Баща препуска през нощта, прегърнал болния си син, притиснал го е здраво до гърдите си, за да го предпази от студа. Детето е уплашено, твърди, че вижда мистериозния горски цар - злокобна фигура, която го примамва с обещания за игри, дрехи и златен калпак. Бащата обяснява виденията с игра на сенки или шума на върбите.

С течение на пътуването страхът на момчето нараства, то твърди, че горският цар го докосва. Бащата, все по-обезпокоен, пришпорва коня си, но когато пристигат у дома, момчето е мъртво. Този почти готически сюжет съставлява баладата на Гьоте "Горски цар", от която Мишел Турние се вдъхновява за едноименния си роман, публикуван за първи път през 1970 г. и спечелил награда "Гонкур", а днес преиздаден у нас от "Парадокс".

Книгата поставя тази мрачна приказка в контекста на широкото платно на Европа през Втората световна война, преплитайки мит и история, за да ни отведе на зловеща разходка из гъстите дебри на човешката природа.

Историята е разказана отчасти в епистоларен стил през дневника на Абел Тифож, който започва да пише през януари 1938 г. Първоначално този особняк напомня на герой, излязъл от "Космически комедии" на Итало Калвино, тъй като размишленията му за човешката участ са толкова отстранени, че звучат като бележки на извънземен.

Тифож описва детството си в пансиона "Свети Христофор", където среща Нестор - привилегирован ученик, който го приема под крилото си и му позволява да се отдаде на маниите си. След години Абел е несправедливо обвинен и е изпратен на фронта, където се грижи за гълъбите, но впоследствие е пленен и депортиран в Германия. Там попада в лагер в Морхоф, където се грижи за един сляп лос, а след това стига и до Роминтен - ловния имот на Гьоринг, който се появява в романа като "роминтенския човекоядец". На Тифож му е възложена задачата да набира деца от района на Мазурия, където среща еврейското момче Ефраим, понася го на гърба си и изпълнява звездната си съдба.

Турние не осъжда героя си, представя го оголен до кост, предимно чрез неговите "опаки записки", от които научаваме за влечението му към деца - колкото смущаващо, толкова и невинно. Тифож се движи по острието на бръснач не само поради военните условия в романа, но и поради рисковата игра с нашето съчувствие, което ту печели, ту губи. Спасява го детинската му наивност, която го предпазва от зверствата на бойното поле и от нашето отвращение.