Вместо въведение - писателски спиритичен сеанс. Представете си, че сте на вечеря с духовете на Достоевски, Дикенс и Едгар Алън По. Те пият тежко червено вино, обсъждат моралните падения на човечеството и някъде между диалектиката на вината и херменевтиката на покаянието изведнъж влиза една фина, но неумолима и волева скандинавка - Селма Лагерльоф. Оставя на масата тънък том със заглавието Körkarlen ("Коларят на Смъртта"), оглежда всички с онзи особен поглед на човек, който знае, че разказът му е по-силен от тяхната логорея (надменно и снизходително, но може да си го позволи, знае си цената), и сяда, оставяйки произведението си да говори вместо нея.

Лагерльоф оставя след себе си внушително творчество, което смесва фолклор, мистицизъм и социална критика. Тя често изследва границите между реалността и фантастичното, превръщайки я в нещо като северен еквивалент на Габриел Гарсия Маркес, но с далеч по-суров климат и без тропически плодове.

Нужен е малко биографичен фон, който да препотвърди за пореден път, че с лични демони почти винаги се пише по-добре. Селма Лагерльоф не е единствено писателка от канона - тя е явление. В края на XIX и началото на XX век шведската литература изпитва силна нужда от нови гласове, които да избягат от натурализма и неговата непоколебима обсесия с мизерията и клетостта.

Влиза Лагерльоф, която - въпреки че разказва истории за несретници - ги превръща във всекидневни и архетипни герои, способни на трансформация в една магическа реалност.

Историята започва с класическата сцена на умираща светица - сестра Едит, член на Армията на спасението, която на смъртния си одър настоява да повикат най-големия грешник, когото някога е срещала: пияницата и побойник Давид Холм. Само че съдбата - както знаем - обича добрите обрати и вместо да се разиграе стандартната драматична среща, Холм умира точно в полунощ на Нова година, ставайки новият Колар на Смъртта. Това означава, че ще трябва цяла година да събира душите на починалите - точно както предишният колар, негов стар познайник, е правил преди него.

В този момент Лагерльоф натиска бутона "свръхестествено" и разказът се превръща в бавна разходка през моралния разпад на героя. Холм е класически персонаж от епохата на реализма - паднал мъж, който, по всички канони на литературата, е обречен. Но тук идва голямото "но": чрез поредица от видения, връщания в миналото и финален акт на осъзнаване той намира спасение.

Темите и мотивите, с които Лагерльоф джазира виртуозно, варират от Данте до Дикенс и обратно. Тя представя изкуплението и вината като екзистенциален и жизненонеобходим душевен аксесоар. Лагерльоф се заиграва с християнската концепция за покаянието, но го прави по начин, който би накарал дори и най-закоравелия атеист да преглътне тежко. Холм е повече от типичен грешник - той е прамъжът, изгубил себе си в разрушителната сила на алкохола, насилието и безразличието. Но романът отказва да го демонизира напълно. Вместо това го оставя да страда, докато сам не разбере, че вината е безполезна, ако не води до действие.

Смъртта от своя страна е разгледана като бюрократична институция. Коларят, освен митична фигура, е и работник. Един уморен, леко отчаян, но неизменно задължен към своята работа персонаж, който напомня за готическите видения на По, но с нотка на институционален цинизъм. Лагерльоф не представя смъртта като трагичен или епичен акт - тя е неотменна част от процеса.

Но на кого му пука за още един алкохолизиран неудачник, би си казал някой читател, след като вече е чел Лоури, Буковски, Селби и Венедикт Ерофеев? Ако сложим "Коларят на Смъртта" в диалог с други произведения, ще видим, че той си комуникира с класики от различни традиции. И изпъква. Скрудж от "Коледна песен" на Дикенс и Давид Холм са братовчеди по дух, но докато Скрудж намира спасение чрез духове, Холм го намира чрез смъртта си. Холм може да се разглежда и като по-лузърска версия на герой на Достоевски или дори на Фауст - човек, който без много размисъл продава душата си, но за бутилка ракия, а не за вселенската мъдрост.

Това очевидно е разказ за смъртта, но и разказ за живота, за границите на човешката промяна и за това, че дори най-изгубените души може би не са толкова изгубени. В този смисъл романът е нещо повече от готическа притча. Той е метафора за неизбежния сблъсък между миналото и бъдещето, между греха и опрощението, между човека и самия него.

Или казано по-просто: ако някога чуете скрибуцането на стара каруца в новогодишната нощ, може би е време да преразгледате житейските си решения и да си кажете: