Ареопагитика на Джон Милтън, публикувана през есента на 1644 г., днес често се приема за първата всеобхватна защита на идеята за свободен печат. Противно на клишето обаче, този основополагащ Милтънов опус гледа към днешната си читатели с две много разнородни лица: докато се бори за свободата на книгите, неговият автор нито за миг не забравя, че в определени случаи някои от тях заслужават да бъдат предадени на "огъня и палача". Новата монография на Мартин Осиковски прави опит да изясни на читателя причините за това вътрешно разногласие.

А то е наситено с поуки за собственото ни време, което много прилича на Милтъновото от медийно-историческа гледна точка: време на бурен разцвет на нови, едновременно полезни и опасни технологии за споделяне (и вече дори за изкуствено създаване) на думи, образи и съпътстващите ги чувства с много хора наведнъж.

Мартин Осиковски е бакалавър по философия (Софийски университет "Св. Климент Охридски", 2002), магистър по медиевистика (Централноевропейски университет - Будапеща, 2003) и доктор по история и теория на културата (СУ, 2009). Специализирал е в Хайделбергския университет "Рупрехт Карл", Ориъл Колидж (Оксфорд), Хелзинкския университет и в Центъра за академични изследвания - София. Университетски преподавател, автор на преводи и изследвания в областта на религията, историята на политическата философия, медийната история.

В едно известно място на Ареопагитика Милтън оприличава книгите на живи същества, а посегателствата на цензурата срещу книжовната свобода - на "човекоубийство", "мъченическа смърт" и дори, ако става въпрос за целия тираж, на масово унищожение. По-малко от пет години след публикуването на тези редове през късната есен на 1644 г., новосформираният Държавен съвет на Кромуеловата република решава "да предложи на г-н Милтън поста на чуждоезиков секретар" - предложение, което той приема на 15 март 1649 г.

Новите му служебни задължения включват основно преводаческа работа във връзка с надлежното водене на международната държавна кореспонденция; през есента на същата година обаче Милтън е натоварен и със задача да издирва "подривни" политически съчинения, а след декември 1649 г. - да работи и като държавен цензор: най-напред на една книга на френски език, която разкрива "пълната и истинна история" на процеса срещу Чарлс I, а след това и на политическия седмичник Mercurius politicus, чиито издания той одобрява за печат между 17 март 1651 г. и 22 януари 1652 г.

В някакъв смисъл този биографичен обрат напомня за модерното неоконсервативно клише за "либералната цензура": едно парадоксално съчетание между площадни лозунги за свобода на изразяването и печата, от една страна, и добре прикрита нетърпимост към всичко, което противоречи на "правилните" убеждения, от друга.

Според Дейвид Масън, най-пространния от Милтъновите биографи, това, че авторът на Ареопагитика се наема с извършването на подобна работа в началото на 1650-те, било то и за кратко, със сигурност е "изненада". Макар за Масън обяснението да не е трудно - според него тук не става въпрос за "цензура" в лошия смисъл на думата, а по-скоро за "приятелски надзор" от страна на Милтън, един вид "съвместна редакторска работа", в която той участва - "изненадата" традиционно привлича вниманието на по-късните поколения изследователи.

Някои от тях откриват "фундаментални противоречия" между Милтъновите идеи от средата на 1640-те и неговите действия от началото на 1650-те; други виждат в назначаването му за държавен цензор "съвършена ирония" предвид убедената защита на идеята за свободен печат в Ареопагитика; изглежда, че новоназначеният чуждоезиков секретар се превръща в "слуга на една държава, склонна към употребата на насилие в своя защита" в разрез с "големите идеали на свобода и търпимост", които е изразявал по-рано; изобщо "тъжният факт е, че Милтън не удържа висотата" на тези идеали - колкото и добри да са те - и в някакъв смисъл това "накърнява необратимо" цялостния му образ на застъпник за свободното слово.

Но доколкото изобщо е възможно да се прецени, от гледна точка на самия автор подобно възмущение може би е донякъде неуместно. Забележително е например, че в биографичната част на своята Втора защита на английския народ (1654), когато се завръща към творчеството си от есента на 1644 г., той пише:

Изглежда, с други думи, че по-съществено е не отхвърлянето на цензурата в най-широк смисъл - като разрешение или забрана изобщо за публикуване въз основа на предварителна оценка на съдържанието на даден текст и неговите качества - а порицаването на онзи начин за извършване на такава оценка, при който тя се оказва поверена на "неподходящи" цензори, и като резултат води до одобрително отношение само към автори, които са по вкуса на простолюдието.

Че е от изключително значение да се проявява "бдителност за поведението на книгите", да се "въздава най-строга справедливост на онези от тях, които са сторили зло", като в определени случаи "огънят и палачът" се оказват "най-доброто и навременно лекарство, което човешката грижа може да приложи" - това остава извън съмнение. В някакъв смисъл следователно Милтън може да бъде заподозрян във въвеждане на цензурата, докато ѝ се противопоставя - притеснение, което той сам изразява в Ареопагитика - или най-малкото в заместването на един вид цензура с друга, "по-изтънчена".

Според Фредерик Зиберт, големия изследовател на ранната история на английския печат, в основата на тези противоречиви контрасти стои Милтъновият елитаризъм: Ареопагитика защитава книжовната свобода на автори със "сериозна и задълбочена" настройка на ума, сред които не попадат такива с "по-незначително положение" и "второстепенни" творчески цели (например обикновените журналисти) и особено римокатолическите апологети, които застрашават сигурността на младата република.

Така Милтън просто остава чужд на идеята за всеобща свобода на английския печат и няма нищо чудно или непоследователно в работата му като цензор след края на 40-те години на века. Все в този дух и Ърнест Сърлък, йейлският издател на текста, припомня, че макар Ареопагитика да е "първата работа, посветена основно на идеята за свобода на печата", би било погрешно в нея да се търси някакъв "призив за премахване на всички форми на контрол" - Милтъновата свобода със сигурност не е неограничена.

Колебанията около това странно съжителство между крайностите на книжовната свобода, от една страна, и необходимостта от "правилна" цензура, от друга, са много характерни за разнообразните модерни прочити на Ареопагитика. В това отношение тя не дезертира от фронта на общата "война" между "ангелските и сатанинските" изследователски гласове, които изтъкват съответно застъпничеството за свободата на отделния човек или авторитарната нетърпимост, характерни за творчеството на Милтън.

Конкретно в случая на Ареопагитика това "бойно поле" традиционно се дели на два враждуващи лагера - "пролиберален" и "проавторитарен"; към тях може да се добави и един трети, "средищен" лагер, чиито прочити изобщо странят от конвенционални политически етикети. Най-общо казано, съвременната история на рецепцията на Милтъновата реч кръжи около тези три базисни интерпретаторски полюса. [...]