"Габриела, карамфил и канела" на Жоржи Амаду (откъс)

В рубриката "Четиво" Дневник публикува откъс от "Габриела, карамфил и канела " с автор Жоржи Амаду, предоставен от Издателство "Ентусиаст"

Едно от най-ярките произведения в латиноамериканската литература отново достига до българските читатели. Новото издание на "Габриела, карамфил и канела" от Жоржи Амаду излиза под знака на "Ентусиаст" в елегантното оформление на арт директора Яна Аргиропулос и със знаковия превод на Емилия Ценкова, един от основателите на българската испанистика.

Наситена с романтика, страст и жизнерадост, книгата е смятана за най-значимата в творчеството на бразилския писател, а по думите на философа Жан-Пол Сартр е "най-добрият пример за роман, посветен на ценностите, вярата и традициите на един народ".

Жоржи Амаду е едно от забележителните имена в литературата на XX век. Неговите произведения са преведени на 50 езика и многократно са адаптирани за театъра, киното и телевизията. Писателят често вплита в книгите си темите за бразилската култура и фолклор, като разказва за живота на обикновените хора с голяма симпатия и хумор.

Образец за неговия стил е именно "Габриела, карамфил и канела". Още с излизането си през 50-те години на XX век романът предизвиква скандал сред по-консервативната част от бразилското общество, защото мнозина намират описанията на сексуалните обичаи в страната за оскърбителни и заплаха за женския морал. Неслучайно Амаду повече не пристъпва границите на града, в който се развива действието.

Наситена с похотливост, сатира и интриги, "Габриела, карамфил и канела" пренася читателите в далечната 1925 г., когато Илиеус е процъфтяващ град благодарение на рекордната реколта от какао. Въпреки желанието на голяма част от жителите му за модернизация и прогрес старите порядки все още властват. Когато полковник Мендонса открива жена си в леглото с любовник, той убива и двамата с няколко изстрела. Политическите спорове и изборите също се решават по този начин.

Насиб Саад, който губи готвачката в своя популярен бар, отчаяно наема Габриела - окаяно момиче, което пристига в оживеното пристанище от бедните и изостанали райони на Бразилия. За негова изненада, освен голяма красавица Габриела се оказва очарователно допълнение към бизнеса му. Със своята невинна чувственост, изкусителна походка и звънлив смях тя не само завладява сърцето на Насиб, но и съблазнява безброй мъже от града. За да я запази само за себе си, господин Саад решава да се ожени за нея. Но какво ли биха казали хората?

Момичето също се влюбва в своя "хубав момък", както го нарича, но тя не е цвете, което цъфти във ваза, и се оказва мотор на още една промяна в малкото общество на Илиеус. Под въпрос е поставен неписаният закон, който изисква честта, опетнена от женско прелюбодейство, да бъде измита с кръв.

Откъс от "Габриела, карамфил и канела" на Жоржи Амаду

На Зелия - за ревността ѝ,

нейните песни и страдания - лунен блясък от Габриела

и кръста на моята любов.

На Алберту Кавалканти - образът на Габриела,

танцуваща, весела, замечтана.

На господин Антониу Бульоес

с цялата моя почит - нейният аромат на карамфил.

На Моасир Уернек ди Кастру,

млад хубавец симпатичен - на него оставя за спомен

своите въздишки Габриела,

ах.

И на тримата -

приятелството на автора.

(Из "Завещание на Габриела")

Дъх на карамфил, кожата - канела, идвам отдалеч зарад Габриела.

(Песен от областта на какаото)

По странно съвпадение, както би казала дона Арминда, тази любовна история започва в същия онзи ясен и слънчев пролетен ден, когато земевладелецът Жезуину Мендонса уби с револверни изстрели своята съпруга - дона Синязиня Гедес Мендонса - видна дама от местното общество, мургава възпълна жена, отдадена твърде много на църковните празници - и доктор Осмунду Пиментел, хирург зъболекар, млад, изискан мъж, малко нещо поет, дошъл в Илиеус няколко месеца преди това.

