Степанова ще гостува на тазгодишните "Литературни срещи" в столицата, организирани от фондация "Прочети София". Срещата с нея е на 25 април от 20 часа в Националния археологически институт с музей при БАН. Модератор е Биляна Курташева.

Мария Степанова, която живее в Германия, е сред най-влиятелните гласове на руската съвременна литература. Тя е една от първите международно известни руски писателки или писатели, които публично осъдиха инвазията на Путин в Украйна. Нейни статии за сегашната ситуация в Русия са публикувани в редица големи международни издания, а есето ѝ "Войната във въображението на Путин", публикувано във "Файненшъл таймс" в първите дни на войната, получи широко признание.

На мястото, където живееше сега М., имаше изобилие както от зверове (и птици, птици - някои от тях бяха чапли, те летяха ниско над езерната вода, така че добре се различаваха всички съвършенства на тяхната лека конструкция), така и от хора, които сякаш имаха оскъдна представа какво трябва да се очаква от зверовете. Веднъж, когато местна лисица разкъса местен лебед пред очите на деца, играещи на крайбрежната трева, на общата трапеза се обсъждаше нейното безсрамие и някой изказа мнение, че подобно поведение е недопустимо и трябва да се направи нещо.

М. не знаеше как точно трябва да се възпре у лисицата присъщото ѝ зверство и се въздържаше от участие в разговора от страх да не покаже твърде близко познанство с нравите на същества, хранещи се с жива плът, без ни най-малко да се притесняват, че някой ги гледа.

Впрочем тук имаше и събеседници, които знаеха на какво намирисва работата и бяха нащрек. Веднъж, когато тя пушеше виновна цигара на замаскирана от храсти пейка, от съседния храст се измуши дребна белокоса жена и ѝ поиска обяснение какво прави тук. Изглеждаше като официално лице, вярно, малко похабено, и носеше добре скроена униформа, нещо като лъскав комбинезон с пагончета - и наистина, начаса представи удостоверение, запечатано в целофан, но вече леко замътено от местната влага.

Освен цигарата М. нямаше какво да покаже в отговор, ала очевидно нещо във вида на писателката говореше за нейната благонадеждност, така че униформената дама припозна в нея възможен съюзник. Нейно задължение и грижа било опазването на тукашните лебеди, които плували от езеро в езеро, отглеждали пилетата си и смайвали минувачите със своите титанични размери и белота; тя не просто седяла в храста, а охранявала.

Според собствените ѝ думи била не някакъв си самотен воин, а част от страховита сила, лебедовия страж, който денем и нощем наблюдавал водоемите - доброволци и активисти със същата униформа лежали без сън и почивка в засади и внимавали някой да не посегне на благополучието на гигантските птици. Тези охранители били четиресетима на брой, каза тя и се изпъчи, остави М. да разгледа прозрачното пластмасово джобче, в което се съхраняваха на показ позамърсени лебедови пера.

Нещо във вида на Джей Джей - така пожела да я наричат дамата - те караше да мислиш, че в действителност тя няма никакви другари и е принудена да защитава езерото самичка, колкото и да намекваше за приятелите си пазачи и за тяхната неминуема помощ, ако се случи нещо. С лисиците се справяла с лекота и знаела, че кучешка храна нямало смисъл и да им се предлага, докато виж, котешка не биха отказали, но от всичко на света най-много обичали твърдо сварени яйца.

Друго нещо били хората, каза тя и погледна писателката М., сякаш знаеше нещо. Хората крадели яйца от полозите, кой знае с какви цели - може би извършвали тайни ритуали. От хората може да се очаква какво ли не, мрачно повтори тя. Ей го, преди месец намерихме тук, в гората, две бебета, babies - преведе тя на английски, - всяко с многобройни рани от нож в областта на коремчетата. Божичко, възкликна М., и какво направихте, извикахте ли полиция? Не, печално отговори дамата, те вече бяха съвсем мъртви, наложи се да ги заровим. Два прекрасни екземпляра, едва оперили се.

