На бюрото си вдигам капака на издрасканата ми пластмасова кутия за храна "Тапъруеър" и се взирам в обяда си - все един и същи всеки ден, от години: шепа кейл, два резена бекон, запечени орехи, нахут и пармезан, разбъркани в сос винегрет с лук шалот. С нетърпение очаквам деня, в който учените ще установят, че кейлът е по-вреден за здравето и от никотина, но засега суперхраната си е суперхрана. Въздишам и подхващам салатата.

Имах много време да обмисля новогодишните си обещания по време на коледната почивка. Миналата година пренасочих още два и половина процента от заплатата си към спестяванията. По-миналата започнах да пера чаршафите си по два пъти месечно вместо веднъж. Всеки януари (с изключение на този) Кит ми казва, че трябва да си обещая да се забавлявам повече. Всеки януари (с изключение на този) искам да ù се сопна, че обещанията трябва да са измерими, иначе не можеш да прецениш дали си ги постигнал, само че това няма да ми помогне да я опровергая.

На Нова година седях сама в апартамента си, гледах как еднометровата ми ела от застрашен вид ръси иглички, докато снегът се трупа по прозореца, и неохотно си казвах, че може би сестра ми има някакво право. Не познавам друга жива душа в този град освен колегите си. Как завързва приятелства жена на трийсет и една, ако не в работата? Предпочитам да ме изяде мечка, отколкото да отида на някоя от онези нарочни срещи, да стърча права с шайка непознати и да се опитвам да позная кой от тях е най-малко вероятно да ме одере жива и да си направи костюм от кожата ми.

Едно от обещанията ми беше да положа повече усилия в първия работен ден от новата година, да се съсредоточа повече върху хората и по-малко върху работата. Само след три часа наложих вето на това решение. Защо да си губя времето с глупаци като Тайлър?

Позволявам си за миг да се отдам на желанието Кит да е тук, но бързо отхвърлям тази слабост.

Проверявам колко е часът у дома (девет сутринта) и изпращам съобщение на най-добрата си приятелка, Джейми: Все така нула напредък с колегите. Отговор няма, сигурно е заета с бебето. Забивам вилицата в нахута и раздвижвам пръста си върху тракпада на лаптопа.

След като разчиствам работния имейл, продължавам с личния. Оглеждам темите: няколко бюлетина, купон за продукти, спам от някой си на име "Вълшебното дупе на Мърлин". Плюс съобщение от [email protected]. Замирам.

Кит замина за Уайзууд преди шест месеца.

Сестра ми не ми разказа много, преди да тръгне, само се обади миналия юли и обясни, че е намерила програма за самоусъвършенстване на някакъв остров в Мейн. Курсовете били шест месеца. През този период не можело да контактуваш със семейството и приятелите си, защото целта била вътрешното съсредоточаване и о, между другото, вече се била записала и заминавала за Мейн следващата седмица, така че нямало да може да ми се обажда или да ми пише известно време.

Възразих. Не можеше да си позволи да изкара половин година без доходи. Ами здравните вноски? Как можеше да прекъсва връзките си с всички познати за толкова дълъг период от време?

Представях си я как вдига рамене от другата страна. Ако ми даваха по един долар всеки път, щом Кит ми отговореше с вдигане на рамене, можех да покрия престоя ù в Уайзууд за вечни времена.

- Какво си намислила? - попитах я тогава. - Най-сетне имаш сериозна работа, бонуси, апартамент, а си готова да захвърлиш всичко на вятъра заради една прищявка?

Тонът ù се охлади.

- Не твърдя, че Уайзууд е отговорът на всичките ми проблеми, но поне се опитвам да се справя.

- Отговорът е работата ти - казах. Беше невероятно, че не го схващаше. - Колко струва тази програма? Как ще си я позволиш с онзи твой студентски заем?

- Защо поне веднъж в живота си не се разтревожиш за самата себе си, Натали? - Никога не ме наричаше така и ми стана ясно, че е бясна. - Защо не можеш да се зарадваш за мен?

Не можех да се зарадвам, защото много добре знаех как ще свърши цялата тази работа: Кит, разочарована от Уайзууд и блокирана на някакъв остров, ме умолява да я спася. Сестра ми има нужда от спасяване по-често от нормалните хора. Миналата година ми се обади, ридаейки за някакъв шал, който изгубила (открих го час по-късно в гардероба ù).

