В продължение на шестнайсет години Ангела Меркел е начело на германското правителство и с действията си определя германската, европейската и международната политика. В спомените си тя се връща към живота си в две германски държави - до 1990 г. в ГДР и след 1990 г. в обединена Германия. Как жена от Източна Германия успява да се издигне до върха на ХДС и да стане първата жена канцлер на обединена Германия? И как се превръща в един от най-влиятелните правителствени ръководители в западния свят? Кое е било водещо за нея?

Тази книга разказва една история, която никога няма да се повтори, защото държавата, в която живях 35 години, не съществува от 1990 г. насам. Няколко седмици, след като напуснах поста федерален канцлер, през 2022 г., един събеседник ми каза, че ако предложа тази книга като научно-фантастичен роман на някое издателство, биха я отхвърлили.

Събеседникът ми бе запознат с темите и се радваше, че бях решила да напиша тази книга, при това точно заради нейната история. История, която е колкото невероятна, толкова и реална. Осъзнах, че може да е от интерес за бъдещите поколения да я разкажа, да очертая линиите, да открия нейната червена нишка, да назова лайтмотивите.

Дълго време не можех да си представя да напиша подобна книга. Това се промени поне в известна степен през 2015 г. Тогава реших да не отпращам от германо-австрийската граница бежанците, които в нощта на 4 срещу 5 септември идваха от Унгария. Това решение, най-вече неговите последствия, се превърна във вододел на управлението ми като канцлер. Съществуваха период преди и период след него.

Тогава си казах, че някой ден, когато вече няма да съм федерален канцлер, ще опиша хода на събитията, мотивите за решението ми и свързаното с него мое разбиране за Европа и глобализацията по начин, който може да се представи само като книга. Не исках да оставя бъдещите описания и интерпретации само на другите.

Но все още бях канцлер. Последваха изборите за Бундестаг през 2017 г. и четвъртият ми мандат. През последните две години овладяването на пандемията от коронавирус бе вездесъщата тема. Пандемията беше, както много често казвах публично, едно изпитание за демокрацията: лично, национално, европейско, глобално. Така тя същевременно стана стимул да разширя погледа си и да не пиша само за бежанската политика. Казах си, че ако ще пиша, тогава ще го правя, както трябва, ако ще пиша, трябва да го направя заедно с Беате Бауман. Тя беше мой съветник от 1992 г. и е свидетелка на събитията.

На 8 декември 2021 г. управлението ми приключи. След шестнайсет години напуснах поста си с щастие в сърцето, както бях казала няколко дни по рано на церемониалния Отбой на Бундесвера. Накрая вече копнеех за този момент. Стига толкова. Време беше да направя пауза, да си отпочина няколко месеца, да оставя забързаността на политиката зад гърба си, за да мога в началото на лятото на 2022 г. да започна бавно и полека един нов живот, все още публичен, но не и политически активен, за да мога да открия правилния ритъм за публични прояви и да напиша тази книга. Това беше планът.

И тогава дойде 24 февруари 2022 г., руската атака срещу Украйна. Веднага стана ясно, че е напълно изключено да напиша тази книга, сякаш нищо не се е случило. Още Югославските войни в началото на 90-те години на 20-и век разтърсиха Европа. Но нападението на Украйна от страна на Русия поставяше много повече неща под въпрос. То противоречеше на международното право и разтърси европейския мирен ред след Втората световна война - ред, основаващ се на спазване на териториалната неприкосновеност и суверенитета на държавите. Последва дълбоко отрезвяване. Ще пиша и по този въпрос. Но това не е книга за Русия и Украйна. Това би била изцяло друга книга.

Искам по-скоро да разкажа историята на моите два живота, на първия - живян до 1990 г. в диктатура, и на втория - живян след 1990 г. в демокрация. Към момента, в който първите читатели държат тази книга в ръце, тези два живота са приблизително еднакво дълги. Но в действителност това не са два живота. Всъщност това е един живот и втората му част не може да бъде разбрана без първата.

