На второ четене: "Една стара история"
Ревюто е препубликувано от рубриката на "Тоест" - "На второ четене". Тя е за книги, публикувани преди поне година, които редакцията желае да препоръча.
"Една стара история" от Джонатан Лител
превод от френски Георги Ангелов, "Колибри", 2023
Защо "Една стара история" няма нищо общо с добре познатия съвременен шедьовър "Доброжелателните"? Джонатан Лител е автор, който очевидно експериментира с формата и тематиката, но разликата е толкова огромна, че книгите изглеждат като писани от двама различни автори.
"Доброжелателните" е исторически роман, макар и разчупен, докато "Една стара история" е експериментална, постмодерна проза, която повече прилича на философско-еротичен пърформанс, отколкото на разказ с фиксирано време и място.
"Доброжелателните" има плътна историческа рамка - разказвачът Максимилиан Ауе е интелектуалец и офицер от СС, който разказва за зверствата на Втората световна война от първо лице, като съучастник, а не като наблюдател. Това е роман за моралната амбивалентност, злото като бюрокрация и ужаса от рационализираната жестокост.
"Доброжелателните" на Джонатан Лител е публикуван отново
"Една стара история", от друга страна, е напълно безвременна - тя не принадлежи на конкретен исторически момент, а се върти в римейкове на физически и сетивни преживявания, напълно откъснати от външния свят. Няма нацизъм, няма война, няма дори социален контекст. Всичко се случва в стерилна среда, съставена от коридори, огледала и телесни контакти.
| "Доброжелателните" е книга за историческата вина, а "Една стара история" - за изчезването на идентичността в цикленето. Първата е епична, с многопластови персонажи, втората е минималистична, почти като литературна инсталация. |
В "Доброжелателните" Лител използва традиционен повествователен скелет, макар и с модернистични влияния. Там има описания на битки, социални процеси, психологически анализи. Дори когато романът навлиза в територии на кошмарни и халюцинаторни преживявания, той все пак запазва стабилна фабула.
В "Една стара история" няма фабула в класическия смисъл. Вместо това имаме повтарящ се ритуал - персонажът (или персонажите?) преминава през фоайета, влиза в стаи, сменя полове и личности, ангажира се в безлични сексуални контакти, след което започва отначало. Няма развитие, няма "история", има тавтология на теми и образи.
"Доброжелателните" има начало, среда и край, макар и със сложна вътрешна логика.
"Една стара история" е нещо като литературна лента на Мьобиус - без изход, без дори илюзия за финал.
"Доброжелателните" е роман, който въпреки своите теоретични и философски пластове е психологически достоверен. Максимилиан Ауе е сложен герой - интелигентен, но морално компрометиран, ерудиран, но също и чудовище. Той размишлява, преживява, променя се (макар и деградирайки). "Една стара история" не се интересува от вътрешния свят на "героите", защото такива няма.
Носител на "Гонкур": Скъпи руски приятели, време е за вашия Майдан
"Доброжелателните" шокира със своята морална амбивалентност - читателят е заставен да гледа през очите на нацист, да разбере неговата логика и да изпита дискомфорт от тази перспектива. Това е дълбока провокация, която кара читателя да се запита как функционира злото, как се нормализира варварството.
"Една стара история" шокира по различен начин - тук провокацията е по-сетивна, почти стерилна, с еротични елементи, които изглеждат безстрастни. Ако "Доброжелателните" предизвиква етичен ужас, тук имаме тотално отчуждение.
Ако "Доброжелателните" е огромен, детайлен и морално разтърсващ исторически роман, то "Една стара история" е студена и стерилна литература, която работи повече като телесна философска система, отколкото като разказ. Единственото общо между двете книги е авторът - и дори това е под въпрос.
| Да се фокусираме, поне за момент, върху "Една стара история" отвъд "Доброжелателните". Това е литературен лабиринт за тялото и паметта, лицата и маските. Текст, който не просто се разгръща в повествование, а се излива в монотонен, но магнетичен поток на съзнанието, където тялото е едновременно навигатор и обект на изследване и разследване. |
Лител създава безкрайно въртящ се тунел, в който читателят (и персонажът) е затворен - пространство, което не предлага изход, а само нови врати към умножение и вариации на едно и също съществуване.
Тук тялото се явява основен топос - голото тяло, огледалото, сексуалността и физическата трансформация са повтарящи се мотиви. Лител изследва не само границите на човека, но и степента, до която той може да бъде сведен до биологична функция, до движение, възбуда, изтощение. Преходът между мъжко и женско, пасивно и активно, индивидуално и колективно осигурява движението в романа.
Лител тук намира преди всичко силни допирни точки с естетиката на новия френски роман, особено с текстовете на Ален Роб-Грийе, Натали Сарот и Клод Симон, но е по-краен. Ако при Грийе пространството е лабиринтно, но все пак фиксирано, то при Лител дори границите между телата и идентичностите се размиват. Ако Грийе търси чиста "обективност" в наблюдението, то Лител изкривява самата идея за наблюдение, карайки читателя да се чувства не като участник, а като някакъв безтелесен призрак, наблюдаващ свят, който не може да промени.
