Тази година световната литературна общност ще отбележи 250 години от рождението на английската писателка Джейн Остин. Тя е родена на 16 декември 1775 г. в Стивънтън, Великобритания. Остин е на върха британския литературен канон повече от два века. Оставя шест завършени романа - "Гордост и предразсъдъци", "Ема", "Доводите на разума", "Разум и чувства", "Менсфийлд парк", "Абатството Нортангър". Нейните портрети на английското общество и по-специално фокусът й върху ролята на жените в началото на XIX в. са интерпретирани постоянно в киното, театъра, телевизията. С огромна популярност се ползват романите й "Гордост и предразсъдъци" и "Ема".

По повод годишнината "Дневник" представя книгата "Джейн Остин и изкуството на думите" - романизирана биография, написана от Катерине Бел и публикувана на български в превод на Величка Стефанова. Книгата е част от поредицата "Бунтарки" на издателство "Емас". Катерине Бел е псевдоним на германската журналистка Керстин Сгонина. Творбите на Остин са издавани и многократно в България. Известни са преводите на Жени Божилова.

За тази книга Бел казва: "Много бих се радвала да информирам читателите за живота на Джейн Остин, но истинските ѝ фенове със сигурност вече знаят всички ключови моменти. Ако на някого му хареса да се потопи в нейния живота, вместо в този на нейните герои, ще бъда горда. Липсва информация за цели периоди от живота ѝ, затова все пак ми се наложи и да проявя въображение. Надявам се от това да няма обидени. И в същото време да провокира любопитството на хората, които я познават единствено от филмовите адаптации, да посегнат към първоизточника и да прочетат романите. Те винаги са отлична идея!"

- Знаех много малко за личния ѝ живот - че е била дъщеря на викарий и разбира се за епохата, в която е живяла. Изобщо не бях наясно, че е имала финансови проблеми, че се е влюбила и е останала разочарована, но най-вече, че е поела по свой собствен път и е останала непоклатима в това във времена, когато много малко жени са го правели. Дори често да се е съмнявала в себе си.

- Попаднах на екранизация на романа "Ема" при едно пътуване до Англия през 1997 г. Бях запленена и щом се върнах в Германия, прочетох "Мейнсфийлд Парк" и разбира се "Ема". Но не бях минала през всички нейни романи до 2008 г. Тогава бях бременна с близнаци и по-голямата ми сестра разумно ме посъветва да се възползвам максимално от почивката, преди да се родят. Така че прекарах цяла пролет и половината от лятото на балкона си в Берлин, с шума от метрото, излизащо над земята, и с глъчката от оживените улици за фон. Въпреки това се потапях изцяло в света на Джейн Остин. Любимата ми нейна книга е "Въздействие".

- На първо място, разбира се, че талантът ѝ. Нейната целеустременост. Вярата ѝ в себе си и в писателските ѝ способности. И че винаги се е водела от своя копнеж по писането, макар по онова време да е срещала много препятствия.

МАЙ 1797 ГОДИНА

Тя се появи сякаш от нищото: Елизабет Бенит. Джейн я виждаше толкова ясно пред себе си, че понякога вдигаше глава и се оглеждаше в стаята си, за да провери дали и Кас забелязва присъствието й. Тя обичаше да слуша гласа на Лизи, който беше по-нисък от този на повечето жени, а това, което казваше, беше толкова духовито и мъдро, че Джейн много пъти си пожелаваше поне мъничко да прилича на нея. Често пиеха чай заедно, бъбреха си за какво ли не. По някои въпроси тя се обръщаше към бащата на Лизи, тази упорита, но умна глава, чийто бистър ум надминаваше дори този на Касандра.

Месеците, през които Джейн бе водила борба със себе си, избледняваха. Вече не мислеше, още щом се събудеше, за Том Лефрой, нито пък когато си лягаше. От време на време той се връщаше при нея чрез другите - например чрез мадам Лефрой, която обаче никога не споменаваше племенника си пред нея.