Как се стигна до това една жена, изживяла първите си 35 години в ГДР, да поеме и да задържи шестнайсет години най-висшия пост на Федералната република Германия? Как се стигна до това тази жена да предаде поста, без да подаде оставка по време на мандат и без да ѝ бъде гласуван вот на недоверие? Какво е да израснеш в ГДР като дете на свещеник и да живееш, учиш и работиш в условията на диктатура? Какво е усещането да преживееш колапса на една държава? И какво е изведнъж да получиш свобода? Искам да разкажа за това.

Естествено, описанието е силно субективно. Същевременно обаче се опитах да постигна откровена саморефлексия. Ще посоча нещата, които днес смятам за погрешни, и ще защитавам други, които смятам за правилни. Въпреки това настоящата книга не е доклад. В нея няма да се открият всички, които го очакват или за които се предполага. Затова още сега моля за снизхождение. Целта ми е да набележа опорни точки, чрез които се опитвам да обединя огромната маса на разказа и да разясня как функционира политиката, какви принципи и механизми съществуват - и какво ме е ръководило.

Политиката не е магия. Политиката се прави от хора. Хора със своите особености, опит, суета, слабости, силни страни, желания, мечти, убеждения, ценности и интереси. Хора, които в една демокрация трябва да се борят за мнозинства, ако искат да осъществят нещо.

ПЪРВА ЧАСТ

10.06.1954 г. - 9.11.1989 г.

Квицов

На 10 ноември 1989 г., петък, около 06:30 ч. излязох от апартамента си на "Шьонхаузер Але" 104 в берлинския квартал "Пренцлауер Берг", както правех всяка сутрин, за да взема градската железница от спирка "Шьонхаузер Але" до "Адлерсхоф", където работех. Влакът бе доста пълен, навън все още беше тъмно. Както винаги по това време.

Но в действителност нищо не беше както винаги. Предната вечер Гюнтер Шабовски, секретар по въпросите на информацията и медийната политика на ръководството на ГЕСП, беше обявил по телевизията на ГДР: "Пътувания от частен характер извън страната може да се заявяват без наличие на предпоставки (поводи за пътуване и родствени отношения)". И когато го попитаха, той потвърди, че това е приложимо "веднага, незабавно". Фактически този четвъртък, 9 ноември 1989 г., той обяви края на Берлинската стена. Скоро след това нещата станаха необратими.

Вечерта аз също се присъединих към върволицата от хора, които се движеха към граничния пункт "Борнхолмер Щрасе". От околните сгради жители на Западен Берлин се провикваха, че може да се качим при тях, да изпием по една бира, да вдигнем наздравица за това невероятно събитие. Други сами слизаха на улицата от щастие. Напълно непознати хора се прегръщаха, включително и аз. Последвах малка група хора, които не познавах, в първата странична уличка след моста.

Един човек ни покани в дома си и аз просто отидох. Предложи ни бира, можехме да използваме и телефона му. Но опитът ми да се свържа с леля си в Хамбург бе неуспешен. След около половин час се сбогувахме. Повечето продължиха към "Курфюрстендам", главната улица на Западен Берлин. Аз обаче се обърнах и се върнах вкъщи около 23 ч., защото трябваше да ставам рано, за да отида до "Адлерсхоф". Там щях да работя по доклад, който трябваше да представя няколко дни по-късно в Торун, Полша, а далеч не беше готов. През нощта почти не мигнах, бях превъзбудена заради преживяното през последните часове.

На сутринта в градската железница за "Адлерсхоф" седеше една малка група от мъже в униформа, гранични войници от охранителния полк "Феликс Дзержински". Очевидно след нощна смяна на границата се връщаха в казармите си, които бяха в близост до моя институт. Войниците разговаряха, при това толкова силно, че нямаше как да не се заслушам. "Човече, каква нощ само!", хилеше се един. "Как ли ще се отрази на офицерите ни?"

Слязохме в "Адлерсхоф", всеки пое по пътя си - войниците към казармите, а аз към бюрото си в Централния институт по физикохимия на Академията на науките на ГДР. Но не можеше и да се мисли за работа. Всичко остана на заден план, включително и докладът, заради който предната вечер се бях върнала рано от Запада. Не бе така само за мен, а за всички. Говорехме ли, говорехме. Преди обед позвъних от института на сестра си. Тогава тя работеше в Поликлиниката на строителите като ерготерапевт. Уговорихме се късния следобед да посетим неин дългогодишен познат в Западен Берлин, с когото приятели я бяха запознали преди години. Не можехме да повярваме, че просто така можем да отидем при него.