А сутринта на същия ден, преди още трагедията да бе потресла целия град, старата Филомена изпълни най-сетне отдавнашната си закана, напусна кухнята на Насиб и замина с влака в 8 часа за Агуа Прета, където нейният син имаше доходоносна работа.

Според думите на Жоао Фулженсиу, много мъдър човек, собственик на Образцовата книжарница, център на интелектуалния живот в Илиеус, денят бил избран зле - толкова хубав, първият слънчев ден след продължителен дъждовен период, със слънце, което гали кожата като милувка. Не бил ден за проливане на кръв. Но тъй като полковник Жезуину Мендонса беше човек на честта и действието, малко склонен към четене и естетически доводи, подобни мисли дори не бяха минали през наранената му от рогата глава.

Часовниците бяха едва ударили два часа, време за следобедна дрямка, когато той се появи неочаквано -всички смятаха, че е в имението си - и отпрати на оня свят красивата Синязиня и нейния съблазнител Осмунду с по два точни изстрела.

С това той накара града да забрави коментарите по останалите събития: засядането на бреговия кораб сутринта при влизането му в пристанището, откриването на първата автобусна линия между Илиеус и Итабуна, неотдавнашния голям бал в клуб "Прогрес" и дори вълнуващия спор, повдигнат от Мундиньо Фалкау относно земекопачките за почистване на пристанищното дъно.

Що се отнася до малката лична драма на Насиб, който внезапно бе останал без готвачка, за нея научиха само неговите най-близки приятели, като не ѝ отдадоха, разбира се, особено значение. Всички се вълнуваха от трагичната история на жената на чифликчията и на зъболекаря било поради високото обществено положение на замесените в нея три лица, било поради изобилието от подробности, някои от тях доста сочни и пикантни.

Въпреки разпространените хвалби по повод напредъка на града ("Илиеус се цивилизова с неудържим ритъм" - писа известният адвокат д-р Езекиел Праду във в."Диариу ди Илиеус") хората в този край все още предпочитаха да си приказват за истории с насилие, любов, ревност и кръв. С течение на времето ехото от последните изстрели на битката за земя бе почнало да заглъхва, но в хората от Илиеус се запазваше вкусът към пролятата кръв от онези героични времена.

Бяха останали и някои привички: да се показва наляво и надясно смелост, денем и нощем да се чистят револвери, да се пие и да се играе комар. Все още техният живот се уреждаше от определени закони. Един от най-неоспорваните бе приложен отново през онзи ден: честта на измамения съпруг може да се измие само със смъртта на двамата виновници.

Идваше от стари времена, не бе записан в нито един кодекс, но живееше в съзнанието на хората, останал от някогашните мъже, първите, изсекли горите, за да засадят какаови дръвчета. Така беше и в Илиеус през тази 1925 година, когато розите цъфтяха върху земята, наторена с трупове и кръв, когато богатствата се множаха, когато прогресът навлизаше и изменяше облика на града.

Толкова силен бе у хората вкусът към кръв, че дори самият Насиб арабинът, грубо засегнат в своите интереси поради заминаването на Филомена, забрави своите грижи и се отдаде изцяло на коментарите около двойното убийство. Изменяше се физиономията на града, прокарваха се улици, внасяха се автомобили, строяха се малки дворци, правеха се пътища, издаваха се вестници, образуваха се клубове - Илиеус се преобразяваше. Но по-бавно се изменяха обичаите и нравите на хората. Така е във всички общества.

За слънцето и дъжда, и за едно малко чудо

През въпросната 1925 година, когато разцъфна идилията между мулатката Габриела и арабина Насиб, сезонът на дъждовете бе продължил твърде дълго, много по-дълго от нормалното и необходимото. Земевладелците се разминаваха по улиците като подплашено стадо и се питаха със страх в очите и в гласа:

- Дали пък няма да спре?

Имаха предвид дъждовете. Никога не бяха виждали да се излива от небето толкова вода - и ден, и нощ, почти без прекъсване.

- Още една седмица и всичко ще бъде застрашено.

- Цялата реколта

- Боже мой!

