юрий Савелиев установи, че взривовете, дали старт на щурма, са били от термобарична и осколочна граната, изстреляни по физкултурния салон отвън. По-късно местните жители ще открият тубусите от гранатометите по покривите на околните сгради - там, където са били позиционирани снайперистите от ФСБ.
Материалите по делото "Беслан" и досега са засекретени, до тях няма достъп. Колегите ми се сдобиха с част от документите по наказателното дело, с материалите от процеса срещу единствения оцелял терорист, говориха с всички, които са се намирали в превзетия физкултурен салон. Стана ясно, че главната цел на щурма е било не спасяването на заложниците, а само ликвидирането на терористите.
По-късно този извод ще бъде потвърден от Европейския съд по правата на човека.
Не се знае кой е дал заповедта за щурма на училището. Но едва ли може да е бил някой друг, освен самия Путин.
Помня дните на превземането. Никой дори не можеше да допусне мисълта за щурм - само преговори, само спасяване на живота на децата. Но преговори нямаше. Путин казваше - Русия не преговаря с терористи, тя ги унищожава.
Помня кадрите от щурма на училището - западните канали го излъчваха директно. Помня децата, които бягаха от училището под кръстосания огън. Бягаха и падаха. Помня го и никога няма да го забравя. Щурмът разкри самата същност на путинска Русия. За унищожаването на врага може да се плати с живота на децата и тази цена няма да бъде прекалено висока.
Тази истина беше пред очите ми и запълваше всичко.
Но държавата не искаше това да се помни. Държавните медии казваха: има загуби в спецчастите на ФСБ, които щурмуваха училището, а значи те са герои. Улицата, на която се намираше бесланското училище, бе преименувана на Улица на героите от Центъра със специално назначение. Така новата истина бе закрепена на картата.
За Беслан стана прието да се говори като за трагедия, в която няма виновни - освен вече мъртвите терористи. После за Беслан изобщо престана да се говори. И хората забравиха Беслан. За Беслан продължаваше да пише само "Новая газета".
Усещахме Беслан като повратна точка в нашата обща история. Знаехме - за безпаметството и равнодушието винаги има разплата. Всяка година някой от репортерите отиваше в Беслан, за да пише за града, който живее след непреодолимото, за да напомня за събитията от онези септемврийски дни. Отразяването на дванайстата годишнина от атентата и щурма се падна на мен.
Обикалях из града и говорех с хората. Градът беше замрял, августовската жега течеше по улиците. Пишех текст за сънищата, които сънуват бившите заложници и роднините на загиналите. Сънищата в Беслан са повече от сънища, с тях се достроява разрушеният свят. Написах текста и го пратих на редактора. Работата ми беше приключила.
Но хората в Беслан ме питаха - ще останете ли с нас за тези дни? В първите три дни на септември в това, което е останало от училището, в руните на физкултурния салон се събират роднините на загиналите, целият град идва там. Всъщност те ме питаха - искате ли да споделите нашата мъка или просто работите тук?
Помолих в редакцията за разрешение да се забавя в Беслан. Редакторката ми разреши.
На първи септември отидох до руините на училището. Физкултурният салон беше пълен с хора. По стените - стотици избелели детски снимки, и всеки възрастен се стараеше да застане до снимката на неговото дете. Червени карамфили покриваха пода като килим, покрай стените горяха свещи. В салона носеха детски играчки, оставяха отворени бутилки вода - за могат душите на загиналите най-накрая да утолят жаждата си.
Покрай стените са бяха строили хора от телевизиите. Чакаха официалната делегация - чиновниците с цветята. В салона обикаляха напомпани мъже с ризи - служители на спецслужбите, преоблечени в цивилни дрехи.
Забелязах, че тълпата се размърда, служителите се втурнаха натам, застанаха като стена. Доближих се, надникнах зад тях. Там стояха пет жени, познавах повечето от тях - бяхме говорили преди това. Те тъкмо бяха свалили жилетките и якетата си. Под якетата носеха бели тениски, а на тях с черен маркер беше написано: Путин - палач на Беслан.
Тези от службите се стараеха да изтласкат жените към стената. Жените мълчаха. Камерите се раздвижиха - през салона крачеше ръководителят на републиката и свитата му. Камерите избягваха жените в бяло. Те не биваше да попаднат в кадър.
Искам да назова тези жени.
Емилия Бзарова. В училището по време на атентата са се намирали двамата й синове, съпругът и свекърва й. Деветгодишният Аслан загива.
Жанна Цирихова. Била е заложница заедно с двете си дъщери. Загива осемгодишната Елисавета.
Светлана Маргиева. Била е заложница заедно с дъщеря си Елвира. Дъщеря й умира в ръцете й.
Елла Кесаева. Дъщеря й Зарина е била сред заложниците, била е ранена, но оцелява.
