Странно е, коментирайки спомени, да започна с такова изречение, но не помня кога и при какви обстоятелства се срещнах с Марин Георгиев. Ако той се сеща, нека да каже. (Много е възможно пръст в тая работа да има Кирил Кадийски.) Доста преди да се запознаем лично обаче, вече бях прочел най-скандалния му (а всъщност особено приносен за нашето литературознание) текст, "Третият разстрел", знаех го и като редактор на "Литературен форум", защото по него(во) време съм публикувал там.

И, признавам, книгата му за Вапцаров ме стресна, трогна и очарова със смелостта и позицията си, и аз ѝ повярвах. По-точно му повярвах, на автора ѝ. Тъй като рядко в литературата, а още по-малко в литературознанието се срещат фигури, готови да разкрият истината за един исторически период, личност или тенденция, без да премълчават, без да доизмислят, без да изопачават. След неговото документално проучване, след казаното от покойната Цвета Трифонова и от Бойка Вапцарова в "Да се чете след смъртта ми", по темата могат да се правят само компилации и въпреки претенцииозния, да не кажа войнствен субективизъм, проявяван от родствениците на поета, издали доста прореденото му и опоскано / манипулирано досие, или претенциозния обективизъм на последната книга по въпроса - принципно нова теза поне засега не се е появила; напротив, логореята и на едното, и на другото издание потънаха в оловна тишина. Знам също така, че след като започнахме да общуваме лично, доверието ми към Марин се увеличи. Както той сам казва, "И аз като Илия Волен не мога да измислям!" (177).

Тук ще говоря за поредната не-измислена (както винаги) книга на Марин Георгиев. Но нека да предупредя: всъщност неговият маниер е такъв, че не се налага да измисля. Да го чуем: "Съдя ли някого от описаните, като записвам видяното?! И как да го записвам - избирателно, като показвам само положителното и спестявам отрицателното, за да изкарам човека само ангел или само грешник? Дори в годините на цензурата, на позволеното и непозволеното, не си го позволявах, та сега ли, когато свободата е по-голяма в избора на темите, персонажите, идеите, изобразяването?! За мен е достатъчно да наблюдавам човека, поведението му, следствие на харктера в различни ситуации. То изгражда образа му, изненадва ме и предопределя завършека, освобождава ме от намеса.

... Никога не съм искал да бъда нещо повече от свидетел" (204).

След Захари Стоянов професионалното литературоведско правило е, че на мемоари не трябва да се вярва особено, те следва винаги да се четат с едно, а и с повече от едно наум, дистанцирано и скептично. Но в написаното от Марин има важна особеност - той не интерпретира обстоятелствата, а ги излага, оставяйки ги да говорят сами за себе си, тоест знае и много точно спазва границата, до която свършва фактът и започва измислицата. И като казах граница, си припомних едно съждение на Унамуно, че да изпиташ болка, означава да си усетил сблъсък, което не е нищо друго, освен че си разпознал собствените си граници - докъде съм означава същевременно откъде нататък преставам да съм. Марин строго удържа себе си в пространството, докъдето е.

Един сравнително рядко изтъкван аспект от спецификата на мемоара, с който той функционира в двупосочна его-перспектива, е: как, освен че реконструира някаква креативна, "квазибаладична" визия за обекта на спомена ("съживява го"), той вторично, възвратно актуализира психопортрета на субекта на разказа, тоест на своя автор. Защото самият жанр предполага двойна лингвистична реалност, при която едновременно с неизбежната ретроспекция във времето на мъртвия езикът на мемоариста изговаря и настоящето, в чието пространство тече спомнянето.

Така жанрът имплицитно успоредява огледален персонажен портрет, подобен на психическа илюзия: четейки, следим както сюжета на този, когото визира споменът, така и сюжета на този, който си спомня. По тях могат да се проследят повечето предимства, но и опасности на жанра, основани върху представата за езика като власт. Вълнува ме странният феномен на спомена: как се случва така, че веднъж записан, тоест превърнат в документ, той неизменно обективира субективното, въздига го в ранг на институция. С други думи, тревожното литературоведско питане е как да мислим спомена, особено в претенциите му на биографема - какво да помним, докато го четем и каква информация съдържа той паралелно извън основния си разказ?

Важното в случая е, че дали ще сме склонни да му повярваме безпрекословно в разказаното, или ще поддържаме известна дистанция, Марин - много важно - не преиначава себе си, не изневерява на себе си. Пък и има неща, трудно биха могли да се измислят. Животът е неподправена литература, стига само да го уловиш и да го ползваш по предназначение.

Обикновено Марин Георгиев пише за другите. А ето че аз реших да напиша за него, преди, разбира се, той да е написал за мен. Но кои са тези други? В 25 глави в книгата си възкресява наистина много хора:

Докато четях "Заговорът на мъртвите", у мен постепенно се избистряше една необичайна теза:

В буквалния смисъл. И се гордее с тази своя дейност като с никоя друга. От време на време ми праща без коментар снимки с опънати под конец лехи, прекопани и изпръхнали от напоителна влага, друг път - съд с набрани плодове и зеленчуци, трети път - салата от същите тези зеленчуци лично производство. Ако потърся някаква метафора в биволарските му занимания, тя е в друго: с подобни изображения той визуализира разклоненията на мисълта си, наподобяваща крехките ресни на коренище - разсадник на спомени и лабиринт-хранилище на паметта.

Стопанинът посява зърното на лично преживяното, полива го, обогатява го с торове и след покълването му грижливо го отглежда в думи, като се старае да укрепи тънкия филиз, защитавайки го в парниците на собственото си многозначно мълчание. Реколтата заговаря едва след като бива превърната в текст. Всички негови непоетически книги са наръчници по отглеждане на спомени и рецепти за опазване на памет. Той е вторият след А. Балан, който пише книги "за мене си".

Работите му имат огромна стойност, която според мен се състои в усилията да възстанови втория план на литературната институция у нас, едно задкулисие не по-малко омърсено, вонящо и зловещо от политическото, охотно отъркващо се на различни равнища и в още по-различни разновидности в политическия си образец-отражение.

Тази книга не само те подбужда към спомняне, не само активизира фрагменти от собственото ти преживяно, отдавна смачкани и изхвърлени във файл "кошче", без да са изтрити от мозъчния ти хард диск, но прави нещо далеч по-трудно: сдвоява своите спомени с твоите, стига да си го признаеш.

(...)

Спомените са мрежа, в която - щем, не щем - се хващаме всички. Прочутата Шекспирова максима, че всеки има миг, в който трябва да влезе и илзезе от сцената-живот, визира битието ни, докато сме тук и сега. В своята книга Марин Георгиев прави друго - показва нагледно, че всеки има миг, в който влиза или излиза от сцената с творчеството си, след като вече се е преселил отвъд. Странно е, когато се обърнеш назад и понякога си останал поласкан от вниманието на някое светило, а сетне се е оказало, че същото това светѝло е свèтило на службите и е донасяло за теб и за няколкото читави, неопарени от режима личности. Зад кулисите българските автори и онези, които са се мислили за такива - "гениите" и техните наставници - са изградили нещо, силно напомнящо на бардак, ако тази дума ви се струва твърде силна и неподходяща, да кажа - "кабаре" или "казино", а в обществените, тоест публични домове, наречени бази на СБП по морето и другаде, са приютявали от самодоволството си на сладкодумни гости на държавната трапеза. Както впрочем и днес.

Завещаният бардак.

Апелът на Марин, към който се присъединявам, е да го почистим, или казано по мариновски, да го оплевим. Тогава реколтата ще си върне автентичния български вкус или поне привкус.