За възрастните дами и техните алхимични занимания
Ревюто на Ива Стефанова е препубликувано от "Литературен вестник".
"Слуховият рог" от Леонора Карингтън
превод от английски Гергана Гълъбова, "Колибри", 2024
В края на юли тази година на български се появи романът на Леонора Карингтън "Слуховият рог" (The Hearing Trumpet) в превод на Гергана Гълъбова. У нас това е не само първото издание на романа, но също така и първият превод на текст на британската писателка и художничка изобщо. В последното десетилетие фигурата на Карингтън като част от богатата история на изкуството на сюрреализма е обект на все по-голямо (и заслужено) внимание и е чудесно, че този интерес има почва и у нас, ако изданието на "Слуховият рог" подканва към подобно заключение.
Името на Леонора Карингтън (1917-2011) до първото десетилетие на ХХI век се асоциира основно със загадъчните и предизвикателни цветни образи на сюрреалистичната ѝ живопис и изобилието от литературни двойници на карнавалните платна дълго време остава неразкрито за масовия читател.
Литературното творчеството на Карингтън, създадено на английски, френски и испански, е пъстро и пищно - то обхваща два романа (първият от тях - The Stone Door (Каменната врата) - предстои да бъде преиздаден от "New York Review of Books" в рамките на тази година), немалко на брой кратки разкази (събрани в изданието The Complete Stories of Leonora Carrington), както и не по-малко любопитния мемоар Down Below (На дъното), посветен на престоя на Карингтън в институция за душевноболни.
В по-широкия контекст на разговора за Карингтън, която преди смъртта си често е наричана "последният жив сюрреалист", литературното ѝ творчество в много от случаите е на ръба на това да бъде разглеждано единствено като един от ексцентричните орнаменти на необичайната ѝ биография и в резултат на това невинаги получава автономността, която му се полага. Митологията около връзката на Карингтън с Макс Ернст или пък около приятелството ѝ с Ремедиос Варо обичайно е притеглена към художествения свят на Карингтън, който се разлива извън пределите на платното и на страницата и обхваща самата нея като личност, поставяйки акцент върху живота ѝ като сюрреалистичен сюжет.
Романът "Слуховият рог" е издаден за първи път във френски превод през 1974 г., а две години по-късно - през 1976 г. - е публикуван и оригиналният текст на английски. Според Сюзън Л. Абърт, авторката на изследването Leonora Carrington: Surrealism, Alchemy and Art, романът е написан в Мексико Сити доста преди да бъде публикуван - през 1950 г.
Котки, върколаци, пчели и кози
"Слуховият рог" ни среща с 92-годишната Мариан Ледърби, която живее спокоен и скромен живот със семейството на сина си Галахад. Мариан е ексцентрична по кроткия начин, по който възрастните дами са ексцентрични, без непременно да си дават сметка за това, и оттук произтича вероятно най-големият чар на по-реалистичната първа част от романа.
Героинята се грижи за своята червена кокошка, събира козината на котките си в бурканчета от мармалад, за да изплете пуловер от нея, моли се на Вечерницата, мечтае за живот в Лапландия, където ще се вози на шейна, теглена от кучета, и ходи на гости у приятелката си Кармела, която носи яркочервена перука и изпраща писма до непознати, измисляйки персонажи, за които се представя.
Но Мариан се разкрива като особено интересен образ не толкова със своите действия, а по-скоро с начина, по който гледа на света. В спокойното ежедневие на Мариан, изпъстрено от необичайния ѝ светоглед, по любопитен начин се разкрива една неочаквана проява на абсолютния сюрреализъм, към който Бретон апелира в първия си "Манифест" - абсолютната форма на свръхреалността, в която сюрреализмът спира да бъде просто форма на изкуството и се превръща в жизнен и мисловен принцип. "Слуховият рог", в качеството си на творба със силен феминистки заряд, предлага една различна представа за образа на възрастната жена, на която често модерното общество гледа като на изгубила своето място в света, на своята полза за обществото и следователно - изгубила и разсъдъка си.
