"Бреговете на Бохемия" - между историята, фикцията и мистификацията
Рецензията е препубликувана от "Портал Култура".
"Бреговете на Бохемия" от Румен Денев
"Аквариус", 2024
Заглавието на книгата е цитат от трагикомедията на Шекспир "Зимна приказка". Мистификация, разбира се, при това двойна - от една страна, Бохемия няма брегове, защото няма море, а от друга, в хода на повествованието се изяснява, че "Бреговете на Бохемия" е кодовото название на шпионска операция, организирана от политическия кръг "Звено", заговор, който цели да убие цар Борис III и да установи републиканско управление в България.
| Зад тази фикционална фасада стоят действителни събития - Деветнайсетомайският преврат от 1934 г., при който цар Борис разпуска парламента, забранява политическите партии и назначава правителство начело с Кимон Георгиев. Това е единият от многото планове на романа, в чийто център стои Петър Мержинов: странен герой, шпионин и бонвиван, изявяващ се и като журналист, и като прохождащ писател драматург. |
Сюжетът се разклонява на ред "малки" сюжети, вътре са вкарани още множество текстове - един, втори, трети които изскачат един от друг като от матрьошка или като от вълшебен цилиндър на фокусник. В някои свои микротекстове "Бреговете на Бохемия" има допирни точки с романите на покойния Христо Карастоянов (напр. "Една и съща нощ" и "Името", където са фикционализирани документална фактология, реални събития и личности), но въпросната прилика, по-скоро външна, бързо се разсейва и пред нас изпъква оригиналния и като жанрова специфика, и като архитектоника белетристичен експеримент на Румен Денев - един, бих го нарекъл конгломерат от история, фикции и мистификации, стигащи дори до пародии.
В романа е присъединена една пиеса, по-скоро части от пиеса, чийто автор е бившият военен и настотящ шпионин Мержинов. Творбата - името ѝ е "Адвокат на Дякона" - е поръчкова, с пропагандна цел, обслужваща волунтаристичните републикански идеи на кръга "Звено", но в крайна сметка тя не изпълнява ролята си и не стига до сцената на Народния театър.
В повествованието се врязва и един мистифициран философско-политически трактат, чийто автор е друг герой - Стефан Миладинов-Танцьора. Озаглавен е Homo milit ("Военен човек"). Изпълнението му демонстрира нов аспект от таланта на Румен Денев, който тук разработва нещо като религиозно-философско-политическа "ерес", или цяла онтологична система - не знам просто как да определя въпросното съчинение.
По буквите: Бенбасат, Димов, Кристо
В него намираме своеобразна интерпретация на човешкото битие и история, съдържаща изключителни прозрения, които се редуват с шизофренни брътвежи, като всичко вкупом очертава общата апокалиптична картина - минало-настояще-бъдеще на човечеството, доближаваща се в редица моменти до антиутопията и същевременно до възможната реалност.
Вътре е очертана панорамата на т.нар. военна епоха, конфликтът между Твореца и творенията му (Бог и човек), която дори бива конспектирана през цели хилядолетия в нейните въздигания и падове, базирайки се на вековното разцепление в обществата, наречено от своя страна обществен развод. Този "трактат" е колкото абсурден, толкова и рационално обоснован, натоварващо синтезиран; той трудно може да бъде препредаден и осмислен, нужно е да се чете и препрочита
В романа са включени и стихове, което не ме изненада, защото сега му е мястото да кажа, че Румен Денев е известен поет и преводач. Стиховете се вплитат в сюжета/сюжетите и по свой начин го/ги дообогатяват, нюансират и осмислят белетристичните послания. Освен авторски, маскирани като дело на Танцьора Миладинов, добавени са и стихове на П. К. Яворов и Д. Дебелянов. И те звучат точно на мястото си в контекста както на конкретната ситуация, така и на цялото.
| "Бреговете на Бохемия" цитира - скрито и открито - и други съчинения, например "Тъй рече Заратустра" на Ницше, отново поставяйки проблема за мира и войната, както и за господаря и подчинения човек - роб. За случая е избран и протагонист, епизодичният герой немец, прокарващ идеите на националсоциализма. По-късно като контрапункт се явява съветската агентура, вероятно ГРУ. И като зловеща сянка, изникват на подтекстово ниво ликовете на диктаторите Сталин и Хитлер. |
Както Мержинов, така и Танцьора са изцяло фикционални герои. Друг основен персонаж - капитан Кандаров, има за прототип Лев Главинчев, разпознаваем по логически път от сведущия читател. Главинчев е убиец, садист и развратник, служител на два режима, такъв е и шетащият навсякъде из книгата Кандаров.
