Повестта е предизвикателство, поставящо пред литературната теория немалко уловки. Повечето от тях са свързани с рецепцията на Достоевски. И - иска ли питане - разрешаването им предполага нова, още по-екстремна каскада от предизвикателства. Някои от тях са художествени, други - морално-етически и (не последно място) юридически.

Вероятно по тази причина още с излизането си от печат през 1911 г. книгата е осъдена и забранена. Процесът срещу нея напомня за съдбата на "Мадам Бовари". Но руската цензура е категорична: Брюсов е далеч по-безнравствен и влиянието на неговата проза е много по-вредоносно от това на Флобер. Няма и как да е иначе. Защото, ако едно поколение по-рано Анна Каренина живее в умопомрачителен (но класически) любовен триъгълник, тук геометричната фигура е далеч по-сложна.

Ъглите ѝ са повече от пет. Някои от тях се намират в различни равнини (неслучайно Модест - един от любовниците на Натали, се изживява като асирийски жрец). Което (самопонятно е) още повече обърква човешките отношения. Обърква ги до такава степен, че оставаме с усещането, че не човешки ум, а изкуствен интелект е създал повестта на Брюсов (любопитна подробност е, че сам авторът е търсел подобен ефект).

Прибавим ли сексуално-еротичната връзка между главната героиня Наталия и нейната сестра Лида, ще е излишно да се взираме в останалите образи, които са с още по-висок коефициент на провокативност. При все че те също са важни и не бива да се пренебрегват. Общото между всички тях е, че границите между човешкото и нечовешкото се движат по допирателната на гротескното, напомняйки високопланински пещери, в които, влезеш ли, никога няма да разбереш имат ли изход, или нямат.

Добрият пример е фигурата на вуйчото, който е не по-малко карикатурен от вуйчо Ваньо в Чеховата пиеса. Името му е Платон и смисълът на живота му е да шантажира близките си и да ги изнудва за пари. Друг е въпросът, че на фона на останалите персонажи, Платон е почти безвиден, почти безобиден и почти безкористен.

Същото важи и за сестра му (която по леснообясними причини се явява майка на Наталия). В повестта тя е анонимната maman (обръщение, подходящо повече за сводница, отколкото за майка) и нейната работа е да дава глупави наставления. Прибавим ли към тези герои и абсурдните (като в картина на Йеронимус Бош) любовници на Наталия (между тях се нарежда и самият Дон Жуан), то ще стане ясно защо историята на Брюсов ни затрогва със своята нереалистичност.

Тя трябва да е отглас на фантастичните повести на Достоевски. И тъй като в тях единственият фантастичен елемент се крие в свръхрефликсивността на повествователя (който също пише дневници и разговаря сам със себе си), то тук литературната условност е повдигната и пародирана не на квадрат, а на куб. Героите се разхождат в дни, по тютчевски ясни.

Разхождат се по увяхналата трева, като Мария Стюарт в трето действие от трагедията на Шилер. Разхождат се в кратките хилядолетия на културата и се връщат в безкрайните милиони години, когато човек е бродил заедно със зверовете и се е криел в пещерите. Атавистични до мозъка на костите си, всички персонажи са колкото истински, толкова и изкуствени. Поне към подобен извод води логиката на Модест, който открива, че да се изисква от жената любов е толкова абсурдно, колкото да се изисква остро зрение от къртицата. Някой би казал, че тук акцентът пада върху глагола изисква.

Друг - върху това, че годината, в която се ражда повестта, е златната година на Фройд и на несъзнателното. Трети би обърнал внимание на факта, че Брюсов, движейки се в асиметричните коловози на руската мистика, иска да обясни феномена щастие на мъката. Четвърти и пети, търсейки паралели с образите на Разколников и на Ставрогин, биха фиксирали вниманието си върху това как чрез фигурата на Модест се разгръща добре познатата идея за свръхчовека или за Übermensch.

Защото прекрасно знае, че всеки мъж иска да бъде обичан така, както му е угодно, и толкова време, колкото му е угодно. Знае още, че всеки отказ има силата на убийство или на самоубийство. Допустимо е диалогът с Достоевски да е опосредстван чрез книгите на Арцибашев. Неговият Санин се появява четири години по-рано.

Изписвам името Санин без кавички, тъй като - подобно на Наталия - и той не знае дали е литературен герой, или е истински човек. Защото тези персонажи не могат да живеят и да обичат тук-и-сега. Наталия търси не любов, а човек, с който може да се говори няколко часа, а защо не няколко дни, или седмици. Ала (и струва ми се, тук е великата интуиция на Брюсов, с която той надгражда петокнижието на Достоевски), любовта - оставена сама на себе си - създава един зъл и коварен Übermench. Тя не спасява, а трябва да бъде спасена. Иначе ще се превърне в погубителна и всепомитаща стихия.

П.П. Сигурно трябваше да кажа нещичко и за другия любовник на Наталия - съвършено прекрасния самоубиец Володя. Може би трябваше да отворя дума и за самоубийците в романите на Достоевски. Ала тогава суицидната тематика щеше да е доминираща и фактът, че (като в "Престъпление и наказание") историята е криминална и започва с класическо убийство, щеше да изгуби значение. Черепът на Виктор (съпругът на Наталия) е разбит с гира И жена му вече е свободна. Вероятно статията ми трябваше да започне именно така. Поне така ме съветваше изкуственият интелект. Може би е прав, но аз (някак по човешки) реших, че има и други начала