Казваха, че се очаква изключителна реколта, далеч по-богата от всички предишни. Цените на какаото продължаваха да се покачват и това означаваше още по-голямо богатство, охолство, изобилие и купища пари.

Полковниците щяха да изпращат синовете си в най-скъпите училища на големите градове, щяха да издигнат нови жилища за семействата си на току-що прокараните улици, щеше да има луксозни мебели, докарани от Рио де Жанейро, рояли за украса на салоните, добре обзаведени магазини, оживена търговия, разливане на алкохол по кабаретата, жени, докарани с параходите, хазарт нашироко по барове и хотели - или, с една дума, прогрес, толкова прехвалената цивилизация.

А всъщност тези дъждове - сега така проливни, застрашителни, потопни - бяха закъснели, бяха карали хората дълго да ги чакат и да се молят! Месеци по-рано големците вдигаха очи към ведрото небе, търсеха облаци, признаци за скорошен дъжд.

Какаовите плантации растяха, разпрострели се върху цялата южна област на Баиа, и очакваха необходимия дъжд, за да наедреят плодовете, които току-що се бяха появили от цветчетата. През тази година процесията за празника на свети Георги наподобяваше нетърпеливо колективно обричане пред светеца, покровител на града.

Най-видните граждани, най-големите земевладелци, облечени в яркочервените туники на братството, носеха гордо върху раменете си богато украсената носилка на светеца. А това значеше твърде много, тъй като господарите на какаото не се славеха с особена религиозност, не посещаваха черквите, избягваха богослуженията и изповедите и оставяха тези слабости за жените в семейството си.

- Черквата е женска работа.

Те само даваха пари на епископа и свещениците за различните начинания и за развлечения, за Училището на калугерките на хълма Витория, за Епископския дворец, за школите по катехизис, девятъците, за месеца на Дева Мария, за панаирите и празниците на свети Антоний и свети Йоан.

Тази година, вместо да пиянстват по баровете, те взеха участие в религиозните процесии със свещ в ръка, загрижени, готови да дадат мило и драго на свети Георги в замяна на скъпоценните дъждове. Тълпата вървеше след носилките със светиите и пригласяше по улиците на молитвите на отците.

В богати одежди, с ръце, сключени за молитва, със загрижено лице, отец Базилиу извисяваше звучния си глас и подсилваше молбите. Той беше избран на тази важна служба заради своите забележителни добродетели, признати и ценени от всички, и за това, че този свят човек, собственик на земи и какаови плантации, беше пряко заинтересован от небесната намеса. Затова той се молеше с удвоено усърдие.

Старите моми, обкръжили статуята на света Мария Магдалена, изнесена предния ден от черквата "Сао Себастиао"*, за да придружава носилката на светия патрон при неговата обиколка из града, чувстваха, че изпадат в екстаз поради изключителната възбуда на отеца. Той обикновено беше припрян и добродушен - претупваше своите богослужения, не слушаше внимателно изповедите им, независимо от това, че те имаха много да му разказват - с една дума, беше толкова различен от отец Сесилиу например.

Енергичният и заинтересован глас на свещеника се извисяваше в гореща молитва, все по-силно ехтяха гърлените гласове на старите моми и дружният хор на полковниците, на техните съпруги, дъщери и синове, на търговците, износителите, работниците, дошли за празника от вътрешността, на хамалите, на моряците, на леките жени, на търговските служители, професионалните играчи и всякакви злосторници, на децата от школите по катехизис и девойките от дружеството на Дева Мария. Молитвата се издигаше към кристалното, безоблачно небе, на което като смъртоносна огнена топка жареше безмилостното слънце, готово да унищожи току-що пръкналите се какаови плодове.

По силата на едно дружно обещание, дадено по време на последния бал на клуб "Прогрес", някои от видните дами на обществото придружаваха процесията с боси нозе. Те принасяха в жертва пред светеца своята елегантност, молейки го за дъжд. Шепнеха се различни обещания, искаха от светеца да побърза, не се допускаше никакво забавяне - той добре виждаше колко са загрижени неговите чеда - и искаха от него незабавно чудо.