Емма Тагаева, сестра на Елла Кесаева. Съпругът й Руслан, синовете - шестнайсетгодишният Алан и тринайсетгодишният Аслан - всички загиват.
Един от спецслужбите каза на Емма тихо: опозоряваш нашата република. Друг й каза: какви твари сте само. Служителите се тълпяха все по-плътно, опитвайки се да изблъскат жените от салона. И Елла Кесаева кресна: кого искате да уплашите? Мен ли искате да уплашите? По-лошо от онова, което съм преживяла, вече няма да стане.
До жените започнаха да застават други родители на загинали деца. Жанна Цирихова казваше: с очите си видях как нещо долетя в салона отвън и така загина детето ми. Онези от спецслужбите се колебаеха, не се решаваха да сграбчат жените пред погледите на другите хора.
Задържаха ги, когато вече бяха излезли от училището. При задържането ги биха. Светлана Маргиева я удариха в гърба, тя повърна. Освен петте жени с тениски, задържаха и Земфира Цирихова - защото отказа да се отдалечи от сестра си, която полицаите влачеха. Земфира е била сред заложниците заедно с двамата си синове. Малкият Ашаник бил убит от шрапнел от реактивна щурмова граната. Умрял е в ръцете й. Бил е на осем години.
Мен също ме задържаха - опитвах се да снимам как задържат жените. Задържаха колегата ми Диана Хачатрян - тя отказа да спре да снима.
Нас ни пуснаха, а жените ги закараха в съда. И местни съдии съдиха тези жени. По два члена - несанкционирана акция и съпротива на законните искания на полицейските служители.
Жените молеха глобата им да бъде заменена с принудителен труд - нямаха пари да платят на държавата. Светлана Маргиева се надяваше, че ще я пратят да работи в гробището, където е погребана дванайсетгодишната й дъщеря Елвира. Емма Тагаева спокойно отговаряше на съдията: "Не смятах, че трябва да искам разрешение да ида в училището и да застана там. Там загина семейството ми. То е най-скъпото, което съм имала на този свят."
Седях в съда и не вярвах, че това се случва. Че някой може да осъди тези жени. Но процесът вървеше и завърши. Жените бяха признати за виновни. През нощта жените бяха пуснати на свобода и отново отидоха в училището - да постоят край родните портрети. Да поговорят с тях.
На другия ден отново обикалях града и градът ми се струваше непознат. При мен идваха полицейски служители, служители от градската администрация, хора от ФСБ. Обясняваха ми бавно, членоразделно, почти на срички - трябва по-позитивно да се гледа на нещата, осъдените жени са измамени глупачки или провокатори, те опозоряват републиката. И най-вече - измежду всички чувства "след толкова години" е уместна само светлата скръб.
- Ами ако те го чувстват иначе? - питах аз.
- Не могат да го чувстват иначе.
Всеки срещнат ме съветваше да напусна града "час по-скоро".
Не заминах. На другия ден, докато бях в училището заедно с осъдените жени, цивилни мъже ми отнеха телефона и тетрадката, изблъскаха ме навън. Там някакъв младеж с тениска "Антитерор" бе залят със зельонка. Така в Русия белязват враговете на държавата. На Диана също й взеха телефона.
Полицията се правеше, че не вижда нападателите. Взеха ни обяснения и ни пуснаха. Отидохме на гробището, където трябваше да има панихида за загиналите. Но не можахме да влезем - нападна ни мъж, чиято дъщеря беше загинала в училището. Не ни познаваше, но му бяха казали, че сме правили безредици в училището, оскърбявали сме паметта на загиналите. Някой ни беше посочил.
Той ме удари по главата, в слепоочието. Травмата се оказа сериозна, но не го разбрах веднага, а чак на следващия ден, когато не можах да си спомня коя съм и къде се намирам. Успях да се върна в Москва - главният редактор ми се обади и каза, че трябва да се прибирам, веднага, че сега е опасно да оставам в Беслан.
Преди полета при нас с Диана дойдоха полицаи и ни върнаха телефоните - цялата информация в тях беше изтрита.
"Съжаляваме, че сте останали с лоши впечатления от нашия град - каза най-младият от тях. - Не се огорчавайте, елате пак".
Никога повече не съм била в Беслан. Но продължавам да мисля за онези жени, спомням си за тях във всеки мой ден. Емилия Бзарова, Жанна Цирихова, Земфира Цирихова, Светлана Маргиева, Елла Кесаева, Емма Тагаева. Моята страна бе убила децата им и ги наричаше престъпници, защото те отказваха да забравят.
Помня и журналистите, които извръщаха камерите си от тези жени. Не искам да го помня, но не мога да забравя лицата им.
Бяха съсредоточени, просто съсредоточени. Лица на хора, които си вършат работата."