Не е пропуснато и ВМРО, само че оголено откъм романтическата представа на воин за македонската кауза. Организацията е видяна като фракционерско терористично образувание (протогеровисти и михайловисти), занимаващо се с убийства и отвличания.
В романа са фикционализирани и редица реални личности. Една от тях е Георгий Гурджиев, чийто ученик в някакъв смисъл се явява Танцьора. Гурджиев е изключително популярен философ, мистик, езотерик и "шаман", основател на различни школи и имащ последаватели до наши дни. Покрай този инцидентен персонаж се вклинява още един сюжет - отвличането на Танцьора от съветските шпионски служби.
Реквием за Атанас Славов, Пеньо Пенев и другите
В "Бреговете на Бохемия" присъстват множество още действителни личности, чиято фикционализираност е извън съмнение. Така книгата се превръща в "апокрифен" учебник по история, по-точно по историческа мистификация. Ще дам примери: журналистът политик Пенчо Пенев, по прякор Терсенето, полковник Дамян Велчев, един от идеолозите на преврата, Кимон Георгиев - три пъти министър-председател.
Присъстват и интелектуалци - д-р Янко Янев (философ ницшеанец, талантлив публицист и спорна обществена личност), ученият литератор д-р Михаил Тихов, османистът Владимир Тодоров-Хинджалов, писателите Елин Пелин, Чудомир, Йордан Йовков, Теодор Траянов, вероятно пропускам някой.
В лъжеисторическата пиеса на Мержинов "Адвокът на Дякона", посветена на Левски, откриваме още исторически лица - френския консул Жун Мулен (тук в ролята на защитник на Дякона), д-р Константин Леонтиев (прелюбопитен персонаж, привърженик на т.нар "византийска идея", според която султанът е наследник на Византийската империя, "унаследена" от Руската империя), Стефан Стамболов, Тодор Пеев, Наум Тюфекчиев...
Интригуващо е включването на Анри Позѝ (френски политик и дипломат) и цитирането на неговата книга "Войната се завръща", за която в Сърбия го осъждат задочно на смърт. Той също е свързан и с шпионската "българска следа"
Не бива да пренебрегваме и двете любовни истории на главния герой Мержинов, струва си да се проследят както заради еротичнната им обагреност, така и заради шпионско-метафизическия характер на първата, и идеологическата (комунистическа!) обвързаност на втората. Самият Петър Мержинов безспорно е най-интересен със своята противоречива многоизмерност.
"Петте кьошета": несглобяемият пъзел
Той е шпионин - двоен, дори троен агент, изключително изобретателен играч, едновременно и интелектуалец с недоказани качества. Нищо човешко не му е чуждо - нито парите, нито любовните авантюри, нито необичайните сексуални практики. Човек без определена идеология, както сам признава, той служи на негово величество Борис III, и тъй като царят олицетворява държавата, следователно служи на нея.
В "Бреговете на Бохемия" изпъква любопитният образ на майор Тулев - с важна роля в шпионската завера, който според самопризнанието си е участвал в убийството ("загърлянето") на Гео Милев. Тулев също има философия, която кореспондира донякъде с идеите в "трактата" на Танцьора, без да се припокрива с тях. Той отстоява позицията, че войната се води не между "добрите" и "лошите", а между злото и другото зло. И че войната ще свърши, когато едното и другото зло се изтощят от кръв и отмъщение.
Сложно произведение е "Бреговете на Бохемия", пълно с условности, без поука и оптимизъм, още повече "исторически", както ни учеха някога. Когато разказът на моменти прескача в годините на тоталитаризма, става ясно, че шпионинът, макар и в емигрантско изгнание, си е останал шпионин, реален или "спящ". "Каква я мислехме ние, каква стана тя" - казва на финала Дамян Велчев, обобщавайки политическите превратности.
И като отчетем личната му роля в новата ни история, "мисленото" и "станалото" се оказват закономерно обвързани. Тази фраза обаче има надличностен характер; отнесена към миналото, настоящето и бъдещето, тя подтиква към нерадостни размисли.