Това е история за разкрития и сближавания, история за преоткрити чувства, за изгубени кръвни линии и роднински връзки, които един ден като по чудо се завързват отново с изобилие от прегръдки и разнежени погледи. Това е една канонична в определен смисъл история, защото повтаря твърде използвания, но всеки път трогателен сценарий за намерения син, заедно с всички емоции, които произлизат от това. В този случай, тъй като към сина се прибавя и един намерен брат, емоциите си приличат.

С две думи, това е история за чувства. За чувства и емоции. Но тъй като една история е дъщеря на средата, в която се разгръща, а събитията и епилогът ѝ се определят от самите герои в нея, чувствата, за които ще ви разкажа, имат своята кулминация в презрение и озлобление. Тъй като театърът, в който тази история се развива, е Камората, и тъй като режисьорът ѝ е един от най-безмилостните и кръвожадни босове в областта Кампания, елементите, от които тя се храни, са яростта, жестокостта, най-безчовечната лудост, а кръвните линии, освен че се събират, се превръщат в алено езеро, което се простира върху асфалта.

Фамилията Chiuovi, или Пироните, е фамилия, която всички познават в Казерта, а и в голяма част от Кампания. Историята на прякора им се губи в много стари времена и дори настоящите потомци не са сигурни за точния му произход. Най-видният им представител Аугусто Ла Торе, който до ден днешен е излежал повече от трийсет години затвор, разказва, че към края на деветнайсети век един негов предшественик убил няколко разбойници, обрали каруцата му, като ги заковал за стената на градския площад.

Агресивни мъже, наемни убийци, Пироните са тероризирали в продължение на векове района на Казерта и по специално Мондрагоне и околностите му. Един брат на дядото на Аугусто бил най-младият платен убиец, прочут по тези места, който още на шестнайсет години получил поръчка да убие един благородник от фамилията Черкуа от Мондрагоне срещу сумата от пет хиляди лири, докато друг негов роднина убил седем души наведнъж заедно със седемте им коня, за което получил присъда от трийсет години затвор.

В израз на недоволство по време на процеса хвърлил обувка по председателя на съда, като получил за това допълнителна присъда от още шест месеца. Изобщо, членовете на фамилията не са особено добросърдечни. Ла Торе не са хора, които се впечатляват от кръв. Ако обаче тази кръв е тяхната собствена, тогава нещата може и да се променят. Може би.

Преди Аугусто човекът, който налагал законите на клана в това парче земя, известно с превъзходната си моцарела и строителните злоупотреби, бил баща му Тиберио - женкар, както го определя самият той. Човек, който не криел извънбрачните си връзки, освен от законната си съпруга Паолина Гравано, влюбена в него и много ревнива.

Да бъде женкар, тоест прелъстител, за един каморист е явно свидетелство за чар, то е доказателство за факта, че много жени - а следователно и много мъже - го ценят като мъж и като бос, признак на собственото му величие. Харизма, сексуална мощ, икономически възможности: взаимоотношенията с любовницата обобщават в мащаб тези с цялата престъпна група и със собственото му семейство. В това отношение Коза ностра от Корлеоне е много различна. Един бос женкар е бос, на който не може да се има доверие, неспособен да спазва дадена уговорка.

Камористът, от друга страна, трябва едновременно да доказва вярност към собственото си семейство, но също и че познава живота, умее да му се наслаждава и да черпи опит от него. В Коза ностра доказателство за благонадеждност е верността на боса към собствената му жена, докато в Камората важи обратната логика: босът, който има повече от една жена, е шеф, на когото мнозина са верни, това е неговата демонстрация на лидерство.

Дори младият Аугусто бил в течение на аферите на баща си, от време на време самият Тиберио искал помощта му, за да спечели тази или онази жена, както когато му предложил - в замяна на банкнота от десет хиляди лири - да занесе бутилка шампанско на масата на една красива госпожа и да ѝ каже, че я изпраща баща му.

