Турвал Астрюп се подпря доволно на щеките. Изкачването на Невелфиел - мястото с най-хубава гледка в околността, се беше превърнало в ритуал. Слънцето бе напът да се скрие на запад, зад Сюнфиелене, и хвърляше последен сноп розови лъчи над снежната шир. Дори на 1089 метра над морското равнище вятърът се беше укротил. Този Великден щеше да бъде запомнен от планинарите като един от най-чудесните изобщо.

Само тук Турвал можеше да се порадва на така мечтаните моменти на пълна тишина. В града тълпите и уличното движение създаваха постоянен фонов шум, от който нямаше отърваване - нещо като урбанистичен тинитус.

А в безветрието на планинските плата цареше тишина, която приглушаваше така тежащата му в ежедневието безкрайност от тревоги и отговорности. Днес обаче две яки фигури пуфтяха задъхано двайсетина метра зад него и нарушаваха идилията. Стремежът да изкачат склона с неговото темпо си казваше своето.

Ако се съди по екипировката и облеклото, и двамата трябваше да са опитни ски бегачи, но движенията им бяха тромави, а придвижването ставаше по-скоро с груба сила, отколкото с технична елегантност. За разлика от тях, Турвал беше слаб, жилав и облечен простичко с избелял анорак "Нурхайм", който обаче му стоеше добре. Беше много запазен, често го взимаха за четиресет и няколко годишен, но същевременно излъчваше авторитет и самоувереност, които повече подхождаха на реалната му възраст - петдесет и девет години.

- Извинете? - обади се по-малко грамадният от двата снажни силуета.

Явно отговорността за общуването се беше паднала на него. Въпреки че беше сто деветдесет и четири сантиметра висок и тежеше близо сто килограма, от които почти нищо не беше мазнина, до спътника си изглеждаше дребен.

- Да? - отговори Турвал с насилена любезност, макар да знаеше какво ще последва.

- Господин премиер, ако искате да се приберете навреме за великденската вечеря в осем и половина, трябва да тръгнем към хижата след една-две минути.

Турвал се обърна към телохранителите си, които по комично стечение на обстоятелствата носеха едно и също име - Том. За да ги различават, им викаха Големия Том и Малкия Том. Някой шегаджия в Службата за охрана им беше дал сборното име Двутомниците.

- Господин премиер?

Отговорът му се беше забавил толкова дълго, че Малкия Том явно сметна за нужно да повтори въпроса.

- Да, да, добре, връщаме се.

Малкия Том беше на служба едва от година и все още спазваше предписанията за професионална дистанция, а Турвал се мъчеше да му угажда. Въпреки че беше министър-председател, той предпочиташе да се държи като човек от народа. Сега посочи една легнала табела, поставена от обществеността преди много години, и се обърна към двамата с усмивка:

- Вглеждали ли сте се, момчета? Можете да видите имената и местоположението на всички планински върхове оттук до Рондане и Ютунхаймен.

На кръглия месингов диск бяха прокарани множество линии, тръгващи от центъра, където бяха изписани имената на върховете, надморската височина и разстоянието от Невелфиел до тях по права линия. В средата на диска беше закрепена стрелка, която можеше да завъртиш, така че да застане успоредно с линията към съответния планински връх. Турвал първи стигна табелата и завъртя стрелката:

- Шайкампен е лесен - трийсет и един километра от тук по права линия. Хиляда сто двайсет и три метра надморска височина.

Той присви очи по посока на стрелката.

- А Галхьопиген? - попита Малкия Том.

Турвал завъртя стрелката към най-високия връх в Норвегия.

- Сто и трийсет километра в тази посока.

За секунда Малкия Том забрави официалностите и се наведе да погледне.

- А Глитертин е точно до него - добави Турвал.

- Има грешка.

Турвал и Малкия Том подскочиха. Големия Том нямаше навик да говори освен в случай на крайна необходимост.

- Надписът е грешен. Пише, че Галхьопиген е висок две хиляди четиристотин шейсет и осем метра, а всъщност е две хиляди четиристотин шейсет и девет. А по това време Глитертин е две хиляди четиристотин петдесет и седем, като включиш дебелината на ледника, а не две хиляди четиристотин осемдесет и един, както пише. Но строго погледнато, би трябвало височината да се мери без леда, тоест две хиляди четиристотин петдесет и два метра, тъй като дебелината му варира. Като се прави нещо, нека е както трябва.

Турвал го гледаше със зяпнала уста. За първи път се случваше Големия Том, който иначе отговаряше едносрично на всеки въпрос, да каже пет цели изречения едно след друго.

- Да, нека е както трябва - промърмори Турвал, когато се съвзе, и след кратко колебание добави: - Така... Ще тръгваме ли към вкъщи, преди да се е стъмнило? Знаете я каква е Ада, когато закъснеем.

На седемдесет и три години Сигюр Шлотсвен беше най-възрастният пазач във фирмата, а вероятно и в цялата страна. Шефът му държеше на него - не само защото си гледаше работата съвестно, но и защото доброволно стоеше на пълен работен ден, при положение че официално му се плащаше като за трийсетпроцентов. Шлотсвен го правеше единствено от любов към двете неща, които искрено обичаше на този свят - ирландския сетер Синди и музея на открито "Майхауген".

Синди и възрастният пазач важно обикаляха между вековните дървени къщи. Иззад несъмнено най-разкошните мустаци в града Шлотсвен вдишваше прекрасния мирис на смолист чам. Спря се пред перлата в короната на музея - над осемстотин годишната църква от Гарму. Шлотсвен изпита момент на неподправено щастие, докато седеше на стъпалата на църквата, галеше Синди, вдъхваше аромата на смола и катран и се топлеше на меките лъчи на залязващото слънце.

От транса го пробуди бръмченето на автомобилен двигател. Той заслони очи с ръка и сведе поглед към стопанството Нурдре Йорща, което редовно се използваше като кралска резиденция, особено по празници. Две коли със затъмнени стъкла бавно изкачваха чакъления път. Шлотсвен скочи на крака и поздрави по военному. Стоя така чак докато кралското семейство мина през главния вход на музея.

Пазачът така и не можа да свали вдигнатата за почест ръка. Взривната вълна беше толкова силна, че Сигюр Шлотсвен отхвърча назад, удари се в стената на църквата и остана проснат в безсъзнание на земята.

Около него валяха дървени стърготини и фина пепел, останали от онова, което някога беше кралско жилище.