Биографичният се състои във факта, че Чудомир (с рождено име Димитър Чорбаджийски) избира да прекара живота си в Казанлък - най-близкия град до родното му село Турия, а не в София както са постъпвали мнозина тогава и още пò мнозина днес. А е имал възможност: Бенбасат и Аретов подробно и интересно разказват за ролята му във в. "Барабан" (той е бил един от главните "барабанисти", както се самоназовават пишещите в изданието), за доста хапливите пародии на знаменитата антология "Нашата поезия от Вазова насам", съставена от Димитър Подвързачов и Димчо Дебелянов, чиито автор той е (за тази срещу себе си Димчо люто му се разсърдва), за карикатурите и шаржовете, с които изпъстря вестника.

Но идват войните, на авторите им се налага да идат на фронта, а съдбата се оказва безпощадна към доста от тях. Борю Зевзека (Борис Руменов) обаче оцелява и продължава с "Барабан", но Чудомир не - отива в провинцията. Един вид, избира "хождение в народ" вместо ходене по жълтите павета. И това, мисля, няма как да не извиква симпатии, тъй като, вместо да се големее, той се народнее. Ние, българите, туй го обичаме

Съдържателния го откриваме както в разказите на Чудомир, така и в картините му. Алберт Бенбасат обръща специално внимание в статията "Нашенците и Бай Ганю - сближавания и разминавания". Пише: "Творческата нагласа на Чудомир е различна, той пренася в модерните времена на 30-те години "барабанистката" смехова култура от началото на ХХ в. (обогатявайки я!), сам признава, че не си е поставял високата задача да създаде крупно произведение, нито да обобщава в социално-национален план, изобразявайки типажи, изиграли негативна роля в българската история.

Чудомир не твори сатира като Алеко, иронията му е незлоблива, не се издига до гротеската, макар че понякога прави и подобни забежки". Тоест по отношение на българина и българското Чудомир не се тюхка и отчайва като Алеко, а е благ и приобщен; и ако Щастливеца би приел да казва "Не съм от тях", Чудомир не би го казал никога. Той не го е и казвал... И затова го любим.

Чудомир ни обича такива, каквито сме, и затова на някогашните арбитри на канона им се е струвал лекомислен, несериозен, повърхностен. Което изобщо не е така: ако има нещо, което с категоричност можем да кажем за него, това е само, че той е чудно чуден. Чудно чуден със самото си присъствие в българската култура, която благодарение на него е много повече ведра, усмихната, радостна. Каквито настроения, между другото, трябва и е редно да създава всяка една култура...