Така започва предговорът на българското издание на "Ататюрк. История на идеи" на М. Шюкрю Ханиоглу - професор по история на късната Османска империя в Принстънския университет. Днес книгата, издадена от Университетското издателство "Св. Климент Охридски", ще бъде представена в Аулата на Софийския университет. Началото е в 18 ч. Преводът е на историка и преподавател Явор Сидеров, а корицата - на портретиста Фикрет Окан.

М. Шюкрю Ханиоглу е бил декан на Принстънския университет. Изследователските му интереси са фокусирани върху историята на Комитета за единство и напредък - организация, ангажирана с дълбокото преобразуване на османското общество, върху историята на младотурците, както и интелектуалците и ролята им в прехода между многонационалната и религиозна османска империя и националната турска държава, основана на науката и прогреса.

ПРЕДГОВОР КЪМ БЪЛГАРСКОТО ИЗДАНИЕ

За мен е удоволствие да видя българския превод на книгата си "Ататюрк. История на идеи". Тя бе написана на английски и е преведена на много езици, включително китайски, френски, немски, японски, фарси и украински. Така трудът ми стана достояние на много хора по света, които имат интерес към възникването на съвременна Турция и към нейния баща. Българското издание обаче не трябва да бъде възприемано като поредния превод. За първи път интелектуалната биография на Ататюрк достига до общество и държава, които са оказали огромно влияние върху създателя на днешна Турция и върху модернизационната програма, която той сам замисля и прилага.

Роден и израснал в Европейска Турция, Ататюрк фокусира вниманието си върху македонските борби, които следват Руско-турската война от 1877-1878 г. и наложилия ново статукво на Балканите Берлински конгрес. Като човек, живял и образован в двата големи градски центъра на Македония - Солун и Битоля, то наблюдава от първа ръка развитието на така наречения Македонски въпрос.

Солун с неговото значително на брой българско население е родното място на ВМОРО и сцена на анархонационалистическите атентати на гемиджиите през 1903 г. Битоля има дори по-многобройно славянско население и е друга важна арена на междуетнически борби. Социализацията на Ататюрк в тези градове оказва силно влияние върху начина, по който той гледа на официалната тогава идеология на империята - османизма, както и върху решението му да прегърне зараждащия се тюркизъм.

Подобно на много млади османски офицери с тюркистки уклон, от една страна, Ататюрк се възхищава на славяномакедонското население (което той смята за българско) и му завижда за напредналия национализъм и готовността за саможертва в името на националната кауза, а от друга, гледа на него като на предателско спрямо отечеството - население, което работи за разделението на империята. Този възглед е често срещан в османските кръгове, прокарващи прототюркистки националистически идеи.

Организацията, към която Ататюрк се присъединява - османският Комитет за единство и напредък (КЕН), величае Борис Сарафов като личност в служба на нацията си, но същевременно вижда в него пламенен враг на османската държава. Следвайки тази линия, комитетът иска от турците да подражават на българските революционери, които пеят "Шуми Марица" на път към изгнанието и затвора, но от позицията, че тези хора с развито национално чувство са заплаха за империята.

От стриктно географска гледна точка останалият след Балканските войни османски анклав в Европа не е достатъчно голям, за да направи от империята и наследилата я модерна турска държава европейска страна. Затова Ататюрк полага максимум усилия, за да превърне Турция в "културна" част от Европа, като за целта прилага цялостна програма - прозападни реформи и грандиозна историческа теза, според която прародителите на турците са основатели на световната цивилизация и оттам - на западната цивилизация.

Балканските войни дават основание на Ататюрк да вярва, че историята играе не по-малко важна роля от демографията, географията и културната принадлежност при определянето на съдбините на даден регион. Макар да е единственият голям европейски град с преимуществено еврейско население и дом на значително мюсюлманско малцинство, родният му Солун се превръща в част от гръцката държава именно благодарение на древната си история. В добавка към претенциите за световна цивилизация и най-изявената ѝ издънка - западната ѝ разновидност, конструираната от Ататюрк турска историческа теза е и инструмент за борба с претенциите на конкурентните иредентистки национализми. След като турците се позиционират като основатели на световната цивилизация и като автохтонно население на Анадола и Балканите, никой няма да може да предявява претенции към тези региони, базирани на късната турска поява в тях.

Следователно опитът на Ататюрк от София играе изключително важна роля във формирането на по-късната му модернизаторска програма, според която деосманизацията и деориентализацията трябва да бъдат двата стълба на кръстоносен поход, целящ превръщането на Турция в "културно европейска" страна.

Тази програма е основана на допускането, че всеобхватната деосманизация и въвеждането на западна естетика, нрави, културни ценности и начин на живот ще доведат до модернизиране на обществото. С други думи, общество, което възприема западната култура, архитектура, мода, начин на живот, добри обноски и забавления за сметка на ориенталските, неминуемо ще се превърне в модерно. Един анекдот илюстрира силната му вяра в тази хипотеза. В съдбовната 1914 г. Ататюрк присъства на постановка на операта "Кармен" в Народния театър "Иван Вазов". Еклектичната неокласическа архитектура на сградата, с фронтон, на който са изобразени Аполон и музите, и две кули, увенчани със статуи на древногръцката богиня на победата Нике, дълбоко впечатлява бъдещия лидер на Турция. Той е омагьосан и от играта на актьорите от трупата на театър "Сълза и смях".

Този анекдот обобщава и разбирането на Ататюрк за модернизация и обяснява реформаторската програма, която той неуморно и безкомпромисно налага до смъртта си през 1938 г.

Фокусът на тази книга е върху интелектуалните първоизточници на мисълта на основателя на съвременна Турция и върху неговата радикална реформа. Тя не се задълбочава в подробности около впечатленията му от България и българското общество. Те несъмнено влияят на идеологическите му наклонности, на плановете му за модерно общество и на цялостния му мироглед. Внимателният наблюдател ще ги открие на фона на национализма му, на модернизационната му програма и на държавническата му практика. Убеден съм, че българските читатели на книгата няма да ги пропуснат.