- Защо дишаме? Има нужди, които са вкоренени в нас, за мен точно такава е четенето, незаобиколима и същностна. Но това си е крайност - мисля си, че за повечето хора четенето сякаш е тази така важна добавка магия, която прави поносима прекомерната доза реалност около ни.

- Иронично, но с много четене. След толкова години професионално четене съм развил усещане коя книга е за мен, дори авторът да ми е непознат, корицата да не впечатлява или пък текстът на задната корица да не изпълнява функцията си. Следя всеки ден сайтовете на големите издателства и онлайн книжарници, а два пъти в годината преди големите книжни панаири пиша и пространни книговодители за моя блог "Книголандия", около които откривам и всички пропуснати евентуално заглавия.

- Понастоящем там е "Съпричастният" на Виет Тан Нгуен, прекрасно написан роман за края на Виетнамската война и съдбата на южновиетнамските бежанци, докато в чантата за неусетно преминаване на времето в метрото нося "Начинаещ злодей" на Джон Скалзи, един от големите фантасти на нашето време.

- Ще си позволя да спомена три, защото ги четох почти една след друга и не мога да реша. Две много различни една от друга мащабни и впечатляващи биографии, при все че са от един автор, Уолтър Айзъксън, едната политическо-историческа - за Хенри Кисинджър, другата - свръхактуална, за Илон Мъск. И "Капитал" на Рана Дасгупта, междужанрова творба за величавата и трагична история на Делхи и огромната промяна, която преобразява цяла Индия в последните десетилетия.

- Основно в ранни зори, преди шест, с чаша много силно кафе - или на терасата, или на дивана според сезона. Това е моето време, поне час и половина четене в пълно спокойствие и с наслада преди началото на работния ден. След това и в метрото, но за там винаги нещо леко - трилър, приключенска книга, фантастика За уикенда обикновено остава четенето на коректури за работата, за тях никога няма време в офиса, трябва да се четат у дома на спокойствие.

Бях от първите хора у нас с електронен четец, за няколко месеца изпаднах под неговата така удобна омая и прочетох ударно десетки книги, но скоро осъзнах, че не запомням добре какво чета, сякаш прелитам по страниците, и в крайна сметка не ми носи истинско удоволствие. Разбира се, до днес работата ми изисква да чета и много ръкописи на неиздадени книги, така че все още използвам електронен четец, но не и когато сам си избирам четиво. А с аудиокнигите не се спогодихме, не мога нито да следя по-сложен сюжет, нито да се насладя на стила, като някой ми чете.

- Чета на английски, част от процеса по избиране на бъдещи заглавия за излизане на български, но рядко се случва да ми е "вкусно". Знам, че ако отделя няколко месеца фокусирано да чета само така, мозъкът ще се пренастрои да намира хубавото и в това, но нямам желание, нито нужда от това понастоящем, вадя хляба си с българския език и това ме прави щастлив. Затова и твърдо предпочитам книгите в превод, като имам очаквания той да е на ниво, разбира се.

- Във всяка книга нещо различно. В нехудожествените научни или исторически заглавия търся знания, в развлекателните романи диря отмора, а в сериозната литература намирам удоволствието от стила и сложните и често нерешими дилеми, които нашето време предполага, искаме или не.

- Класическата научна фантастика, свързана с овладяването на Космоса, и сериозни нехудожествени заглавия, основно научни или исторически. Тоест двата жанра, които най-малко се издават у нас, за съжаление, но публиката просто е силно ограничена.

- Винаги посочвам "Свят, населен с демони" на Карл Сейгън, която приятели ми подариха за един рожден ден, и която буквално промени живота ми, като ми показа колко са нелепи всички езотерични измишльотини около нас и ме тикна в посока рационално мислене и книги.

- Хм, обикновено посочвам Джубал Харшо от "Странник в странна страна" на Робърт Хайнлайн, неговото умение да се справя с всичко винаги ми е допадало, но май с годините всъщност повече се идентифицирам с героите на Ромен Гари, които в общия случай са негови собствени огорчени от света алтер егота.