През целия ден от главата ми не излизаха думите на граничните войници, които бях чула във влака сутринта. Мислех си: "Най-накрая! Най-накрая тези войници и техните офицери нямат власт над теб. Най-накрая нямат власт над твоето семейство". В продължение на 28 години Берлинската стена разделяше не само моето семейство и причиняваше толкова болка не само на моите родители, но и на семейството на съпруга ми Йоахим Зауер.

Тя бе засегнала не само нас, но и безброй хора от Изтока и Запада. Най-накрая тези войници вече нямаше да могат да ни пречат да се придвижваме свободно. Същевременно осъзнах, че една фраза, казана от войника във влака, продължаваше да ехти в съзнанието ми: право на съществуване. Как щеше да изглежда животът ми, животът на моето семейство, на приятелите ми, на колегите ми? Каква стойност щяха да имат нашият опит, образование, компетентности, постижения, лични решения в бъдеще? Бях на 35 години. Само на 35? Или на цели 35? Какво щеше да остане и какво - не?

Родена съм на 17 юли 1954 г. в Хамбург като най-голямото дете на Херлинд и Хорст Каснер. Баща ми е роден в Берлин през 1926 г. Баща му Лудвиг Кажмирчак, родом от провинция Позен, заедно със съпругата си Маргарете се преселил в Берлин в началото на 20-те години на 20-и век. Баща му бил полицейски служител, а майка му, родом от Берлин, е шивачка и домакиня. През 1930 г. семейството сменило полската си фамилия с немската Каснер и след това името на баща ми станало Хорст Каснер. Дядо ми Лудвиг Каснер е починал още през 1959 г., затова не го помня.

Майка ми Херлинд е родена през 1928 г. и е по-голямата от двете дъщери на семейството учители Вили и Гертруд Йенч. Майка ѝ, родом от източнопруския град Елбльонг, престанала да работи след раждането. Баща ѝ, моят дядо Вили, довел семейството до известно благосъстояние като учител по природни науки и директор на реална гимназия в Гданск. Майка ми живяла, както се казва днес, в типични бюргерски условия. През 1936 г. семейството трябвало да се премести от Гданск в Хамбург. Бащата получил предложение да стане ръководител на гимназия в Хамбург. Всичко било подготвено, била намерена квартира, имало наета фирма за пренасяне. Тогава дядо ми развил абсцес вследствие на възпаление на апендикса и жлъчката. Починал, тъй като животоспасяващият пеницилин все още не съществувал.

Баба ми и двете ѝ дъщери останали сами. Въпреки това се пренесли във вече наетата голяма квартира в Хамбург на улица "Изещрасе". Изпитвали финансови затруднения, нещо, което дотогава им било непознато. Баба ми получавала вдовишка пенсия, но целият ѝ досегашен живот се сринал. Известно време тя носела само черни дрехи и постоянно се притеснявала за дъщерите си. Ако децата закъснеели да се приберат дори малко, тя изпадала в ужас и започвала да ги търси с поглед от балкона.

През лятото на 1943 г. Хамбург бил силно засегнат от британски и американски въздушни нападения и къщата, в която семейството ми живеело, също пострадала. Баба ми напуснала града заедно с двете си дъщери. Първо отишли в селото Нойкирхен в региона Алтмарк, където живеела сестра на баба ми със семейството си. През есента на 1943 г. пък се преселили в Елбльонг, родния ѝ град в Източна Прусия, но само няколко месеца по-късно, през лятото на 1944 г., се върнали обратно в Нойкирхен.

През 1944 г. майка ми била изпратена от там в Писек, днешна Чехия, където посещавала преместеното от Берлин училище "Вестендшуле". След края на войната преодоляла много премеждия, за да се върне при майка си и сестра си в Нойкирхен. Между март 1945 г. и пристигането ѝ в селото през октомври същата година семейството не получило никакъв знак, че майка ми е жива. Тя често разказваше, че тогава, едва седемнайсетгодишна, изпитвала голям страх да не бъде изнасилена от съветските войници, които срещала по пътя си.