М. още неведнъж срещна Джей Джей, която обикаляше езерото ту с велосипед, ту пеша, с неонова жилетка върху униформата, и все се опитваше да ѝ даде отчет как тия дни бе видяла зелено-синьо земеродно рибарче, но дамата вече се държеше с нея неочаквано хладно, сякаш бе научила нещо ново за човечеството или дори за самата писателка.

Влаковете с далечни маршрути винаги са били място, където човешкото същество често се озовава в необичайна близост до друго такова, макар и не толкова долепено и досаждащо като на гаров перон или във вагон на метрото. Там, в тълпата, ти - първо - добре знаеш, че това скоро ще свърши, и - второ - делиш пространството не с един човек, а с многоглаво множество себеподобни, така че трябва и да се постараеш да откроиш от тълпата едно, и то така, че да го огледаш добре и да помислиш за него повече от секунда.

Ако не искаш, може и да не правиш това, като използваш за целта оня особен разсеян поглед, който регистрира единствено разстоянията и преместванията - милиметрите въздух между теб и чуждото рамо и това как те се смаляват при движението, когато човешката маса започва да се сгъстява край вратите, щом вече спирката всеки момент ще се появи.

Не е така във влаковете, където предварително знаеш, че току-виж се наложило да прекараш рамо до рамо с един ближен дълги часове. Вярно, можеш да се надяваш вагонът да е празен и седалката до теб също - и тогава ще можеш да разположиш там сака и якето си, сякаш си имала право на това, и да се чувстваш защитена, като да си дръпнала пердето и никой освен шафнера да няма право да наднича в твоето укритие.

Тогава можеш да се разположиш охолно, сякаш никой не се интересува от теб - което всъщност си е така, - и да ядеш своя сандвич с авокадо и краставички, да си пиеш водата, без да откъсваш поглед от книгата, или да заспиш с крака, изпружени настрани, или да седиш с разсеяно добронамерен поглед върху околните, сякаш си скрита под качулка невидимка и можеш без стеснение откровено да се взираш в тях.

В една френска книга, която М. някога много обичаше, се разказваше тъкмо за качулка. По онова време М. беше на малко над трийсет, а героинята в романа - на около петдесет, и това вече беше утешително, като рокля, ушита по-големичка, със сметката, че има да растеш. Излизаше, че и на петдесет ще може да промени живота си до неузнаваемост, като го прекрои наново, и то така, както човек сам не очаква от себе си.

Онази героиня веднъж се озовава край оградата на една вила и вижда как под уличния фенер съпругът ѝ целува друга жена, видимо по-млада и дето се вика, по-способна да буди желания. Нататък става следното: героинята изчаква мъжът ѝ да замине в командировка и през тези няколко дни продава къщата на родителите си, в която живеят с него, продава мебелите, рояла "Бехщайн", раздава дрехите и книгите, прибира в кашони самобръсначките и ризите на мъжа си и ги изпраща в местоработата му - а самата тя изчезва и няма начин някой да я намери.

Не използва банкови карти, изхвърля телефона, чрез който би могло да я проследят, и по обиколни пътища, като се прехвърля от един автобус на друг, поема накъдето ѝ видят очите. Във всеки нов град се преоблича в различни дрехи, сменя цвета на косата си или шапката, пътува все нататък и нататък. Единственото, което определя маршрута ѝ, е невъзможността да напусне Европа, защото на границата ще трябва да представи паспорт. Тя вижда северните езера, после средиземноморските острови.

Постепенно свиква с новото чувство за безопасност, за което вече не е нужно да има дом, жилище, дори покрив над главата. Сега, за да се почувства защитена, ѝ е достатъчна една цепнатина в скала като убежище от дъжда. Или качулка, която може да се нахлузи чак до очите. Или собствените ѝ клепачи, които може да притвори и нищо да не вижда.

Когато се промени животът на самата писателка М., при това се промени без каквото и да било нейно участие и дори разрешение, тя също беше на около петдесет и все още чакаше в един момент да ѝ стане достатъчно да затвори очи, за да се почувства у дома си.

