През 2022 г. писах за "Книга за Малина" с едно по-цялостно виждане за тази поезия (сп. "Култура", бр. 9), макар че познавах Малина от по-рано и имах "Стигмати. Книга за познанието" от 1994 г. Тогава я нарекох "подвижница" заради самарянството в текст и живот. Сега Иван Цанев, съпругът на поетесата, родена преди 75 години, ни изправя пред нова антология на нейната поезия и с това за пореден път активизира средата и четенето. То се знае, че подобно преподреждане е рисково, но и нищо не става без огромна, тоест съзидателна енергия за сговаряне на отделните творби и осмисляне наново.

От своя страна, аз за втори път чета една различна Малина. И сега още повече ми се струва, че зад поетическите редове стои нещо цялостно, някакъв вид духовна последователност, вид религиозно учение, съчетано с практиката на самарянството и мисионерството. Малина пише толкова неконвенционално, различно от базовия сказ на 80-те и 90-те години, никаква сянка от старата инерционна соцреалистическа мода или новите нагласи в прехода след 1989 г.

В този смисъл в нея липсва какъвто и да било творчески конформизъм. Поезията на Малина сякаш идва от извънземен литературен контекст, като най-важното за нея е да бъде истинна с най-верния възможен себеизраз.

Все пак първата ѝ книга "Душа" излиза през 1978, втората "Ежелюбов" през 1987, а "Стигмати. Книга на познанието" през 1994 г., времена на смяна на културния, идеологическия и всякакъв етикет. За нейната поезия, изглежда, не се отнася това, тя се съобразява само със своята вътрешна азбука. Има свой нощен бързопис, метафори на огън и вода, умалителни съществителни и дори завинаги свое число 3 или производното му трийсет хиляди. Външното съществува косвено, тя се подчинява на лична религия, най-малкото на твърд/труден характер.

Търсех Малинината религия зад поезията ѝ и се мъчех да разбера защо тя се опитва винаги да занули и сведе нещата с похвата на елипсата до поетическо неявяване. Малина някак изпуска себе си, бидейки "крепостна на денонощна служба". Започнах да търся следи при авторите, които тя е превеждала от руски.

Неслучайно една от тях е Ксения Некрасова. Същата Ксения през 1942 г. изминава 200 км пеша в Киркизка ССР, за да търси църква и да умре на прага ѝ, а после да бъде погребана според православния обред. Най-близката действаща църква била в Ташкент. Иван Цанев ми е разказвал как Малина държала да имат православен брак през 1972 г. и в една много ранна утрин, за да не види никой как влизат в църквата, извършили намисленото.

Монашеското в Малина винаги ми е вдъхвало обещание за дела, не думи. "Безмълвна чужденка" е пощенската кутия в стиха на Малина, а добрият синоптик е Бог, от когото тя чакаше добра прогноза "вдън незримото". Надеждата е не в друго, а в това, че "утре ще съм ядка / на нещо по-завършено и зряло".

Това е стихотворение със странното за 1987 г. заглавие "Старата метафора" ("Ежелюбов"). Малина съчетава в поезията и в живота по не знам кой обред две сили в себе си, да бъде "ксени" - чужденка, и "ксения" - гостоприемна. Поезията ѝ мистично примамва с "жар-птици и ксении" и почти веднага се шмугва в мълчание и отказ. Тя тръгва да издирва близки, когато е "във прах потънала прашинка". Гостоприемна чужденка. Малина остави три неща според Силвия Чолева - деца, стихотворения и книги. В поезията на Малина има основно също три неща - болка, любов и милосърдие.