От друга страна, е известна с това, че вечно се забърква в някакви каши. Веднъж се озова в пустинята, след като онзи нещастник, гаджето ù, я беше зарязал насред турнето си, а беше напуснала колежа, за да тръгне с него. Друг път нищо и никакво недоразумение между нея и най-добрата ù приятелка бе приключило така, че се наложи да прибера и двете от полицията. Сестра ми не иска да се суетя около нея до момента, в който не ù потрябвам, но тогава очаква да зарежа всичко на мига, за да я спасявам.

Затворихме телефона сърдити. Оттогава не съм я чувала. Дори не знае, че съм се преместила в другия край на страната, в Бостън, вземайки си бележка от собствената ù философия, според която щом нещата загрубеят, коравите трябва да си обират крушите. Когато започнах да се заигравам с идеята за преместване, си представях по-чести сестрински сбирки, нали вече бях на няколко спирки с градския влак. Тя обаче напусна Ню Йорк, преди да успея да стигна дотук. В дните, когато съм в по-откровено настроение, признавам, че отсъствието ù е същинско облекчение. Колкото по-рядко говоря с нея, толкова по-малко вина изпитвам.

Имейлът няма заглавие. Отварям го.

Косъмчетата на врата ми се изправят. Ръката ми трепери по тракпада. Посланието не е подписано, но долу е оставен телефонен номер. Има прикачени два файла. Първият съдържа упътване до острова: различни маршрути с автобуси, влакове и самолети, водещи до едно и също място - пристанище в Рокланд, Мейн. Оттам трябва да се вземе ферибот. Следващият тръгва в сряда по обед.

Отварям втория документ и се мръщя на заглавието с удебелен шрифт. Докато чета написаното, започва да ми се повдига. В средата на страницата забелязвам ръкописна бележка в синьо мастило. Кръвта се оттича от лицето ми. Избутвам стола си от компютъра. Кой може да го е изпратил? Откъде знаят? Ами ако вече са ù казали? Притискам очи с възглавничките на дланите си и чакам тялото ми да се успокои. Аз държа контрола. Трябва ми само план.

Прочитам съобщението два пъти, а после набирам номера, посочен в имейла.

Вдига ми дрезгав, спокоен глас.

- Център за уелнес и терапия "Уайзууд". Гордън на телефона.

Веднага започвам по същество.

- Сестра ми е в Уайзууд вече почти шест месеца...

- Съжалявам, госпожо - прекъсва ме Гордън. - Не свързваме гостите си с членове на семейството. Те имат свободата да потърсят близките си, когато са готови за това.

Примигвам, жегната от думите му. Кит не ми е споменала за това, нито пък ми се е обаждала. Налагам си да се съсредоточа върху текущата задача. Този Гордън може и да ме свърже с нея, ако го убедя, че тя първа се е свързала с мен.

- Тя ме е потърсила. Изпратила ми е имейл с молба да отида.

- Е, няма как да стане. Тук идват гости само с предварително одобрение.

Продължавам да настоявам.

- Казва се Кит Колинс.

Мълчи толкова дълго, че изведнъж ми се струва, че е затворил.

- Вие трябва да сте Натали.

Сепвам се.

- Кит споменавала ли ме е?

- Знам всичко за вас.

Преглъщам с усилие. И той ли е част от онова "ние" в имейла, групата, която отправя заплахи? Чакам, не искам да изваждам коза от ръкава си. Той не пояснява какво има предвид. Вдигам брадичка, за да почувствам увереност, която да предам и по телефона.

- Бихте ли я извикали?

- Не мислите ли, че сте направили достатъчно? - любезно отвръща той.

- Какво искате да кажете?

- Може би сестра ви има нужда от по-малко намеса от ваша страна, за да е щастлива. А сега ви пожелавам максимален ден.

Линията прекъсва.

Гордън звучеше така, сякаш знаеше нещо, но ако той стои зад имейла, защо ще ме примамва да отида в Уайзууд, а после ще ме спира по телефона? Взирам се в екрана, докато той не се изключва, и размишлявам. Първо ще отговоря на съобщението. Ако не получа отговор, ще се обадя отново в Уайзууд. Ако не успея да се свържа...

Отново преглеждам указанията в пидиеф файла. Кит е на около триста километра с кола плюс седемдесет и пет минути с ферибот. Мога да се оплаквам от нея, докато посинея, но тя все още е малката ми сестра. Освен това - време е. Колко пъти се бях заклевала да ù кажа истината, но се страхувах твърде много, за да си призная.

Нямам представа какво ще направи Кит, когато разбере.