Явно това беше по-трудно, отколкото бе описано в онази книга, качулката постоянно отказваше да помага, във влака имаше спътник, разположил се на съседната седалка със същото усещане за сдържана неловкост, което се налага да претърпяват заедно - и в такива случаи човек или подхваща бързо засъхващ приветлив разговор, или веднага си дава вид, че от другия го дели прозрачна преграда, през която той не се вижда и чува, и гледа през прозореца, сякаш там има нещо много специално, от което е невъзможно да се откъсне.

При такова съседство, разбира се, можеш да ядеш вегетариански сандвич, но без никакво удоволствие, защото хартията шумоли, трохите постоянно се ронят в полата ти и всичко това се превръща в покушение срещу отсрещното мълчание и отнесеност.

Спътникът на писателката приличаше на служещ, въпреки жегата беше пристегнат в сив костюм, пригоден да го носиш в кондициониран офис, и си личеше, че му е възтесен, а го очаква дълъг път. Без да откъсва поглед от прозореца, зад който над побелелите хълмове се усукваха ветрове, в отворени заграждения стояха коне и разглеждаха нещо под краката си, а по-нататък се нижеха нови нивя и нечии чифлици, М. прецени на око с какво се занимава този човек.

Кой знае защо, предположи, че той е застрахователен агент или продавач на климатици, който пътува като нея от град на град, така че за него това отдавна е престанало да бъде пътешествие. Най-хубавото, което се случва през този ден, е минутата, в която влизаш в хотелската стая, окачваш сакото си на пластмасовата закачалка и се просваш по гръб, без да събуваш панталоните, на застланото легло, някое време гледаш в тавана и затваряш очи. После все пак ще трябва да станеш, да преметнеш панталоните на облегалката на стола така, че да не се омачкат до сутринта, може би да слезеш в хотелското барче за чаша бира, да се обадиш вкъщи и рано да угасиш лампата.

Животът на М., такъв, какъвто беше сега, до голяма степен приличаше на живота на нейния спътник, може би само с разликата, че тя с влизането в хотела първо разтоварваше куфарчето си, изваждаше и тръсваше всяка дреха, преди да я окачи в гардероба, и наслагваше книгите на купчинка върху бюрото, сякаш се канеше да подреди задълго живота си тук и да използва бюрото по предназначение. Бе решила да прави така преди година време и оттогава продължаваше дори да ѝ предстоеше да прекара в стаята само няколко нощни часа; какъв беше смисълът на тази прецизна имитация на ред, от какъвто нямаше и сянка в главата ѝ, тя не си спомняше.

По ред причини сега животът ѝ имаше постоянен възсолен вкус и беше нужно да го натъпче със стафиди, за да става за ядене: еднаквите действия, повтаряни неизменно, бяха една от тази стафидки, също както и навикът да си обещава нещо несвързано с работата, което трябваше да ѝ донесе новото пътуване - например посещение на ботаническа градина с розови храсти и лехичка аконити или поне късно отпътуване и продължителен сън до обяд в хотелските чаршафи.

Ако на писателката М. беше позволено да си поприказва със своята по-ранна версия, да речем, отпреди петнайсет години, нямаше да ѝ е лесно да се оправдае. От гледна точка на младата М. постоянните пътувания от град на град, както и битуването на чужда земя, щяха да бъдат не просто упоителна възможност да гледа, да вижда и запомня, но и възпитателна мярка, която тя се стараеше да прилага спрямо себе си.

Нямаше високо мнение за своето Аз, но даваше на безформения материал, какъвто се явяваше, шанса да дорасне до нещо по-добро - и ако нещо в собственото ѝ оформление я дразнеше, то беше не мрачната недовъзпитаност и свързаната с нея неловкост на думите и жестовете, а мудността. Бавно, непоносимо бавно порастваше или се усъвършенстваше, на трийсет и четиресет години изживяваше така наречените растежни скокове, като да беше тригодишно хлапе, и не можеше и не можеше да стигне до точка, когато би могла да каже, че работи с цялата отпусната ѝ от природата мощност.

Под работа тя едва ли разбираше своите писателски занимания, които бяха по-скоро нещо като белязка на вратата, която правиш, когато детето най-сетне навършва четири годинки и еди-колко си сантиметра. Виж обаче, способността да мислиш, да разбираш и да правиш изводи беше важна за нея и - както ѝ се искаше да вярва - се усилваше с възрастта, така че можеше да се предположи, че скоро тя ще успее да се добере до нещо осмислено, особено ако се движи из света, без да затваря очите и ушите си.

