Елица и вълшебната лампа
Ревюто е препубликувано от "Портал Култура".
"Одисея на момичетата от Източна Европа" от Елица Георгиева
превод Румяна Мл. Станчева, "Колибри", 2024
Жената от Източна Европа отдавна се е превърнала в клише. Нужни бяха само няколко десетилетия, за да може в новата континентална митология тя да е екзотично същество, едновременно нимфоманка, евтина работна ръка, златотърсачка, криминално проявена (или поне на ръба на закона). Класацията на стереотипите за източноевропейката се допълва и от желанието за емиграция на всяка цена, както и от сляпо подчинение на модата.
Ако съществуваше ръководство за употреба на жена от Източна Европа, в него вероятно щеше да пише само една-единствена дума: недей. А самото отрицание да се напластява с множество предупредителни знаци и примери от криминалните хроники.
"Иронията" - изкуството на плитката оран
Елица Георгиева написва книгата си "Одисея на момичетата от Източна Европа" преобладаващо от първо лице, единствено число, женски род. Граматическите уточнения на разказването са важни по няколко причини. Първо, заради смелото внушение за биографични моменти. Второ, заради алюзията за свидетелски разкази, на места - показания. И трето, най-важното: само жена може да разказва така одисеята на жени.
| Защо одисея? Харесвам чувството за хумор в този роман и заиграването с класическите текстове и теми - паралела с "Одисея" на Омир (изобщо с епическия стил), и през пародирането на класическия героически епос можем да четем тази книга. |
Но в страниците на "Одисеята" на Елица Георгиева няма само пародия. Пародията е съпътстваща, тя е за уплътняване на иронията и самоиронията. С фино чувство за хумор се редуват сцени, за които сме чували или предполагали, но разказани по начин, който изкарва читателя от скепсиса на това не ме засяга и го вкарва дълбоко в съпреживяването.
Един от прийомите на авторката е описание чрез контрапункти: на комичното репликира драматичното, на гладкото - затрудненията и обратите, на любовта - проституцията, на френския език - българският му прочит, на уседналостта - странстването и на затвърждаването на наученото - преименуването (Възродителния процес). Това неравномерно редуване на контрапункти засилва усещането, че романът на Елица Георгиева само привидно се занимава с лесната тема: културен сблъсък заради нечие преместване от Източна в Западна Европа.
Митовете за спокойния живот
Защото именно в неравномерността е големият разговор за свободата: въпреки различията, многоезичността и условностите всеки е свободен да разполага с тялото си и да избира посланията му. Принудата и насилието винаги са били акт на отчуждение, но Елица Георгиева не морализаторства, тя не търси виновници и причини за трагедии, а успява точно като своя персонаж през вълшебната лампа на наивността да извае фигурите на доверието и приближаването, дори там, където те не съществуват.
| "Одисеята на момичетата от Източна Европа" е майсторски роман за безкрайния политически Преход, за самотата да бъдеш себе си, за цената на автентичното поведение, за изкуството да се преструваш, за криминогенния заден двор на Европа, но това е и роман за всичко онова, което ни остава, когато мечтите не се сбъдват, когато подменят филма, когато малката история е по-голяма от световната. |
Изключително силно разказване има Елица Георгиева в монолозите на Дора, която е жертва на репресиите към българските турци.
| "Моля да ми бъде възстановено българското име, защото аз съм християнка и българка и не знам вече к`ва! Аз нищо не съм им искала, но не, трябва да се моля за ново име, каквото не ми трябва, и не го ща. Но зад гърба ми има насочена пушка. Виждам, че и родителите ми са там, някой ги довел с кола, нали баща ми не може да ходи. Взех официалния именник, сестра ми искаше името ѝ да започва с "ра", аз ѝ предложих Рада, радост да има, но тя каза, че това име е грозно. Обещах да не се обръщаме така към нея. За какво ми е тогава име, като няма да се ползва, ми отвърна. (...) Предложих Пресиан и Десислава. Царски имена бяха. Това беше моят тих начин на съпротива. И така останахме в България. Искахме да продължим с царските си имена, но се оказа сложно. Трябваше всичко да се прави наново, документите ни не бяха валидни. И медицинските картони Все едно бяхме новородени, макар те да го наричаха възродителен процес. Дали болестите ни изчезнаха заедно с турските имена?" |
И читателят се пита къде е разликата между Възродителния процес и това една студентка от Източна Европа да е принудена да приеме нова (френска) самоличност, ако иска да остане в Лион? Да си българин сред българите и французин сред французите не е ли една и съща асимилационна политика? Така, както класическите текстове понякога са и инструмент за репресия: изтласкването на читателя в рамкираните хоризонти на образеца.
Необразцов и чудесен роман.
