"Времетръс" на Кърт Вонегът (откъс)

В рубриката "Четиво" Дневник публикува откъс от "Времетръс" с автор Кърт Вонегът, предоставен от Издателство "Кръг"

Четем в ново издание "Времетръс" - последния роман на Кърт Вонегът. Творбата е сред най-забележителните на обичания модерен класик

Едновременно мрачен и забавен, циничен и мъдър, автобиографичен и дистопичен е последният роман на Кърт Вонегът - "Времетръс", който с право е описван като един от най-добрите му. Новото българско издание със знака на "Кръг" включва оригиналните рисунки на автора и вече е налично в добрите книжарници. Преводът е на Владимир Германов, а корицата и цялостното оформление са дело на Милена Вълнарова.

Книгата е единайсетото попълнение във високо оценената от читателите дизайнерска колекция с най-забележителните творби на американския модерен класик, сред които са "Механично пиано", "Майка Нощ", "Котешка люлка", "Кланица пет", "Закуска за шампиони", "Фарс, или никога вече самота" и др.

Публикуван през 1997 г., десетилетие преди смъртта на Вонегът,

романът "Времетръс" е есенция на онова, което прави творчеството му толкова въздействащо - честен, остроумен и сардоничен поглед върху смъртността, любовта, изкуството и абсурдността на човешкото съществуване. Размивайки границите между фикция и действителност, в тази книга авторът е едновременно разказвач и герой и отдава заслужена почит на своето алтер его Килгор Траут. А времетръсът в основата на сюжета всъщност е средство за безмилостна сатира на съвременния свят.

През 2001 г. неизправност в пространствено-времевия континуум хвърля Вселената в криза и причинява свиване, което връща всички в 1991-ва. Така целият свят е принуден да изживее десетгодишно дежавю, в което нищо не се променя. Свободната воля, която и бездруго е в основата на всички проблеми, е отменена; хората се движат на автопилот и им се налага отново да понесат болката от грешките и загубите си.

Както пише Вонегът в пролога на романа: "И всички ние трябва да доживеем още веднъж до 2001-ва по трудния начин, минута по минута, час по час, година по година, като пак залагаме на губещия кон, пак се женим за когото не трябва, пак хващаме трипер... Каквото щете!". Стряскащо пророчески думи предвид атентата от 11 септември - едно от най-трагичните събития в историята.

Верен на своя отличителен стил, писателят не гради линеен сюжет, а поднася неустоима амалгама от случки, размисли и прозрения. Освен че отдава почит на свои живи и мъртви близки, приятели и колеги, той коментира статуса си на уважавана публична фигура и се връща към преживяванията си по време на Втората световна война, формирали в немалка степен цялостното му творчество.

Вечен критик на съвременното общество и безграничен хуманист, във "Времетръс" Вонегът лелее изгубеното въображение, отнето ни от машините, които потъпкват човешката мисъл. Зад неподражаемото му остроумие съвсем ясно прозират опасения, че разединените общности и развлекателната индустрия ще наложат едно вечно настояще, в което хората ще се предадат на отчуждението и апатията и в крайна сметка ще се самоунищожат.

Тази паметна книга е сладко-горчивото сбогуване на един литературен титан, което ни насърчава да си припомним какво е да останеш човек - въпреки всичко. Или както заключава самият Вонегът: "Вярвам в първородния грях. Вярвам и в първородната добродетел. Я се огледайте!".

Откъс от "Времетръс" на Кърт Вонегът

Във "Времетръс едно" Килгор Траут пише разказ за една атомна бомба. Поради времетръса му се налага да го напише втори път. Десетгодишното повторение след времетръса, да ви припомня, накара него, мен, вас и всички останали да правим всичко, което сме правили от 17 февруари 1991-ва до 13 февруари 2001 година, втори път.

Траут нямаше нищо против да напише разказа пак. Със или без повторението или не, той можеше да забрави гърнето с лайна, което е животът, докато драскаше с химикалка, с наведена глава, по жълтите листове от бележника си.

Озаглави разказа "Не е за смях". Хвърли го, преди някой друг да успее да го види, после го хвърли пак по време на повторението. По време на пикника в края на "Времетръс едно", през лятото на 2001 година, когато свободната воля отново заработи, Траут казва следното за всички свои разкази, които е скъсал и изхвърлил в различни тоалетни или по посипани с боклуци пустеещи парцели: "Както дошло, така и си отишло".

"Не е за смях" получи заглавието си от това, което казва един съдия в разказа по време на свръхсекретно заседание на военния съд, който съди екипажа на бомбардировача "Гордостта на Джой". Заседанието се състои на тихоокеанския остров Баналулу месец след края на Втората световна война.