Или когато, преди да се върне вкъщи при Паолина, казвал на Аугусто, че пред евентуални подозрения трябва "да отрича винаги, дори очевидното". Факт е, че един ден, когато Аугусто вече е пораснал и държи юздите на клана на мястото на баща си, очевидното се явява и пред двамата в толкова недвусмислена форма, че би било трудно да се отрече.

Годината е 1984. Една двойка, съпруг и съпруга, обикаля с нарисувана на гърба мишена. Това са Мария Грация Конте и Франко Сорвило - предприемачи, свързани с Камората, чиито дейности включват препродажба на коли, обществени поръчки, измами и изнудване. Трябва да умрат, но не го знаят: виновни са за това, че са подпалили няколко автобуса, собственост на братовчед на Франческо Скиавоне, познат като Сандокан, неоспоримия бос на клана Казалези.

Главната му квартира се намира в община Казал ди Принчипе, в провинция Казерта, но властта му се простира в цялата област Кампания, в южната част на Лацио и в много други страни в Европа и по света. Хората, издали смъртната присъда за Мария Грация и Франко, родом от Мондрагоне, са били именно те, босовете от клана от Казерта, които обаче заради териториални правомощия трябва да се доверят на другарите си от Мондрагоне. И тук в играта влиза босът на Пироните, Аугусто Ла Торе.

За него Мария Грация и Франко са стари познайници. Франко няколко пъти е бил гост в дома на семейство Ла Торе, когато Аугусто е бил малко момче, докато Мария Грация, казва босът на Пироните, е известна по други причини: в своите мемоари я определя като "покварена жена", която е имала "хиляди сексуални авантюри". Да ги убие, няма да бъде проблем. Още повече че продължават да злословят наляво и надясно по адрес на Сандокан - изглежда, че изобщо не се страхуват от него, следователно все едно са си изкопали гроба със собствените си ръце.

И само това би било достатъчно, за да ги бутнат в ковчега. Запалените автобуси и опитът за изнудване не са нищо повече от допълнително масло в огъня на обидата. По тези места уважението е всичко, а слуховете се носят като пясък, раздухан от вятъра по слънчевите плажове на Домицианското крайбрежие, където големи тъжни блокове и мизерни екочудовища са осеяли брега напук на всякакви урбанистични критерии, без да се интересуват от разрешителни за строеж, под успания и често съучастнически поглед на една политика, която не е нищо повече от протеза на престъпната власт. Все пак през 1991 година Мондрагоне ще бъде една от първите италиански общини, разпуснати заради проникването на мафията в нея.

Всичко изглежда доста лесно за човек, който смята за лесно да убива хладнокръвно. Всичко е организирано в най-малки подробности. Мария Грация и Франко са поканени в дома на Алберто Бенедуче, а това е покана, която те не могат да откажат. Бенедуче е наречен Кокаина, защото има директни връзки с колумбийския картел "Меделин". Говори се, че преговаря лично с Пабло Ескобар за доставките на бял прах. Той е отговорникът на Казалезите за трафика на кокаин, а това го прави мъж с много власт: ако беше в "Пирели", щеше да ръководи отдела за производство на гуми.

Ако работеше в "Интел", щеше да е началник на отдела за микропроцесори. Двама души като Мария Грация и Франко, които се движат на доста по-ниско ниво в престъпния свят, могат само да се чувстват поласкани от подобна покана в дома на Бенедуче. Те не знаят, че освен домакина на къщата, боса от Мондрагоне Аугусто Ла Торе и Антонио Йовине - наречен 'o ninno, Детето, защото първия път, когато бил арестуван за притежание на оръжие, бил на четиринайсет години, - там ги чакат Валтер и Антонио Скиавоне, братя на Франческо.

Същия Сандокан, когото първо са се опитали да изнудват, а след това публично са подиграли. Това обаче няма да ги притесни. Всичко е изчислено. Двойката не познава Валтер и Антонио, не знае как изглеждат; следователно братята на Сандокан ще могат да стоят там и да чакат съпрузите, без те да заподозрат ни най-малко за заложения капан. Двамата Скиавоне ще могат да се насладят на последните им мигове живот и да разкажат за тях на брат си с богати подробности. Ще могат дори да им разкрият кои са, точно миг, преди да ги застрелят в лицето.