- В момента силно се възхищавам на руснака Михаил Зигар, автор на изключителните книги "Империята трябва да умре", "Всички са свободни" и "Война и наказание", иска се огромен интелект да пишеш така леко и увлекателно за сложни исторически и политически събития, както и огромна доблест да застанеш срещу цялата държавна пропаганда, срещу заслепението на своя народ и да се бориш за неговото проглеждане.

- Всъщност дарявам огромна част от книгите, които чета, запазвам една на десетки, така че нямам проблем със съхранението. Внимателно следя за кампании за даряване на книги за библиотеки и читалища и делово им отнасям каквото количество прочетени заглавия се е натрупало от последния път.

- Прекрасният дебютен роман "Смок" на Ели Лозанова е книгата, която ме разсмиваше в продължение на няколко дни, докато я четях, определено е откритието ми за тази година.

- Скоро не се е случвало, може би интуитивно страня от четива с такава емоционална обагреност, но със сигурност Фредрик Бакман е успявал в няколко различни свои книги да го направи, той има един особен, привидно прост и дори не особено литературен стил, с който обаче те кара да свалиш гарда и те пронизва право в сърцето след това. Обичам го и ненавиждам заради това.

- Изрично се разрових в прочетените от мен в последната година и макар да видях няколко по-ниски от средното оценки, то някоя напълно разочароваща всъщност няма, по-скоро са книги с недоизпълнен потенциал. Надявам се и да не попадам на такива, през годините като че се научих да отбирам достатъчно добре.

- Определено горепосочения Уолтър Айзъксън, това ще да значи, че съм постигнал нещо наистина епохално, но ми се струва крайно малко вероятно - никой не пише мащабни биографии за хора, които просто искат да четат ненаситно.

- И това не се е случвало отдавна, имам се за много дисциплиниран читател, но веднага се сещам за два примера - "Рационалност" на иначе любимия ми Стивън Пинкър, просто не разбирам от логика и математика достатъчно и усетих, че не мога да следя мисълта му; и "Голият обяд" на Уилям Бъроуз, която просто не ми понесе с натурализма си преди няколко години.

- Повечето от руската класика, растях през 90-те, когато това вече не беше задължително. И не мога да кажа, че ми е неудобно, тези, които са чели тях, в общия случай не са чели почти никаква друга световна класика, така че се балансираме взаимно (и да, знам, в момента някой наистина сериозен читател се е наострил и е готов да спори, че е чел всякаква класика - чудесно, поздравления, хубаво е, че живеем във време, в който ни е достъпна всякаква сериозна литература, нали?).

- Крайно рядко препрочитам, винаги в мен гори стръв и стремеж към новите книги, но "Сянката на вятъра" и следващите от поредицата "Гробището на забравените книги" на Карлос Руис Сафон бих чел винаги.

- Разширява се - и това ме прави щастлив. Не толкова еволюира в определена посока, а по-скоро обема нови и нови жанрове, издига се към по-сериозна литература, към която не бих посегнал (нито разбрал) по-рано, като не спират да ми доставят радост четива, които от младини са сред предпочитаните от мен - примерно приключенски романи като поредицата за Шарп на Бърнард Корнуел, да речем.

- В последната си книга "Nexus" Ювал Ноа Харари описва как различните общества обработват и използват информацията, разказва световната история през тази различна и полезна призма. Та там той описва огромното зловредно влияние на книгата от късното средновековие "Чук за вещиците", която е станала причина за масови убийства на безброй невинни.

Според Харари обаче и до наши дни злонамерените създатели на конспиративни теории като тези на "КюАнон" всъщност все така черпят от измислиците на автора, които явно нацелват нещо мрачно в нас, на което мнозина са силно податливи.

Смая ме как един нелеп средновековен документ, пълен с псевдорелигиозни брътвежи, може да отравя умове и в просветения ни век, но ето на - човешката ни природа си остава все така склонна да вярва във всякакви измислици.