В контекста на световната литература можем да видим паралели с Кафка и неговите клаустрофобични пространства, където индивидът не може да избяга от мултиплицирането на съществуването.
| Тук обаче липсва дори минималната съдебно-административна процедурност на Кафка - персонажът не е обвиняем, а сам себе си е превърнал в експериментален субект. |
Подобна игра с тялото и неговото потискане чрез повторението срещаме и при Жорж Батай ("История на окото"), където еротичното се преплита с бруталното и където човешкото желание е нещо, което не може да бъде сведено до социални конвенции. В същата линия можем да поставим и Джойс, но с разликата, че ако в "Одисей" има надежда за екзистенциално осмисляне, то тук е по-скоро магистрала към празнотата.
Организацията на романа е повтаряща се, фрагментарна и циклична. Героите не са фиксирани - вместо това имаме един променлив разказвач, който се трансформира, сменя полове, роли и емоционални регистри. Това напомня на Робърт Кувър и неговото деконструиране на разказа в постмодерния контекст, но тук е още по-крайно - разказвачът не просто разрушава историята, а я изличава чрез неизбежното ѝ повтаряне.
Текстът прилича на машина - движението е едно и също, но декорът се сменя. Това ни отвежда към Самюъл Бекет и неговия интерес към цикличността, но ако Бекет оставя надежда за абсурдното като екзистенциален избор, то Лител просто демонстрира неизбежността му.
Друг интересен момент е използването на огледалата, които се появяват нееднократно. Те не са само средство за себенаблюдение, а създават многократно пречупване на човешкото - отразеното тяло вече не принадлежи на наблюдаващия, а на някакъв трети субект, на чисто физическата реалност, в която натурализмът прегръща видението.
"Една стара история" може да се чете и като размисъл върху свободата и детерминизма. Ако всеки избор води само до още едно завъртане в коридора, то какъв е смисълът на движението?
При Камю абсурдът поне предполага някакво мъчително, но осмислено усилие. При Лител персонажът не се опитва да се бори, той просто се адаптира.
Друг видим философски елемент е идеята за тялото като машина - от Ламетри до Дельоз и Гатари, - в което желанията не са лични, а продукт на структурата, вплела индивида. Лител не просто демонстрира тази концепция, а я насилва до границите на непоносимото.
| Това е литература, която отказва да предложи катарзис. Лител не просто разказва история - той я изтрива в момента, в който я създава, превръщайки текста в нещо като лингвистичен кошмар, който читателят трябва да насели със собствените си страхове, желания и празноти. |
Ако Борхес построява "Вавилонската библиотека", то Лител изгражда линията на безкрайното самоповторение.
В този контекст "Една стара история" може да се разглежда като своеобразен антироман - нещо, което не цели да "разкаже", а да изживее литературата като пространство, в което думите губят своята тежест и се превръщат в автоматични движения на един изтощен организъм.
Ако някой търси роман, който да донесе удовлетворение, нека не го чете. В случай че иска да преживее литературен вариант на екзистенциална безизходица, добре дошъл е в територията на Лител.
| Ако има роман, който прилича на политическата и социалната ситуация в България, това е "Една стара история". |
Липсата на неповторимост, където героят преминава през един и същи коридор, през едни и същи врати, но без истински напредък, напомня за политическите и икономическите ни кризи. "Избори", "нови лица", "радикални промени" - всичко изглежда като вариации на вече познатото. Влизаме през една врата, излизаме през друга, но реално сме си на същото място.
В глобален план тази цикличност се проявява като повтарящи се геополитически конфликти - римейк на Студената война, повторение на икономически кризи, възраждане на авторитарни режими. "Старите истории" се завръщат, но с нови актьори. Това е болезнено актуално в свят, където дигиталните персони са по-реални от конкретните, а социалните роли се променят като филтри в Instagram. В България тази загуба на идентичност се проявява и в културната несигурност - между Изтока и Запада, между носталгията по миналото и стремежа към бъдещето.
Ако трябва да обобщим урока на Лител, той е следният: светът се движи в цикли, но това не означава, че трябва да приемаме неизбежността на вечното завръщане.
Ако "Една стара история" показва капаните на пасивността, "Доброжелателните" ни предупреждава за опасностите от съучастието в престъпленията на системата. И двете книги са сигнали - срещу безразличието, срещу превръщането в част от механизъм, който се върти безконтролно, независимо дали това е политика, война, или собственото ни ежедневие.
Ако търсим в литературата огледало на съвременния свят, Лител ни предлага две различни, но еднакво тревожни отражения. В единия случай виждаме изпразнения от съдържание свят, който се върти в кръг, в другия - хладния ред на административното зло, което си намира оправдания. Остава въпросът дали ще продължим да преминаваме през същите врати, или ще потърсим нов изход.