Но за да са сигурни, че съпрузите няма да надушат засадата, Бенедуче, Ла Торе и останалите са взели още една предпазна мярка: гостите ще бъдат посрещнати от домакинята, съпругата на Бенедуче, и от домашната помощница, които ще имат за задача да им приготвят по едно чудесно кафе и да ги предразположат. Ролята на двете жени ще бъде само формална. След като са донесли кафето на масата и са разменили няколко любезности, те ще изчезнат.

Ще бъдат декорация. Само сценични декори, разположени там с единствената цел да разведрят Мария Грация и Франко. Ако две жени ги посрещнат с усмивка на уста, това няма да ги накара да заподозрат нищо. Едно женско лице ще бъде тяхното естествено успокоително. Ще свалят гарда и в този момент останалото ще бъде лесно като детска игра.

Не че преди това е било сложно, но босовете са преценили, че ако трябва да убиват някого, то е по-добре да се целят в неподвижна и нищо неподозираща мишена, може би като ги прострелят в гърба, отколкото да се разправят с два пощръклели коня. Когато Мария Грация Конте и Франко Сорвило пристигат в дома на Алберто Бенедуче, босовете са там и ги чакат. В себе си носят два пистолета със заглушител. Но нещо обърква плановете: двойката се появява придружена от човешки щит. Момиченце на девет години. Дъщеря им.

Може би са предусетили нещо, а може би това е просто предпазна мярка. Двамата знаят, че никой няма да се осмели да стреля в присъствието на малко момиче. Престъпният кодекс го забранява. И така, те влизат, настаняват се, изпиват прочутото кафе и без да осъзнават, че разговарят с двамата братя на Франческо Скиавоне, захващат да правят това, което им се удава най-добре: да злословят за боса.

В своя разказ Аугусто Ла Торе споделя, че Мария Грация и съпругът ѝ използват по адрес на Сандокан думи като "смешник", казват, че "той е никой", дори го заплашват. Валтер и Антонио, Детето, Бенедуче и босът от Мондрагоне си хвърлят мълчаливи и озверели погледи, но не могат да направят нищо. Момиченцето е там.

В този момент в къщата има три жени, две възрастни и една девойка: първите са били използвани като сценичен декор, почти като мека възглавница, върху която да настанят набелязаните жертви, за да се почувстват те удобно. Третата е била използвана от самите мишени като човешки щит. И това е проработило. Валтер и Антонио преглъщат мълчаливо обидите към тяхната собствена кръв, пенят се от гняв, стават, отиват да говорят с останалите насаме. Нищо не може да се направи. Не и докато малката е там.

Добре. Ако не е днес, ще бъде утре.

През следващите дни босовете не откъсват очи от двойката. Да ги очистят обаче изглежда по-сложно от предвиденото. В двора на вилата на Мария Грация и Франко, защитена с бронирани стъкла, обикалят четири кръвожадни добермана, които започват да ръмжат веднага щом видят някой да се появява в далечината. Кучетата не са единствените, които се навъртат около жилището. Една полицейска кола следи съпрузите, където и да отидат. Когато са си вкъщи, колата обикаля наблизо. В своята версия Ла Торе предполага, че Мария Грация има връзка с един от полицаите. А може би просто го е държала на заплата.

В случая на жената обаче логиката се променя спрямо тази, която важи за мъжа: ако тя е тази, която има повече любовници, това не се отразява в увеличаване на значимостта ѝ или на чара ѝ, а представлява обвинение по отношение на боса - толкова немъжествен, така неспособен, че да се налага присъствието на други партньори.

Ясно е как при такова схващане жената е лишена дори от собствената си идентичност, дотолкова, че да представлява само показател за съответната значимост или незначителност на мъжете, които я придружават. Тя следователно е повод за хвалба или за срам, за одобрение или подигравка, но винаги за някой друг, и единствено това е критерият, по който бива преценявана: увеличава ли, или намалява значимостта на боса?