Ванеса Патрик е преподавател по маркетинг, бизнес експерт и изследовател в областта на психологията. Има публикации в научни издания и медии като "Ню Йорк Таймс", "Уолстрийт Джърнъл", "Вашингтън Поуст" и други. Автор е на книгата "Силата да кажеш НЕ" (2023), която преди дни излезе и на български с логото на издателство "Сиела".

Фокусът в изледването е изкуството да се казва "не". Ванеса Патрик въвежда термина "овластения отказ", за да улесни всеки, който иска да отстоява принципите си по-ясно както в професионален, така и в личен план.

Прекарах двайсет и четвъртия си рожден ден сама в офиса, втренчена във факса. Офисът представляваше голямо отворено пространство с правоъгълна форма, решено в бяло и сиво с червени акценти - надявам се, че можете да си го представите.

Новобранците като мен споделяха малки кабинки в долния ляв ъгъл. По-старшите колеги имаха самостоятелни кабинки в централната част на пространството, за да бъдат далече от суматохата. Факсът беше в отделна стъклена кабинка в горния десен ъгъл. Беше средата на 90-те години, когато икономиката на Индия току-що се бе отворила за бизнес към света. Факсът беше туптящото сърце на рекламната агенция, ритмично изпомпващо информация към и от нашите клиенти от целия свят.

Същия този следобед екипът ни беше имал рутинна конферентна среща с клиент. Като най-млада сред колегите аз имах задачата да напиша резюме на срещата - т.нар. протокол, да го изпратя по факса на клиента, който трябваше да ми върне факс, когато получи протокола. И агенцията, и клиентът живееха в свят "да си вържем гащите", където всичко трябваше да бъде документирано писмено.

Без да си губя времето, се захванах с познатата задача - пиша протокол, показвам го на шефката за одобрение, изпращам го по факса и готово! Все пак имах рожден ден и бях организирала парти у дома за приятелите и семейството ми.

Гледах часовника с нетърпение, чакайки да стане 17:00 ч., готова да се понеса веднага, за да избегна прочутия мумбайски трафик. Взех си чантата и се канех да си тръгна, когато усетих, че високата кокалеста фигура на шефката ми е надвиснала над паравана на кабинката ми, както имаше навик да прави. Самата тя си тръгваше от офиса и ме попита (с небрежен тон) дали сме получили потвърждение от клиента за протокола по факса. Отговорих ѝ, че още не сме.

Тя продължи към асансьора, но изведнъж се обърна. Усмихнах се любезно, защото си мислех, че ще каже "Да си изкараш добре тази вечер" или "Пожелавам ти чудесно парти", но вместо това получих инструкция: "Не си тръгвай, докато не получиш факса, потвърждаващ, че клиентът е получил протокола".

Направо замръзнах на мястото си. Глътнах си езика. Нямах сили да ѝ отговоря.

Вечерта се изнизваше, а аз чаках въпросния факс. Седях пред стъкления параван, втренчено гледах зад него и чаках факс машината да изплюе белия лист хартия. От време на време влизах в стъклената кабинка, за да проверя да не би да съм мигнала и да съм пропуснала появата на листа. Към 19:00 ч. офисът започна да се изпразва. Обмислях дали да не си тръгна и аз и да се прибера вкъщи, но се боях от последиците... Дали шефката ми щеше да разбере? Можеше ли да ме уволнят? Какво щяха да кажат приятелите и семейството ми, ако загубя първата си истинска работа?

Няколко пъти звънях вкъщи. Родителите ми или някоя от сестрите ми - който вдигнеше телефона, ме информираха кой от гостите е дошъл, а с напредването на вечерта и кой си е изял вечерята, кой си е взел довиждане и си е тръгнал, поръчвайки да ме поздравят за рождения ми ден и извинявайки се, че е станало късно (беше вторник все пак). Към 21:30 ч. факсът най-накрая пристигна. Взех го от факс машината, сложих го на бюрото на шефката и се прибрах у дома.

Да, така отбелязах своя 24-ти рожден ден с две прости думички: "Получено, благодаря".

---

С течение на времето разочарованието ми избледня, но този ден ми отвори очите за суровата (понякога) действителност на служебния живот и най-вече за (често безсмислената) лична жертва, която човек трябва да направи, за да бъде преместен от отворено пространство в собствен кабинет. Случаят събуди у мен и любопитство и дълбоко желание да разбера сложните и заплетени начини, по които хората мислят, чувстват и постъпват.

Вероятно сте предположили, че след време се преместих на нова работа, след това на друга, преди накрая да реша да се посветя на докторската си дисертация в Южнокалифорнийския университет. Там се почувствах в свои води и днес се радвам на интелектуален живот като преподавател в Хюстънския университет. Това е работа, която обичам, и съм убедена, че съм родена за нея!

Днес животът ми се върти около науката: аз правя наука с изследванията си, разпространявам наука, като препо¬давам и пиша, усвоявам научни познания, като чета много и се уча от опита на другите. В центъра на моите научни изследвания през всичките години стои темата за поемането на властта над живота ни и индивидуалистичния капацитет, тема, която - ще си призная - ме интересува от онзи далечен ден, когато ме хванаха напълно неподготвена и ме накараха да пропусна собствения си рожден ден, за да свърша една, както я наричам по-нататък в книгата, "скапана задача".

Потрепервам дори само като пиша това и отново преживявам онази ситуация. Това беше и денят обаче, когато реших никога повече да не позволявам да ми се случи нещо подобно - на мен или на някой друг, ако мога да му помогна.

---

Измина малко повече от десетилетие, откакто заедно с тогавашния ми докторант, а днес дългогодишен сътрудник Хенрик Хагтведт измислихме термина "овластен отказ". Използвахме този термин в нашите изследователски статии, за да опишем изключителното умение да се казва "не" по начин, който е твърд и не провокира противопоставяне от другите. Овластеният отказ е начин да кажете "не", който отразява вашата уникална идентичност.

В тази книга ще разгледаме по-задълбочено природата на овластения отказ, какво го прави ефективен начин да се казва "не" и кои са трите умения, които човек трябва да развие, за да даде овластен отговор "не".

Засега обаче ще кажа само, че овластеният отказ преодолява вроденото ни затруднение да казваме "не", защото:

• е отражение на нашата идентичност и изразява нашите ценности, приоритети и предпочитания (нашето "не" касае нас, не другия човек);

• изразява убеденост и решителност (звучи овластено и уверено);

• то е категорично и не предизвиква противопоставяне (така вашите отношения с питащия са гарантирани и вашата репутация е неопетнена).