Дали е дързост, претенциозност и дори светотатство да се говори от името на Бога. Нали е казано: "Не споменавай напразно името Божие!" Или, като създадени по образ и подобие нему, можем да си позволим да се догаждаме за мислите и думите му. Особено, когато са отправени към нас, с цел самопознание. Това подобие, което сме на Бог е, че по същество сме частица от Всемира. Руми казва: "Не океанът се състои от множество океански капки, а океанската капка съдържа в себе си целия океан". Или индийският поздрав "Намасте" - поздравявам Бога в теб. И тук е същото. В нас, в единия човек се съдържа целият Бог.

В романа на Радослав Бимбалов "Ти, подобие, мое", това обръщение съдържа цялата подкупваща нежност и подкрепа на Бог към всеки от нас. Бог е в ролята на протагонист, на второто ни аз, нашето Алтер его. Този авторски Бог, който понякога се усмихва, дори се самоиронизира на моменти, но и често е самокритичен и вглеждащ се в себе си.

Това е една поетична, изящна книга (и още много други неща). От която на моменти струи приглушена тъга, на моменти - искряща радост. Наративът е замислен, като условен, задочен диалог между основно двама герои - разделеното семейство на Тийч/ъра (Учителя по английски) и Нат - бившата му съпруга. Тук са и образите на двамата нови партньори на двамата - Йо и Бо. В тази съзнателна съкратеност, умалителност, всекидневност на имената, според мен, стои една тенденция към универсализиране на няколкото важни роли. Т.е., че това може да е една "банална", типична, всекидневно срещаща се конфигурации от хора и отношения. Но и наред с това - достатъчно индивидуализирани персонажи. Тук се разиграват много роли - съпрузи, родители, любовници, професионално реализиращи се хора. Както казва Луиджи Пирандело: "Ние имаме сто лица."

Литературните, музиковедски, общественозначими отпратки са много умело вплетени в обрисовката на героите и това прави образите плътни, ярки и индивидуализирани. Тази двупластовост, по-скоро многопластовост на романа го прави интелигентно написан текст, който разкрива човешката катадневност, но и поставя човешкият индивид в контекста на една цивилизованост и Вселенска идентичност. Нека си спомним за картината на Микеланджело - полуизлегнатите фигури и как Бог вдъхва живот на Адам. Та, за този пръст Божий се споменава и в романа.

Особено екзистенциален нюанс на романа придава и епизодът с разискване на партито в апартамента на Йо дали проблемът на проблемите е пренаселеността на планетата. Талантът на Радослав Бимбалов се откроява особено в такива ескизи от книгата, когато почти кинематографично създава в емблематични обстановки също толкова значими философски въпроси. Дали болестите, гладът, войните, които са в "безмилостна прогресия" са нещо неизбежно. И неизбежният естествен подбор е проява на цинизъм.

Запомнящи са и Божите (респ. Радослав Бимбаловите) изрази: "Човешкото общество е сложна плетеница. Макар и отделен индивид, ти си обвързан с много други себеподобни в сложни взаимоотношения и посоки. Под теб са десетки възли, но над теб винаги има поне няколко души, в чиито нишки си усукан. Над мен няма никого. Без значение дали ме величаеш или отричаш, не си успял да ми нарочиш началник. Вероятно затова ми е трудно да осъзная какво е "да чакаш да влезеш при директора". Ти точно това правеше онази сряда".

Ето така елегантно, естествено, фино иронично, като игрословица Радослав Бимбалов приплъзва пластовете в наративния диапазон.

Радослав Бимбалов не спира да ни изненадва - сюжетно, емоционално, жанрово. Неочаквано Тийчърът е уволнен и съден. По параграфи и алинеи. Защото се е намесил в бой между тийнейджъри и е помогнал на единия, който е от тяхната гимназия. Ненадейно се озоваваме в жанра роман антиутопия. Оказва се, че съществува "Ръководство на учителя от новото време". Там се казва: "Демонстрацията на съчувствие е нарушение на личното пространство.". И още: "Състраданието е посегателство към личността".

Тук е цялата деформация: и иронията, и абсурдът.

И ето той го прави блестящо, неочаквано, екстремно и саркастично с тази глава, която е една от най-фрапиращите, в романа. Тийчърът е диагностициран със "завишена степен на "състрадание", което е в разрез с правилния поведенчески модел". Заради това той не може и да упражнява педагогическа професия. Радослав Бимбалов хвърля ръкавицата не само към педагогическия сектор, но и към държава и общество. Става ясно, че в "новото време" хуманността е в криза. Още по-точно би било да кажем, че такова понятие липсва.

По нататък в романа се доразвива същностното на тази утопичност на наратива, с твърдението, че уличните кучета и просяците са изчезнали.

Романът на Радослав Бимбалов има и друго достойнство. За сегашните млади поколения исторически факти, като развиващото се премеждие в стогодишния вече филм на Сергей Айзенщайн "Броненосецът Потемкин" с емблематичната сцена на стремглаво спускащата се по стълбите детска количка или защитата на гражданите на Прага от руските танкове през 1968 г., или Американските войници в "мръсната" Виетнамска война - това са все непознати факти от близката и по-далечна история. Спомените на нашето поколение са черно-бели. И тук авторът прокарва тези истории през образа на журналиста Шими.

И Бог ще зададе въпрос към човека, но и дали не е доста риторичен този въпрос: За всичко ли можем да го държим отговорен този Бог?

Друг екзистенциален въпрос в този толкова сюрреалистичен и абсурдистки на места роман би могъл да бъде и въпросът: дали наистина всеки е уникален. Тук отговорът на Всемира е, че в колекцията му има доста подобни на всеки от нас. Дали просто не сме една колекция. Дори колекция от индивиди, универсализирани като по калъп.

Още много може да се говори за романа на Радослав Бимбалов. Тук загатнах една част от въпросите и опитите за отговори. Но нека да оставим всеки, четейки този толкова талантливо написан роман, сам да открива какво подобие на Всевишния е. Изниква и въпросът: дали не е по-добре да съществува този агностицизъм, тази непознаваемост.

Защото, Бог може би говори и така:

В текста от различни гледни точки става дума и за характера, ползата и резултата от състраданието и хората, които съчувстват. В мислите и думите на Бог можем да вложим много опции. Този наративен ход на Радослав Бимбалов - Бог и условен диалог с човека, негово подобие, по същество е диалогът ни със самите себе си. Нашето себе познание.

Отново ще се върна на това как Радослав Бимбалов отразява въпроса за хуманността и екзистенциалното съществуване и същност на Бога, с което ще оставя отворен края на изключително майсторски създадения роман "Ти, подобие мое.":