Издател на книгата е "Жанет 45", тя е вече на пазара.

Бялата брада и каскетът нямаше как да бъдат сбъркани. Все пак не живея в някакъв индийски сериал, че изведнъж за един месец да срещна едновременно и моя кръстник, и отдавна изчезналия му зъл брат близнак.

И защо изобщо ще ме заговаря, а после ще изтрепти и ще изчезне от бара като холограма? Вероятно той сякаш искаше да си играе с мен на някаква неразбираема игра, чиито правила са измислени единствено с цел да ме объркат! Игра, в която дори не разбирах как съм попаднала, което още повече ме ядосваше. А въпросите ми останаха да висят неизказани в пространството като увиснали на клона примамливи круши, които не мога да откъсна. Трябваше да хвана смисъла. Вселената и нейните капризи не ме интересуваха. По-добре един славей в ръката, отколкото два на клона, както са казали редица автори, нали така?

Не! Не можех да оставя нещата така Трябваше да разбера какво се случва! Да последвам този човек, който и да беше той, и да поискам обяснение.

И така, хвърлих няколко кинта на бара, за да платя недопитото си питие и изскочих на тротоара. Чичо Любо тъкмо свиваше в първата пряка вдясно. Затичах се да го догоня и точно когато завих по нея и аз, видях как влиза в един цветарски магазин. Това инстинктивно ме накара да спра и да изчакам, като истински детектив. За да съм по-сигурна, че няма да ме види, когато излезе, се долепих плътно до стената на сградата, която се извисяваше до мен. В следващия момент един случаен минувач толкова учудено ме загледа, че си помислих, че изглеждам сякаш съм се приготвила за разстрел. Докато умувах над това, чичо Любо излезе от магазина със скромен букет и без изобщо да погледне към мен, продължи към Националния дворец на културата. Мисля, че дори си свирукаше, докато леко докосваше листата на цветята, сякаш искаше да ги подреди. Реших да не го настигам, а вместо това - да го проследя. Да навляза един вид в ритъма на неизвестното.

Чичо Любо доближи градинката пред НДК. Спря и се огледа. Явно търсеше пейка, макар че времето беше доста мразовито и да се застояваш по пейките беше, все едно да си разтворена срещу вятъра книга.

Но чичо Любо седна. С този букет в ръка беше очевидно, че чака някого. Вероятно жена.

Макар и на няколко метра зад него, зачаках и аз. Възможността да ме види, подпряна на едно от рехавите дървета, облечена в червеното ми карирано палто за два бона и нещо, не беше никак малка! Но реших да рискувам с надеждата, че той няма да обърне погледа си към мен. Както и стана.

Минаха няколко минути. Беше мъчително! Започна да ми става студено. Какво по дяволите правех тук? Кого преследвах? И защо го следях? Та това е смешно!

И изведнъж в далечината съзрях фигура, която вървеше бавно по тясната алея. Като опъната струна, миг преди да издаде звук. В очертанията на тази фигура имаше нещо познато, нещо, което ме накара да потръпна. Беше красива и студена фигура. Фигура без усмивка, без емоция. Фигура, която изглеждаше нереална в реалността на пейзажа около нас. Фигура, която напрегна сетивата ми и събуди някакво смътно и дълбоко чувство, към което нямах желание да се връщам. Фигурата продължи да приближава, а ужасът започна да ме пронизва с малки остри иглички.

***

Зациклих! Не съм убедена, че ще завърша романа си.

А трябваше да е написан още преди да цъфне липата. Такива планове имах. И можех! Стига да не беше всичко останало, което ме занимава.

Според писателя Мишлен е нормално написването на един роман да отнеме към две-две години и половина, че защо не и повече. Ето например писателят Лев Николаевич. Графът. Когато започнал да пише ,,Ана Каренина", доволно гладел брадата си, че ще завърши ръкописа за три седмици, а му отнело години. Това ми дава утеха!

Хубаво, но проблемът при мен е, че не пиша. Понякога седмица след седмица не мога да напиша и ред. И не защото нямам желание, а защото от други, макар и маловажни задачи не ми остава и молекула въздух. А тези паузи крадци карат героите и ситуациите да напускат главата ми. Да избледняват. Да се стопяват. И когато протегна към тях ръка, те изчезват, все едно никога не са съществували, били са просто шепа дим в мрака. И започвам да се питам ще се върнат ли изобщо някога? Ще успея ли да ги увековеча на белия лист? И тази мисъл ме плаши до смърт. Защото чувствам, че ако не завърша романа, от мен няма да остане и следа. И аз като героите си ще се стопя и ще изчезна в гъстата мъгла на несъзнаваното. И споменът за тях ще остане да тегне като ръждив демон, скрибуцащ между ребрата ми.

Изморена съм.

Толкова съм изморена! Не мога да се съсредоточа. Всичко и всички ми пречат.

