Сингапур не израства постепенно чрез естествено натрупване на търговска дейност по бреговете на някоя река или в отколешна пресечна точка на търговски пътища като повечето градове. Той просто е измислен една сутрин в началото на деветнайсети век от човек, надвесен над разтворена карта. "Ето тук - казал си е той - трябва да имаме град, по средата между Индия и Китай. Това ще е голямата междинна спирка по търговския маршрут към Далечния изток.

Да, на холандците няма да им хареса и в Пенанг няма да останат доволни, още по-малко пък в Малака." Този човек е сър Томас Стамфорд Рафълс - преди войната имаше негова бронзова статуя пред "Емприс Плейс", поставена в напомняща на мидена черупка каменна ниша (сега сър Томас е преместен и преобразен в камък, обитава по-закътано място край реката). Той далеч не е бил от онези мъже с издадена челюст и хлътнали бузи, както навярно си го представя читателят: всъщност е бил доста безличен тип, облечен с редингот.

Макар и навремето островът да е бил обитаван, при пристигането на сър Томас Сингапур е бил като цяло пуст, ако не броим пълчищата плъхове и стоножки. Рафълс забелязал и множество човешки черепи и кости, злокобно изпъстрили брега като барабонки, издаващи похожденията на местните пирати. Въпреки това, без да губи време, той спазарил острова от един изплашен туземец, след което, уведомява ни неговият биограф, издигнал висок 36 фута пилон.

Когато читателят се опитва да нарисува в ума си града отпреди четиресет години, не бива да си представя някакво нецивилизовано гранично поселище в джунглата. Достатъчно беше да се разходиш из центъра с широките му булеварди и тревни площи, да видиш масивните административни сгради, луксозните магазини и мраморното достолепие на банките, за да си дадеш сметка, че Сингапур е дело на велика и цивилизована държава.

Вярно, имаше и други части на града, обособените квартали на местното население, където живееха тамили, малайци и най-вече китайци, които далеч не бяха толкова внушителни. Там, "на дъното", китайските тайни общества извършваха чудовищни престъпления, отвличаха своите по-изтъкнати съграждани, водеха ужасяващи битки за територия, отдаваха се на самозабравата на опиума и така нататък. Но ако само минаваш за ден-два, ако си моряк, да речем, в онези години преди войната, Сингапур несъмнено би ти се сторил не по-малко бляскав, не по-малко интригуващ от другите големи пристанища на Изтока.

Ще отидеш да пийнеш и да потанцуваш в някое от многобройните увеселителни заведения, може би дори в прочутите локали на "Големият свят", чиято танцова зала, огромно, кънтящо хале, десетилетия наред е приемала моряци като теб. Срещу двайсет и пет цента ще завъртиш в обятията си най-красивите танцдами на Изтока, ще послушаш най-нашумелите бендове, от чиито пронизителни трели ти писват ушите, ще се любуваш на изографисаните по стените великолепни дракони.

В доброто старо време, преди войниците да заприиждат в началото на войната, заведението можеше да поеме цял корабен екипаж и пак да изглежда празно, с изключение на теб и онези две-три китайки с изрисувани кукленски лица на твоята маса, готови да те подхванат с малките си, но силни ръце, ако попрекалиш с бирата "Тайгър" и политнеш от стола.

Там също така човек можеше, след като излезе, олюлявайки се в лепкавия сумрак, да вдиша онова несравнимо ухание на благовония, топла кожа, пържено в кокосово масло месо, на пари и франджипани, помада за коса, сласт, санталово дърво и какво ли още не - аромат, напомнящ дъха на живия живот. И да види огромната лилава реклама на балсам "Тайгър" на покрива на Морското училище или на друг, не чак толкова достопочтен покрив, а след като съвсем се стъмни, как нейният звяр хранител, нашареният с ярки оранжеви ивици огромен саблезъб тигър поема на нощната си обиколка над заспалите покриви на Сингапур.

И все пак не може да се отрече, че докато някои части на града се къпеха в блясък, други тънеха в нищета и с годините още повече западаха: в началото на четиресетте стените на евтините хотелчета и пансиони, до този момент непроницаеми, с изключение на някой сподавен стон или въздишка, вече бяха станали пропускливи и през тях започваха да звучат музика от радиото, подрънкване на китари и новинарски бюлетини.