На "Гордостта на Джой" му няма нищо и се намира в хангар на остров Баналулу. Самолетът е наречен така в чест на майката на пилота, Джой Питърсън, акушерка в гинекологичното отделение на една болница в Корпус Кристи, Тексас. "Гордост" звучи многозначително.*

Ето за какво става дума: след като една атомна бомба е пусната над Хирошима, а след това още една - над Нагасаки, на "Гордостта на Джой" е заповядано да пусне трета над Йокохама върху два милиона "дребни жълти копелета". По онова време дребните жълти копелета тогава се наричат "дребни жълти копелета". Военно време е. Траут описва третата атомна бомба така: "Виолетов копелдак с размерите на бойлер в мазето на средно голямо училище".

Тя е твърде голяма, за да се побере в бомбеното вместилище на самолета, и затова трябва да бъде прикрепена към долния му корпус. Когато "Гордостта на Джой" отлита към необятната синева, бомбата е само на трийсетина сантиметра от пистата.

Докато самолетът приближава целта си, пилотът започва да разсъждава на глас по интеркома, че майка му, акушерката, ще стане знаменитост у дома, след като той направи това, което се кани. Бомбардировачът "Инола Гей" и жената, чието име носи, са станали известни като кинозвезди, след като е пусната атомната бомба над Хирошима. В Йокохама живеят два пъти повече хора, отколкото в Хирошима и Нагасаки, взети заедно.

Колкото повече размишлява обаче, толкова повече пилотът се убеждава, че овдовялата му майка няма да е в състояние да каже на репортерите, че е щастлива, задето самолетът на сина ù е убил рекорден брой цивилни хора на един път.

Разказът на Траут ми напомня за времето, когато пралеля ми Ема Вонегът заяви, че мрази китайците. Вече покойният ù зет, Кърфут Стюарт, който бе собственик на книжарницата "Стюарт" в Луизвил, Кентъки, я укори, че е порочно да се мразят толкова много хора наведнъж.

Все едно.

Хората от екипажа на "Гордостта на Джой" казват на пилота по интеркома, че мислят като него. Съвсем сами са там горе, в небето. Не им е нужен ескорт от изтребители, тъй като на японците не им е останал нито един самолет. Може да се твърди, че войната по същество е свършила, с изключение на съпровождащата бумащина, още преди "Инола Гей" да кремира Хирошима.

Ще цитирам Килгор Траут: "Това вече не беше война, както не беше война и унищожаването на Нагасаки. Целта беше да се каже: "Благодарим на янките за добре свършената работа!". Това вече беше шоубизнес".

В "Не е за смях" Траут пише, че пилотът и неговият бомбардировач са се чувствали като богове при предишните си мисии, когато са можели да пускат върху хората само запалителни бомби и конвенционални мощни експлозиви. "Но онова беше "богове" с малко "б" - пише той. - Те се самоопределяха като дребни божества, които единствено отмъщават и рушат. Там, сами в небето, съвсем сами и с прикачения за корпуса на самолета виолетов копелдак, те се чувстваха като Самия шеф Господ, който разполага с възможност, каквато не са имали дотогава, и по-точно да проявят милост."

Самият Траут също бе участвал във Втората световна война, но не в авиацията и не в Тихия океан. Той беше преден наблюдателен пост на армейската полева артилерия в Европа, лейтенант с бинокъл и радиостанция, на предна линия с пехотата и дори преди нея. Той казваше на батареите отзад къде ще са най-полезни снарядите им или белият фосфор, или каквото и да е там друго.

Самият той в никакъв случай не е бил милостив, нито пък, по собствените му разкази, някога е изпитвал нужда да бъде. На пикника в писателския рай "Ксанаду" през 2001 година го попитах какво е правил през войната, която той наричаше "втори неуспешен опит на цивилизацията да се самоубие".

Отговори ми без капчица съжаление:

- Правех сандвичи от немски войници, притиснати между изригващата земя и взривеното небе, сред виелица от бръснарски ножчета.

Пилотът на "Гордостта на Джой" прави обратен завой горе, в небето. Виолетовият копелдак е все още отдолу. Пилотът се насочва назад към Баналулу. "Направи го - пише Траут, - защото майка му би искала точно това."

На свръхсекретното заседание на военния съд след това в един момент всички ще се пукнат от смях. Това принуждава главния съдия да заудря с чукчето си и да заяви, че това, което са направили обвиняемите, "не е за смях". Присъстващите се разсмели, когато прокурорът описал какво направили хората в базата, когато видели, че "Гордостта на Джой" се връща с виолетовия копелдак, увиснал само на трийсет сантиметра над асфалтовата писта. Заскачали от прозорците. Напикали се в гащите.

"Всякакви превозни средства започнаха да се блъскат едно в друго", пише Килгор Траут.

Едва-що обаче съдията успява да възстанови реда, на дъното на Тихия океан се отваря огромна пукнатина. Тя поглъща Баналулу, военния съд, "Гордостта на Джой", неизползваната атомна бомба и всичко останало.

* Игра на думи: pride (англ.) означава "гордост", но и "стадо". - Бел. ред.