Писателят Мишлен се опитва да ме успокои. Казва, че всичко това било напълно нормално, че е част от процеса, че просто трябва да чакам, че темпото ми е добро. Дали?

Как да чакам? Защо?

Ето, вземете писателя Флобер. Написал е ,,Мадам Бовари" без паузи, без дори да си поеме дъх, макар и с големи терзания. И точно в това е ключът към добрия роман. Да няма големи прекъсвания, за да не допуснеш звукът на романа да напусне първоначалния си тон и да влезе в съвсем различна и напълно грешна тоналност. И ораторията в крайна сметка да се окаже сонатинка.

Не знам какво да направя. Дали пък да не си почина? Да се отпусна на някой плаж и да не мисля?

Може би тогава импулсът да пиша изведнъж ще се върне?

Или да гледам някоя постановка?

Или да посетя изложба?

А защо пък не концерт?

Да се видя с хора, да поговоря с тях, може би също не е лоша идея.

Или да взема и да изхвърля всички евфемизми от езика си.

***

Може би трябваше да звънна на майка ми, макар че изобщо не ми се искаше да я безпокоя. Последните събития толкова бяха изпилили и без това болните ѝ нерви, че тя реши да си почине за известно време в Нареченските минерални бани. Да се откъсне, да забрави, да се скрие от всичко, както самата тя каза. Точно за това се чудех дали да ѝ се обадя. За мое щастие, съвсем скоро, вероятно водена от скука, тя направи това сама.

- Ох, толкова самотна се чувствам тук, затворена между тези върхове. Само слънцето, което от време на време се показва, е в състояние да ме успокои - проплака отнесено майка ми.

- Нали отиде да си почиваш там, майко. Наслади се на спокойствието. Де да можех и аз да се махна за една седмица от София.

- Хайде, хайде, стига си се оплаквала. Животът ти е чудесен. Имаш две прекрасни деца, за които да се грижиш и чудесен съпруг. Де да беше и баща ти такъв. А ти впрочем какво сготви снощи?

- Боб!

- Боже, каква липса на въображение и стил! - каза майка ми. Не знам защо още не си си наела домашна помощница. Тази жена нямаше никакви скрупули. Не знаеше ли, че домашните помощници струваха цяло състояние, което много по-разумно можеше да изхарча за палта. Но за да сменя тази тема, която можеше много бързо да прерасне в скандал, директно преминах към въпроса, който наистина ме вълнуваше.

- Между другото, чичо Любо е започнал да организира някакви безумни сбирки по почивните станции на ядрените централи. Знаеше ли за това?

- О, да, мисля, че беше споменал нещо такова. Толкова е находчив този човек. Дори не мога да проследя вече ходовете му.

- Находчив, значи. Нали уж се криеше от колобрите?

- Знаеш, чичо ти Любо винаги е с две крачки пред всички останали. След като видя, че колобрите не са окей с неговите виждания и може да си създаде сериозни проблеми, той реши да остави на мира божествата. Точно преди да замина се видяхме и той ми разказа, че се е свързал с някакъв източен гуру, който има мрежа в цяла Европа, чиято цел е да помогне на хората да избягат от стреса на ежедневието. Разбираш, хората са толкова изнервени напоследък. Особено по нашите места. И той решил да открие клон тук. Все пак не сме някакви диваци. Да не говорим, че хората започват да забогатяват и се чудят за какво да си харчат парите. Не знаех обаче, че толкова бързо е организирал всичко.

- Да, всичко е организирал, представи си, и аз съвсем случайно попаднах на един от неговите семинари.

- Оууу. Та това е невероятно. Толкова ти завиждам!

- Нима?

- Ами да, нямам търпение да видя какво е измислил този път.

- Не знам какво е замислил, но на мен ми се струва поредната шарлатания, която няма да завърши добре.

- Не бъди толкова елементарна. Все пак и чичо ти Любо има нужда да изкарва парички.

- Какви парички? Та този ритрийт беше напълно безплатен.

- Е, да. Първият път вероятно е безплатен, но това е само за да се зарибиш и да откриеш ползите.

- Да се зарибиш? От кога използваш такива думи?

- Е, все пак трябва да съм актуална, нали? - отговори майка ми.

-Самият чичо Любо обаче не беше на ритрийта. Представи си, казаха ми, че медитирал в някаква пещера. Само като си го представя, и ми иде да се пръсна от смях. Да не е решил сега да се прави на Свети Иван Рилски. Майка ми не обърна внимание на тази забележка.

- Въпреки всичко Любо е свят човек. Не може да се появява току-така пред последователите си. Разбира ги той тия неща, не го мисли.

- Добре, няма да го мисля. А сега трябва да затварям.

-Така ли? Пак ли ще се шляеш по улиците?

- Не, майко. Ще готвя Боб Строганов!