Но всеки голям град си има своята опака страна, онова лице, което не е за пред хората. Затова нека по-добре да насочим погледа си към по-приятните квартали, към елегантното европейско предградие Танглин например, където Уолтър Блакет, главен изпълнителен директор и председател на борда на прочутата търговска и посредническа къща "Блакет и Уеб", живееше със семейството си.

На пръв поглед Танглин приличаше на обикновено спокойно европейско предградие с лъкатушещи, обточени с дървета улици и приятни за окото къщи. Наблизо имаше игрище за голф с приличен терен; иззад благоуханните живи плетове се виждаха няколко тенискорта и дори един-два басейна. Личеше си, че хората тук като цяло се радват на безгрижен и спокоен живот.

Вгледа ли се по-внимателно обаче, човек щеше да види, че предградието пращи от ужасяваща тропическа мощ. Зеленината напираше от всички страни с настървение, напълно непознато на нашите свенливи европейски растения. Наситено, лъскаво зелено беше размазано навсякъде като с шпатула, а в сумрака (в джунглата винаги цари сумрак) нещо страховито, шумулкало допреди миг, сега беше затаило дъх.

Оставиш ли къщата си без надзор няколко месеца, за да се върнеш в родината за отпуската, след това като нищо ще я завариш цялата впримчена в зелени ласа, вкопчени във всяка издатина и мъчещи се да я съборят на земята; обрасла с дълбаещи хоросана между тухлите мощни папрати и превзета от плъзнали навсякъде ненаситни къщояди, които, общо взето, са едни снабдени с крачета остри челюсти, за нула време видели сметката на дървенията.

На всичкото отгоре комарите в това предградие бяха само далечни родственици на безобидните мушици, нарушаващи покоя ни в английските летни вечери: в Танглин човек си имаше работа със страшния маларичен комар, летяща подкожна инжекция със смъртоносна доза плазмодии. И ако извадиш късмет и успееш да избегнеш маларията, зад кулисите се спотайва друг комар, този път с раирани чорапки на крачката, готов да те боцне с денга.

Ако детето ти падне и си ожули коляното, докато си играе в двора, гледай на раната да не кацне муха; в противен случай до ден-два ще трябва да вадиш с пинсета мънички бели червейчета. По онова време, когато на места предградието още опираше в джунглата, маймуни, змии и тем подобни гадини често навестяваха градините и бунгалата да крадат плодове и да си похапват мишки (даже и кученца, стига да са по-апетитни). Искам да кажа само, че освен обичайните удобства на живота в предградията Танглин си имаше и някои не толкова добри страни.

Недалеч от къщата на семейство Блакет Орчард Роуд се спускаше плавно (наклонът беше по-скоро психологически, отколкото реален) в почти права линия в продължение на около миля и се губеше в покрайнините на Китайския квартал и търговската част около пристанището, където в централата на компанията на Колиър Ки в делничните дни се трудеше Уолтър.

Там, в деловото сърце на града, на мястото на гъмжилото от пъплещи, чифтосващи се и взаимоизяждащи се плъхове и стоножки, които го бяха обитавали навремето, сега се въздигаха и сгромолясваха предприятия, забиваха зъби едно в друго, отхапваха си по някое парче, отделяха се, поглъщаха се и се съешаваха, за да създадат потомство от мънички компании както навсякъде другаде в големите капиталистически градове.

Тук горе обаче, в Танглин, хората се движеха със спокоен и равномерен ход в своето ежедневие, привидно напълно откъснати от тези долни стълкновения и най-вече от натъпканите като сардели местни в низините. И все пак може да се каже, че те се движеха като стрелките на часовник. Представете си часовник в стъклена кутия: стрелките невъзмутимо следват своя ход, но в същото време ясно се виждат и механизмите на пружинките и колелцата.

По същия начин и подреденият живот в Танглин зависеше от града долу и от континента отвъд пролива, тъй като търговията, минодобивът и плантациите представляваха колелцата, а огромната безгласна маса работници в тях - пружините, които постоянно предават идващия от една или друга част на механизма натиск към следващото звено по веригата и не само в онзи момент, нито пък само към Танглин, разбира се, а и по-далеч във времето и в пространството: до намиращия се на хиляди мили оттам читател на тези редове, разположил се с книгата в леглото или на шезлонга в градината, и до мен, пишещия на това бюро.