Повестта стои извън "петокнижието" на Достоевски и е малко позната. Онези, които само са чували за нея, си я представят като ранна и са склонни да търсят мястото ѝ около "Неточка Незванова" и "Село Стапаничково".

Истината е обаче съвсем различна. Отпечатана в една и съща година (1876 г.) с "Анна Каренина", "Кротката" стои на равно отстояние от "Идиот" (1869) и "Братя Карамазови" (1880). Вероятно по тази причина безименното шестнайсетгодишно момиче се явява свързващо звено между образите на Настася Филиповна и Грушенка (Аграфена Светлова). А и доколкото Кротката - подобно на Анна Каренина - също завършва живота си със самоубийство, връзката ѝ с героинята на Толстой (струва ми се) също е несъмнена.

Но не това прави повестта една от най-загадъчните и предизвикателни в руската класическа литература. Не и това, че следвайки изцяло реалистичен сюжет, Достоевски я нарича "фантастична". Като че ли подобно (а то не е само едно) объркване поражда страх от допира с книгата. Защото читателят не знае какво ще намери там. Дали това не е историята на Лиза, самоубилата се (също на 16 години) дъщеря на Херцен?

За нея Достоевски вече е написал очерка "Две самоубийства". Ала тук е друго. Кротката е от тези, които ще наследят земята. Те са блажени. Те са истински само че (и тук е разковничето) важна е не просто истината. Важна е най-истинската истина. А тя е че всички сме боклуци и не понасяме истината. Думите са на лихваря, който (буквално) си купува Кротката и любовта ѝ. Някой би казал, че именно този - също безименен - персонаж е фантастичният елемент в повестта.

Защото, бидейки най-рефлексивният и аналитичен повествовател, не само в руската, но и в световната литература (констатацията е на Леонид Гросман), този лихвар прилича колкото на самия Фьодор Михайлович Достоевски, толкова и на Кошчей Безсмъртни от руските приказки. Той е цар (ще ни каже Пушкин) и над златом чахнет. Несъмнено лихварят (или Кошчей) е съвършено противната фигура и срещата с нея може да доведе всеки до самоубийство. Но случайно или не, руската дума за лихвар съвпада с думата за човешки ръст и напомня за мярата, с която мерим всичко.

Лихварят може да изчисли колко струва душата на Кротката. Нещо повече, може да изчисли цената на целия свят. Може дори да бъде благ и да доведе повече широта на сърцето. Може, но само post factum, да бъде добър и да каже: раят беше в душата ми, аз бях го насадил около теб. Ала както се съотнася числото шест към числото седем, така се съотнася лихварят към Любовта. Той (все пак нали е човек) обича, но то на омраза прилича... Тук, т.е в тази констатация се крие другият "фантастичен" елемент в разказа.

Защото злият и посредственият вярва както в своята благост, така и в своята уникалност. А лихварят знае, че е банален. Той проумява, че нито е особено умен, нито е особено добър, нито е особено талантлив. Той е достатъчно елементарен егоист. Но също така знае, че никой не говори така за себе си и че точно рефлексията върху неговата посредственост го прави изключителен не че два минуса, сложени на кръст, правят плюс, но кой знае... Нали затова е лихвар, за да се пробва и в тази аритметика, превръщайки и тази загуба в печалба.

А що се отнася до Кротката тя има правото да страда мълчаливо. Има и правото да се бунтува. Но само, докато лихварят спи. Защото после "любимият" човек ще се събуди и ще разкаже историята. При все че история няма. Щом сам той признава: мене винаги и навсякъде не са ме обичали, глупаво би било тя да се надява, че ще получи обич. Може би лихварят ще посмекчи ужаса и ще направи живота поносим, но нали склонната към разврат душа така ще извърти нещата, че все да ти е гадно защото колкото пό ти е гадно, толкова повече развратната душа те превъзхожда.

Не че от всичко това следва, че човек (с икона на Богородица в ръка) трябва да се хвърли от покрива на четириетажна къща, но нали затова Достоевски е Достоевски?!

Вероятно смъртта на дъщерята на Херцен е трябвало да ни покаже, че в руския език има една идиотска, практически непреводима дума - надрыв. Защото душата може да се раздере и да се обърне с хастара нагоре. Пък и нали е писано, че който иска да я спаси, ще я погуби (Марк. 8:35)

Само че днес - 150 години по-късно - въпросът е същият: когато се скъса душата, ние какво ще правим защото обувчиците на Кротката още си стоят и я чакат да тръгне пък и Лихварят - съвсем сериозно - стои на прага и предизвикателно пита: "А аз, аз какво ще правя?".