Отдавна не бях чела прозаична творба така, че да не мога да се откъсна от книгата. Не само фабулата да те заинтригува и да искаш да разбереш какво става по-нататък. Но и си даваш сметка, че екзистенциалните изводи, до които е стигнал този млад автор, те интересуват. Интересува те как възприема философски въпроси за живота и небитието, за тъмата и надеждата, за единака и социума. Да, новата книга на Йордан Д. Радичков, макар и малка по обем е полифоничен роман, който те кара да чувстваш и мислиш. А каква по-вярна препоръка от това.

Както казах, фабулата е много дълбоко промислена. Действието се развива по време на едно пътуване. И друго бих добавила. Фабула, метафори, рефлексия в процеса на четене ме отвеждаха до асоциации и с класиката.

Като че Гоголевите герои се впускат в едно абсурдно пътешествие, което открива десетки въпроси пред читателя.

Всичко започва с намирането на един безжизнен непознат човек в това забравено от Бога място. Или, напротив, както казва авторът - "единствено милвано от взора на Бога ". Още тук Йордан Д. Радичков задава усещането за нонсенсов нюанс и своеобразен магически реализъм на родна почва. Дали е абсурдно, че на главният герой, от време на време, му се привижда, че вкочененият от студ и неживот човек запалва и пуши цигара или се смее.

Умело замислената фабула - двамата герои да пътуват от село в село из околията, където всичко е обезлюдено и западнало от съвремието - дава възможност да се натъкваме на изключително автентични и пластично обрисувани герои. Тук са самотните хора, без минало и без семейства, тук са и превърналите в ежедневно пиене битието си. Това е като един абсурдистки театър, където всеки знае нещо за другия и държи нещо срещу другия.

Неслучайно остарялата уазка, с която пътуват двамата герои потъва в една непрогледна мъгла. И когато четем не разграничаваме дали това е някакъв "сън наяве" или сцена, потънала в мъгла, като например началото на филмирания "Макбет". А в сънищата наяве сме най-близо до Несъзнаваното. Така се раждат и множеството прозрения в романа на Йордан Д. Радичков. Неслучайно на протагонистът Корабов му се струва, че в този акт, който служебно трябва да изпълняват - да се намери някой да разпознае покойника - има някаква подигравка и нещо варварско. Както и фактът, че човекът, като си отиде от този свят, се превръща в грижа за околните.

Целият роман ни обгръща с една застиналост - зимния студ, застиналия живот в обезлюдения край, застиналата природа, застиналите чувства в сърцето на героя. Както и мъглата в главата на Корабов. И наред с това - една уазка, която се търкаля по неравните замразени пътища към неизвестното.

Ето, че се появява нов скок във фабулното. Един от групичката с ракиената дамаджана, посочва, че и той има същия костюм като пренасяния непознат в ковчега. И започват нови митарства за двамата главни герои - да търсят кой е шиел такива костюми.

В тази пустош се появява и реално, и метафорично и вълкът-единак, с когото в един момент главният герой чувства, че се идентифицира. Това дълбоко се врязва в съзнанието и сърцето на протагониста. Корабов ще каже: "Единакът е опасна работаНима ние не се бяхме превърнали в единаци? И бягахме, защото нещо вътре в нас не беше в ред?"

В романа си авторът ще загатне и за авторитарните режими, и за глада и неграмотността, и за избитата интелигенция на държавата ни откакто съществува, и за третия свят.

На много места в романа вътрешните монолози на героя, извадени от контекста, звучат като сентенции:

Да и от друга страна, в романа срещаме и изкази, достойни за стила на Чоран. Че "Надежда тука всяка оставете - това трябва да пише в родилните домове. За да може човек като се роди, да е сигурен къде ще се озове."

Талантът и майсторството на Йордан Д. Радичков е и в създаването на образите на двамата спътници-главни герои - два контрапункта на възприемане на света. Единакът Корабов и жизнерадостният художник Статулов.

Фройд казва: "Животът ни не е кой знае какво, но е единственото, което имаме."

И тогава разбираш, че да те боли, дори неистово да те боли, и да не можеш да избягаш никъде от себе си, и това е добре, защото чувстваш, че още живееш. Престанеш ли да живееш, с всичките си крахове и победи, ти вече нямаш място в този - белия свят.

Книгата на Йордан Д. Радичков е много наситена събитийно и емоционално проза. Тук се случват много неща в линеарното време в пътуването за разпознаване на покойника. Тук са близко до памфлетното бушуващите съпротиви на автора срещу насилието и тоталното обезсмисляне на човешкия живот. Тук са и разкриването на душевните меандри на двамата спътници в камионетката - двамата герои, които тръгват по следите на раздипляне на една почти криминалната загадка.

Романът на Йордан Д. Радичков е и много кинематографичен и почти готов сценарий за филм. Филм, който дълбоко вълнува и дълго се помни.

Към края на романа събитията са завихрят стремглаво. Един крематориум. Един човек, когото огънят примамва да вземе последното решение в живота си, да докаже, че животът му принадлежи и може да реши какво да направи с него. Защото смъртта по незнайни причини привлича.

И отново, неочакваните белетристични ходове на автора.

Харесвам отворения край на романа.

Йордан Д. Радичков, с тази толкова драматична история, всъщност, ни показва за пореден път, че болките и радостите имат смисъл, особено когато са пресъздадени и сублимирали в някаква форма на изкуството. Че нагоните Ерос и Танатос, които са равни по сила и взаимно се потенцират ни обрамчват в този живот.