Книгата е сборник от двадесет и седем разказа. Общата им дължина е 340 страници. А средната им продължителност - дванайсет страници и половина. Хемингуей би казал, че това е идеалният обем на разказа, и за да провери дали наистина е точно така, съвсем дискретно влиза между кориците на книгата. Нещо повече! Превръща се в (макар и невидим) герой от повествованието.

Та нали и той - подобно на Палми Ранчев - е боксьор. Спарингът е неизбежен. И при все че залогът е интелектуалното приятелство и духовната приемственост, битката е на живот и смърт. Парадоксално е, че именно тази неистовост създава впечатление за лежерност, спокойствие и непринуденост. Все едно срещата е не на ринга, а зад ъгъла на светофара. Нищо не я предвещава. Всичко е съвсем случайно (заглавието го препотвърждава). Публика няма и никой не очаква награда. Добре известно е, че героите биха могли да се разминат. Това е далеч по-вероятният ход на събитията. Всеки върви по своя път и следва своята логика. А и живеят в свят, в който интересът към другия е тотално изчерпан ("Бензиностанцията").

Отдавна приятелствата са изчезнали и на тяхно място са се появили бизнес партньорствата. Те са по-безконфликтни и по-функционални. А и по-лесно се чекират от авиокомпаниите. Компактни, пластични и леснопреносими, те са реалността, която прави човека универсален.

Неслучайно последните две думи от книгата са: София-Барселона. За да ни напомнят, че светът винаги е в движение. Всичко е "на крак" и в тази безобидна суматоха се подреждат сюжетите на Палми Ранчев. Като "на крак" е знак не само за това, че сме здраво стъпили на краката си, но и сигнал за тревога. Защото да сме на крак и нащрек означава да сме осъзнали, че спокойствието е винаги илюзорно и винаги привидно; и че колкото по-трудно приемем този факт, толкова е по-лесно Животът да ни нокаутира.

Може ли да бъде неосезаема болката, закачливо ни пита авторът. И ако отговорът е положителен, като мошен ъперкът ще последва втори въпрос: може ли зад подобен оксиморон да се крие душата (или най-малкото поетиката) на Палми Ранчев? Струва ми се, че макар и парадоксална, реалността на неосезаемата болка е главният герой в "Случайни срещи и запознанства". "Болка, Болко-о, Болчице", лаконично би я описал поетът, а ние колебливо ще се опитаме да си представим останалите герои в книгата като очите, които виждат болката и като ушите, които се вслушват в гласа ѝ.

Анушка вече е купила олиото, а Клара е отишла до банкомата. Събитията са безобидни и практически незабележими, но вещаят ако не края на света, то поне един малък - частен, както би го нарекъл Георги Господинов - апокалипсис. "Може би, защото освен внезапно смъртен, човекът е и внезапно влюбчив", прошепва друг от сюжетите и ни връща към онова, което свързва многото разкази в един цялостен текст.

В него ("Понякога е прекалено сложно") Емил (като в стиха на Борхес) пресича улицата и щастието тайно го връхлита. Случайна като инфекциозна болест, любовта му заразява и жената, която среща. Естествено, всичко преминава като летен вирус. Но не защото по пътя си се сблъскват с мъжа ѝ... Не! Няма да преразказвам нито този разказ, нито който и да е. Защото разказите не са за разказване. Те са за четене...