И ще започна този текст с припомняне на любовните й стихове. Защото, за да се осмелиш да пишеш за любовта, след всичко създадено досега в световната поезия, значи си уверен, че има какво още да кажеш на тази тема и да го кажеш по нов, само твой си начин.

А това го може само един голям поет. За мен Мария Донева се нарежда с таланта си в стиховете си за любовта до един друг майстор от новата ни литература, написал невероятни стихове за любов - Добри Жотев.

Мария Донева ще нарече любовта "невъзможна, невъобразима" и ще я сравни с дете:

Мария Донева има сетивата да открива любовта във всичко, като проявление на всичко, като съществуване на всичко. Няма и най-дребната песъчинка от многообразието на света, която да не е родена от състояние на любов. Както знаем и самата песъчинката, от дразнението и болката в една мида, ражда перлата. Няма атом в света, който да не е проявление на любов.

И наред с това любовта от даваща ни живот, ще ни отпрати в другата крайност - ще ни въвлече в ада. И въпреки всичко, си струва...

В стихотворенията на Мария Донева има всичко, което може да ни хрумне, като изживяване и състояние на духа: любов, мекота, всеотдайност, пълнота, хумор, обезсърчаването, невероятните метафори, нестандартните рими. Спонтанността при раждането на нейните стихове може да се сравни само с експлозията на една звезда, с апогея на изгрева, с високата точка на вълната с всичко, което бликва от меандрите на мисъл, чувство, слово.

Само на поетеса като Мария Донева може да ѝ хрумнат метафори като:

Хрумвало ли ни е, че тишината има дъх, че тревогите, като живи същества се кротват уморени. В стиховете на Мария Донева всичко живее, диша, разсънва се, прозява се, протяга се. Това прави речитатива ѝ анимиран, както нашите праотци в зората на цивилизацията са одухотворявали тотема. Затова поезията ѝ е и изконна, и модерна. Тук всичко е и примитивно-първично и възвръщащо се към основното, но на едно по-високо ниво от спиралата и като апогей-висота на чувството.

Мария Донева е майстор и на пейзажните ескизи. Тези статични, притихнали състояния на природното, които едновременно с това са заредени с животворно движение и живот. Един невероятен баланс от статика-движение:

Посочете ми друго стихотворение, така лаконично, а отварящо толкова от сетивата ни: за взор, звук, допир, мирис. И събрало толкова нюанси на чувствата ни с тези невероятни метафори. Това е, като картина с Рембрандовска светлина и като звън на арфа.

Дори първите психотерапевти. В началото на миналия век в бит, в който липсват нежностите към детето, малкият човек (израз на Фройд!) първо ще изтича на двора, ще обгърне шията на агънцето, на теленцето, ще помилва кучето и на тях първо ще изплаче мъката си. И днес, когато в къщата се внесе коте или куче, детето не знае да се смее ли или да плаче от радост. Та, то ще си има другар в игрите

Ще ни хрумне ли да изфантазираме история за два сандала, които аха да се разделят и вече да не са двойка. И тогава на помощ идват кучето Йофчо и котаракът. Да, но на Мария Донева ѝ хрумва. Хрумва ѝ невероятната история, че единият сандал е отишъл в библиотеката, за да намери любовно стихотворение, което да поднесе на половинката си - другия сандал. Така сандалата Сийче е депресирана и иска да се хвърли от покрива, че е изоставена. И в тази "комедия от грешки", докато се разбере кой кого обича и обичат ли се още двата сандала кипи една кавалкада и буфонада от неспирен хумор, хрумки и смешки. И над всичко - човешкото чувство "обич". И над всичко звучи любовното признание на мъжкия сандал Санде:

Така през играта, през шегата и смешките Мария Донева поднася епизоди от света на големите. И тогава за едно дете не е трудно да разбере как се обичат, как се подкрепят, как се грижат един за друг големите и този далечен, непонятен и понякога страшен свят на възрастните става близък. Всичко става лесно като игра и леко като балон, който отлита в небето.

Не може да се изброят всички участия на Мария Донева в куклени театри, в опери и оперети, във какви ли не спектакли. Нейното въображение е неизчерпаемо. Нейната любов зарежда всичко, до което се докосне.

В това "юбилейно" припомняне на творчеството на Мария Донева не може да се пропуснат и нейните постановки с хората от психодиспансера в Раднево и с хора, както аз ги наричам "просто по-различни от другите". Това е едно невероятно преживяване, колкото благородно и експериментално, толкова и хуманно и нормално. Всеки, който знае за създателя на психодрамата Якоб /Джейкъб/ Леви Морено, знае и фактите, че той прави сесиите си също и в психодиспансери. Както и това, че на паметната му плоча пише: "Това бе човекът, който върна смеха в психиатрията".

И ще завърша този текст отново със стихотворение от Мария Донева, което също апелира за хуманността, за близостта и разбирането. Както и за сублимацията и катарзиса на чувството любов в изкуството. За това, "че любовта е сладка, любовта е мека."...