Но през последната година - година и половина М., изглежда, напълно бе престанала да расте, както понякога плодът замира в нищо неподозиращия майчин корем, и същевременно бе изгубила вяра в осмислеността на съжденията си: те бяха станали съвсем кратички, като ластик, на който подскача насам-натам суетлива маймунка, и се свеждаха до прости констатации като например, че водата е студена, а чаят горещ - пък и те като едното нищо можеха да се опровергаят.

Най-важното беше да не допусне тези кратки мисли да се пресичат, защото тогава те започваха да искрят и водеха до нещо като кратко вътрешно затъмнение, като в училище при делението на нула. Би могло да започне, да речем, от звяра и войната, която избухна заради него. Имаше време, когато М. още владееше живота си или мислеше, че това е така, и по това време за нея беше от първостепенна важност да разбере как е устроен звярът.

За това разполагаше и с известни знания, и с някакво количество наблюдения, така че се опитваше да анализира поведението на звяра и неговите възможни намерения, а той растеше, може да се каже, паралелно с нея - едва сварваш да си записваш. Не че М. смяташе тази работа за свое основно занимание, о, не, тогава я интересуваха съвършено различни неща - най-вече чуждите истории, които колекционираше като марки и се опитваше да ги намести върху хартия по единствено правилния начин.

Трябва да кажем, че голяма част от тях вече имаше пряко отношение към звяра, просто тогава ѝ се струваше, че цялата тая работа е минало и че в нашите просветени времена никой на никого не отхапва главата просто така или пък това се случва много, много рядко. М. си спомняше една история, чута в някаква компания: младо момиче сънувало как семейството ѝ я праща на звяра да я изяде, всички били страшно разстроени, майка ѝ я съветвала да отвлича вниманието на животното с приказки, докато то не заспи, поне първата нощ това би трябвало да свърши работа.

Но най-странното, каза тогава сънувалата, беше, че когато дойдоха да ме вземат и ме поведоха към вратата, аз изведнъж разбрах, че именно това е бил смисълът на живота ми, неговият таен план, ако го приемаме без украси и прилагателни, без профила в сайта за запознанства и дѝпломата по философия. Излизаше, че съм била родена, за да ме изядат - като бройлер в птицеферма, който се ражда в клетка, ака и пикае в краката си и напуска света охладен, оскубан и повит в целофан. Явно затова дори не се съпротивлявах - защото какъв смисъл има да се съпротивляваш на своето висше предназначение?

М. днешната, пътуващата във влака, който приближаваше към град Г., където я очакваше прехвърляне и още един влак, пътуващ по-нататък, си спомняше този епизод с отчетлива неприязън. Нейното собствено чувство, в което тя беше сигурна, както човек е сигурен в перилата на стълбище под ръката му, докато не полети надолу по стъпалата, без сам да разбира как и накъде, съвсем доскоро се свеждаше до детинската надежда, че мирозданието по някакъв начин се грижи за нейното порастване и възпитание.

Макар и бавно, макар и с почти железопътни закъснения и прехвърляния, тя полека-лека се движеше към изпълнението на някаква задача, нищо че тя предполагаше само безсмислена самоволна конструкция. Днес изведнъж ѝ се стори, че този дълъг процес на отглеждане и отхранване също напомня птицеферма или ясла, където с обич те усъвършенстват, докато не набереш нужното тегло. Беше свикнала да смята себе си за work in progress, позавехнала гимназистка, очакваща или абитуриентски бал, или сполучлив брак, но мисълта, че всичко ще свърши с разфасоване и опаковане на трупчето, беше много по-очевидна.

Какво ти тук значение има кой именно те подготвя за финала - звярът, когото си дебнала от засада, или друг, със значително по-големи размери: крайният резултат стоеше пред очите ѝ напълно отчетливо и тя не искаше нищо друго, освен да се престори на мъртва и да седи така дълго и неподвижно.