Въпреки това споменът за него ставаше по-прозрачен и по-блед, а в живота на Джейн влезе друг мъж, човек, който не се появи тъй внезапно като Лизи Бенит, а придобиваше все по-ясни контури, колкото повече тя се занимаваше с материала. При все това Джейн изпитваше затруднения да види пред себе си мистър Дарси. Още не беше сигурна какво да мисли за него; тя сподели това с приятелката си Марта, докато се разхождаха заедно.

- Действително ли твоите герои ти изглеждат... истински? - попита Марта.

Джейн, досега вървяла с полузатворени очи, за да се наслади на слънцето върху лицето си, се позабави, преди да отговори.

- Понякога дори са по-истински от хората около мен. Трудно е да се обясни... Когато пиша, сякаш съм се пренесла в друг свят. И разбирам този свят по-добре от нашия, в който се разхождаме в момента с теб. - Тя се усмихна срамежливо. - Може би просто си улеснявам нещата. Бягам от реалността и си устройвам живота като друг човек. Сякаш притежавам още една идентичност - но тогава би трябвало да говорим поне за пет идентичности, а с всеки нов ръкопис се прибавят нови.

Марта я погледна, клатейки глава. През тази пролет тя бе добила тен. Това й отиваше и нарушаваше донякъде сериозността и външната й строгост, които подчертаваше, като акуратно сресваше назад косата си. Беше по-ниска от Джейн, много слаба и притежаваше таланта да изглежда прозрачна. Това не я смущаваше, така поне твърдеше, но Джейн невинаги й вярваше. Неведнъж бе забелязвала печално потрепване върху лицето на Марта, ко- гато всички присъстващи я отминаваха за пореден път.

Джейн не проумяваше как може да не забележиш Марта - тя я намираше толкова умна и речовита. Да вземем дори само интелигентните й тъмни очи!

- Когато върша незначителни неща, например правя чай, аз разговарям с Лизи и сестрите й. И чрез все по- комични случайности винаги попадам на мистър Дарси; знаеш ли, когато Лизи посещава "Пембърли", имението на семейство Дарси, тогава...

- "Пембърли" ли? - Марта сбърчи чело. - Смятах, че се казва "Недърфийлд".

- "Недърфийлд" се казва имението на мистър Бингли.

- А този мистър Дарси - колебливо подзе Марта - е съпруг на Джейн Бенит, сестрата на Лизи?

- Не. - Джейн се засмя. - Лизи е влюбена в него. Джейн проявява интерес към мистър Бингли. Мистър Бингли от Недърфийлд.

- Как успяваш да ги запомниш всичките?

- Ами че аз прекарвам повече време с тях, отколкото с теб или с моето семейство. Разбира се, че мога да запомня кой кого обича и кого мрази.

- А как се появи името Джейн? - попита след малко Марта. - Защо си я нарекла на себе си?

Джейн отново се замисли.

- Не съм я нарекла аз - отвърна накрая. - Тя ми се представи с това име.

Марта я погледна, сякаш не вярваше на нито една нейна дума.

- Това е истината - закле се Джейн. Лек пролетен ветрец рошеше косата й, въздухът сладко ухаеше на липи и тя изпита радост, каквато отдавна не бе изпитвала. Нямаше търпение да се върне на писалището си.

Затова не се натъжи особено, когато Марта се сбогува след чая, макар обикновено да не я пускаше да си тръгне. По време на разходката им мис Бингли бе прошепнала нещо в ухото й, което Джейн искаше непременно да изложи върху хартия. Мис Бингли, сестрата на мистър Бингли, беше образ, който Джейн особено обичаше да описва - толко¬ва чудесно подла, коравосърдечна и арогантна, че й доставяше истинска радост.

- Не ме смущавайте! - провикна се тя, след като бе изпратила Марта, и без да поглежда повече към салона, се втурна нагоре по стълбата. Шумно издърпа стола, из-вади ръкописа и го прелисти. Върна се към едно място, което вече беше скицирала. Семейство Бенит е поканено на бал в "Недърфийлд", където Лизи за първи път среща мистър фицуилям Дарси. Някои неща трябва да бъдат коригирани, реши Джейн, и не се колеба дълго.

Тя затвори очи и се наслади да вижда пред себе си залата, да усети горещината, да чуе тропането на подметки по паркета.