Появата на слуховия рог (всъщност слухова тръба) като подарък от Кармела най-после позволява на почти изцяло глухата Мариан да чуе какво семейството ѝ в действителност мисли за нея. От първия разговор, доловен с помощта на новопридобития инструмент, Мариан научава за намерението на сина си да я изпрати в старчески дом, стопанисван от религиозната организация на Братството на кладенеца на светлината и финансиран от американска компания за зърнени закуски.
Центърът "Помпиду" в Париж отбелязва 100-годишнината от началото на сюрреализма с мащабна изложба
Истински фантастичните събития в сюжета настъпват с пристигането на Мариан в дома за възрастни, разположен в средновековен замък, а отделните помещения, в които са настанени възрастните жени, са построени в най-разнообразни и причудливи форми - торта, циркова палатка, ботуш, иглу. В този смисъл слуховият рог (сравнен с тръбата, която Архангел Гавраил надува в Деня на Страшния съд) усилва възприятието за реалността на Мариан, разкривайки фантастичността на тази реалност в типично сюрреалистичен жест.
Другият проводник на фантастичното в романа е енигматичният портрет на намигащата монахиня, който стои закачен в помещението, в което възрастните жени се хранят. Интересът на Мариан към портрета е подхранен от 35-те страници отклонение в романа, посветени на историята на намигащата игуменка доня Росалинда Алварес де ла Куева - на нейните занимания с окултните науки и алхимията, на склонността ѝ да левитира и на религиозната конспирация, в която е замесена. Текстът, посветен на намигащата монахиня, сякаш увеличава възприятията за фантастичното и в този смисъл функционира като слухова тръба, внедрена в основния текст на романа.
След запознаването със съдържанието на житието на игуменката образът на Мариан сякаш се разтваря в останалите персонажи на "Слуховият рог" и нейният специфичен светоглед спира да е централен за повествованието. Тази стилова трансформация не е непременно слабост на романа и има корелат в рамките на неговия сюжет, когато "разтварянето" в други образи на Мариан е изразено и буквално в отражението ѝ в огледалото, където се наслагват нейното лице, това на игуменката и образа на Пчелата майка.
Финалните апокалиптични сцени на "Слуховият рог" по никакъв начин не придават цялост и завършеност на историята, но не това е тяхната цел. Окончателно слагайки край на познатия ни свят, романът разкрива възможността светът и нашето възприятие за него непрекъснато да се разкриват като нови и по-добри, по-вълнуващи. С други думи, тук отвореният край насочва към това, че има сюжет отвъд свършека на сюжета. Британската писателка Анджела Картър започва есето си, посветено на сюрреализма, с думите: "Сюрреализмът възхвалява удивлението, способността да виждаш света сякаш за първи път, което в най-чистия си вид е присъщо на децата и безумците. Но освен това сюрреализмът възхвалява самото удивление като основно средство на възприятието" и тъкмо на тази възхвала сякаш приглася и финалът на "Слуховият рог".
Четенето на "Слуховият рог" в оригинал е ефирен и почти неусетен процес, но тази лекота на стила е нож с две остриета за всеки преводач на Карингтън. Преводът на "Слуховият рог" на български невинаги успява да се справи с трудоемката задача да предаде тази илюзорна непринуденост, зад която стилът на Карингтън скрива множеството пластове на текста. Макар на някои места тези неравности, придружени от коректорски и печатни неточности, да личат повече, на други места текстът все пак успява да зазвучи добре на български и да донесе радост от четенето на Леонора Карингтън в превод.
Българското издание на романа включва оригиналните илюстрации, дело на сина на авторката Пабло Карингтън, а за корица на изданието е използвана оригинална цветна илюстрация на Теодора Югова с образи, вдъхновени от сюжета на романа.
Под перото на Карингтън сюрреалистичният сюжет никога не попада в капана на това да бъде изчерпан единствено от своята сюрреалистичност. Какво означава това? Една от най-приятните черти на "Слуховият рог" и на писането на Карингтън изобщо е помиряването на необичайното и практичното не само на сюжетно, но и на стилово равнище. На Кармела и останалите жени от старческия дом, но най-вече на повествователката Мариан е присъщ един специфичен и в много случаи комичен режим на фантазиране, който запазва в сърцевината си здравия разум. Стилът на писане на Леонора Карингтън е забележителен по изключително небляскав и ненатрапчив начин.
