Наскоро (по повод книгата на Шмеман "Литургията на смъртта") писах как се променя преживяването на Смъртта. Случайно или не, следващият текст, който попадна в ръцете ми, "Въпрос на живот и смърт", дискретно ми напомни, че темата е все още отворена и че към фаталния изход може (а и трябва) да се подходи и по друг начин.

Ървин и Мерилин Ялом (историята им трябва да се приеме съвсем буквално, като самата смърт) са семейство. И то от премного години. Втората световна война още не е започнала, когато живеещите на една съща улица хлапета се запознават. Венчават се като средношколци, след което момчето се превръща в един от най-добрите психотерапевти, а момичето - в културолог от световна величина.

Под влияние на съпругата си Ървин завършва философия и пише три великолепни романа за Спиноза, Шопенхауер и Ницше. Мерилин се докосва до тайните на психиатрията и на психоанализа и това я превръща в един от най-добрите познавачи на проблема за страданието във френската литература. Животът на младите влюбени така се развива, че колкото повече се опознават, толкова по-интересни си стават един на друг.

Защото - медицината е категорична - Мерилин е неизлечимо болна. Заболяването е онкологично и е в терминална фаза. Разсейките са много и са навсякъде. При най-добрия възможен развой на събитията ѝ остава не повече от половин година живот. Съпрузите са атеисти, но въпреки това (или точно заради това) вярват, че дори и Бог не би могъл да помогне. Защото нищо не може да се направи...

И решават да разкажат всеки от оставащите дни в общ дневник. Ървин, който е с два инфаркта и с тежка сърдечна недостатъчност, тайно се моли да умре пръв. Но е наясно, че смъртта му не само няма да реши нито един от проблемите, но и - усилвайки чувството за безпомощност и самота - ще създаде допълнителна трудност на жена му. Може би най-добре би било да финишират едновременно. Като Ромео и Жулиета! Само че - макар и умело режисирано - това си е самоубийство.

Но за психиатър, написал множество трудове как човек трябва да се бори със суицидните преживявания, подобен изход ще е не друго, а измама. Дори измама на трета степен. Защото освен себе си, мами както пациентите си, така и науката. Книгите му "Да се взреш в слънцето" и "Изцелението Шопенхауер" ще се обезсмислят. Ще се обезсмисли не само професията му, но и целият му живот. При Мерилин не е така. Тя няма подобни предразсъдъци.

Защото е убедена, че дали свещичката ще изгасне от само себе си, или някой ще я духне, е без значение. Още повече че американското законодателство го позволява. Ако има медицински протокол, който констатира неизбежния ход на заболяването, лекуващият лекар може да асистира и всичко ще е по правилата на играта...

Дали - питаме се ние - по техен адрес Писанието казва: "Лекарю, излекувай се сам!" (Лук. 4:23). Само че въпросът е не как да се излекуваш от смъртоносно заболяване, а как да се изцелиш от самата Смърт. И ще е валиден до онзи драматичен двайсет и втори ноември на 2019 г., когато Ярвин Ялом изпраща съпругата си и остава сам. След това въпросите стават други. Смъртта ще обезсмисли ли написаното? Ще намери ли лекарят терапия в собствените си терапевтичните книги? Защото от момента, когато е спрял да бъде професионален утешител, философът-психиатър (или психиатърът-философ) ще трябва да бъде повече от Епикур, Епиктет и от Сėнека. Трябва да е повече от Монтен и от Спиноза Повече от Шопенхауер и от Ницше.

Та нали, ако те не са успели да намерят утеха, той е длъжен! Защото безутешността (подобно на Любовта) е по-силна дори от Смъртта.