Преживяванията по време на войната оказали още по-силно въздействие върху живота на баща ми. Заедно със своя баща, дядо ми Лудвиг, той тайно слушал радио Би Би Си вечер под завивките, за да проследява събитията на фронта. Още по време на войната дядо ми бил убеден, че Германия ще загуби - както и станало. През 1943 г. баща ми бил мобилизиран като помощник в противовъздушната отбрана, след осемнайсетия му рожден ден през август 1944 г. станал войник, а през пролетта на 1945 г. при бомбардировка бил затрупан от отломки.

За кратко след края на войната станал британски военнопленник в Дания. Когато се завърнал през август 1945 г., Германия вече била разделена на окупационни зони между държавите победителки. Той отишъл при приятел в Хайделберг и положил изпит, за да завърши училище и през 1947 г. да започне да следва теология, както разказваше по-късно - заради преживяванията си през войната.

Родителите му не приели това особено радушно. Баща му бил кръстен в римокатолическа църква, а майка му била член на евангелистката църква, но и двамата не били практикуващи християни. Баща ми получил католическо кръщение, през 1940 г. обаче получил конфирмация в евангелистката църква. След края на войната и ужасите на националсоциализма той бил убеден, че новото начало се нуждаело от етика на мира.

За него тя се родила от християнската вяра. Затова решил да следва теология в тогавашните западни окупационни зони. От самото начало обвързал следването с плана след това да се върне обратно в тогавашната съветска окупационна зона. Той бил убеден, че там имало нужда от хора като него. Мисля, че това може да се нарече призвание.

През 1949 г. продължил следването си в Бетел и го приключил през 1954 г. с викариата в Хамбург. През 1950 г. се запознал с майка ми на събитие на Евангелистката студентска общност, в която и двамата били студенти отговорници, тоест избрани студенти, към които техни колеги можело да се обръщат при въпроси. Майка ми изучавала английски и латински в Хамбург и искала след това да преподава в гимназия. Приятелките ѝ в студентската общност я наричали на шега "Мерцедес", защото - както и нейната майка - още тогава мечтаела да има собствен автомобил, при това възможно най-голям и бърз.

Родителите ми сключили брак на 6 август 1952 г. След сватбата щяло да бъде необходимо майка ми да последва баща ми, когато той осъществял плана си да се върне в Берлинско-бранденбургската църква, тоест в създадената три години преди това ГДР. Решението било всичко друго, но не и леко. Въпреки това тя го взела от любов и то имало огромни последствия за нея.

*

Моментът дошъл през 1954 г. За повечето, ако не за почти всички от нас, тази година е свързана с Чудото от Берн - спечелването на световната купа от националния футболен отбор на Федерална република Германия. За моето семейство това обаче е годината, в която родителите ми се преместили от Федерална република Германия в ГДР, от Хамбург в Квицов, малко населено място в бранденбургския окръг Пригниц, на около 150 километра северозападно от Берлин. Там баща ми заел първата си позиция като свещеник. Първо заминал той, а скоро след това го последвала и майка ми с бебе на ръце. Била съм на шест седмици. Точно една година била изминала, откакто на 17 юни 1953 г. въстание със стачки и политически демонстрации в ГДР било потушено брутално от съветски танкове. И само няколко години по-късно издигането на Стената щяло да нанесе нов силен удар по милиони германци и нашето семейство. Въпреки това на първо време родителите ми се установили в новата среда заедно с мен.

Имали сме домашна помощница. Тя се казвала госпожа Шпис и била дошла с предшественика на баща ми от Източна Прусия в Квицов. След пенсионирането му продължила да работи при моите родители. Тя ги научила на всичко необходимо за живота на село. Баща ми трябвало да дои кози, а майка ми се научила да готви коприва и много други неща, които не познавала като градско дете.

В семейството ни често се разказваше, че донесла като зестра бял килим и отначало се придържала към хамбургския навик гостите да не събуват обувките си. Така правели и селяните, дошли да говорят с баща ми. А те често идвали угрижени, тъй като било започнало времето на принудителната колективизация; по тази причина много от тях по-късно заминали на Запад.