- Отговорът не може да бъде само един дори поради факта, че в отделни периоди от живота си човек чете поради различни причини. Че и по различен начин. Просто съм влюбен в книгите още от дете. Чета от четиригодишен и имам ясен спомен как в определени моменти на майка ми й писваше да вися у дома, забол нос във втората или третата книга за деня, и се чудеше как да ме изгони навън, за да си поиграя с тайфата от квартала. Освен за училищната библиотека имах карта за Столичната, която тогава се помещаваше на "Гурко", ходех и във филиала й на "Сердика", където бяха книгите за изкуство.

- Една книга води до друга, един автор - до друг. Така че отговорът се крие в това, което обичаме да наричаме интертекстуалност. Но и по интуиция, разбира се.

- Денем чета - имам цялото време на света, защото в момента не работя, а нощем пиша. Така че конкретно върху нощното ми шкафче книги няма, а се мъдрят портрет на дядо ми, дебел бележник, молив, писалка, любимият ми в момента парфюм (ароматите ме настройват), чаша с нещо по-силно от вода, разбира се.

Но ако приемем нощното шкафче за метафора, то в момента препрочитам новелите на Бохумил Храбал, ровя се из тритомното издание със събраните съчинения на Никола Георгиев, повечето от които също познавам добре, чета си от "Кибритчетата "Минерва" на Умберто Еко, ако и да съм проследил повечето текстове на италиански в "Еспресо", клъввам за настроение от "Дзен пиян" на Захари Захариев, една наистина уникална поезия. А на бюрото ми кротко чакат непрочетени книги на Исмаил Кадаре, Адолфо Биой Касарес, Пол Остър, студии за Дали и Гауди, какво ли още не.

- Нищо ново не ме е впечатлило, а доброто старо в общи линии си го знам. Световната литература от края на 90-те насам - визирам предимно прозата, е просто вяла, немощна, без хъс, същото важи, уви, и за българската напоследък. Ако вземем за пример френската, последните автори, които ме грабнаха, бяха Сирил Колар и Филип Джиан. Оттогава се изля какво ли не - да, измислено, добре написано, пипнато. Включително и автори tres a la mode, кеф ти Бегбеде, кеф ти Уелбек.

Но, разбира се, съм впечатлен от нещо от 70-те, което излезе наскоро на български - "Авиньонски квинтет" на Лорънс Дърел. Обичам неговия "Александрийски квартет" и винаги съм съжалявал, че Дърел не успя да получи Нобелова награда. Но поне загуби от сериозен съперник - Джон Стайнбек.

- Когато, където и колкото мога - като правенето на любов.

- Литература - било то художествена или научна, само на хартия. В дългогодишната си работа като журналист буквално съм се предрусал от електронни източници. Не мога изобщо да си представя книга в аудиоформат просто защото живея, работя, дишам, даже се къпя на музика. Всякаква музика - от Брамс до "Найн инч нейлс", тоест също тъй разнородна, както и литературните ми слабости. Та да си цапам слуха с нещо, което не е създадено за него? Не, благодаря. Електронни книги - също никога. Вече не търпя екрани, почти не пускам телевизора, някаква просто вещ, останала от дългогодишната ми партньорка. Дори екранът на лаптопа ме дразни, но няма как.

- Чета на четири-пет езика. Да, има разлика в преживяването - различните езици говорят по различен начин. В превод или в оригинал - ами, честно казано, не знам, често опира и до настроение. Все пак може би предпочитам превода, защото като писател съм потопен в българския език и ми се иска да се срещнем с текста на колегата на един тепих, така да се каже.

Но скапаните преводи - все по-чести напоследък, просто ги захвърлям и ако книгата ме е заинтригувала, търся оригинала. Прочее, чел съм дори авторизирани преводи на друг език, какъвто е случаят с френското "пресъздаване" на "Одисей" на Джеймс Джойс, за което си дадох последните стотинки през далечната 1988 г. в Париж. Вече имаме великолепния превод на Иглика Василева на български, но в онзи късен соц 17-годишният пикльо от Френската трябваше да се справя с наличното и възможното. Всъщност и забранените тогава руски автори съм чел на френски.

- Всичко. Какво търсиш във всеки друг свят?

- Предпочитам книги и автори, не родове или жанрове. Еднакво съм влюбен в "Достойно ест" на Одисеас Елитис и в "Рапорт пред Ел Греко" на Никос Казандзакис.

- Хората не смеят да ми подаряват книги, защото знаят, че библиотеката ми е космическа и се налага постоянно да я поразреждам. Но като истински дар приемам колекцията на майка ми от книги на френски, събирани през скованите сиви години - Пруст, Аполинер, Батай, Арто, почти целия сюрреализъм. А от баща ми - първите издания на всичко смислено от българската литература, публикувано между 60-те и 90-те. Да не говорим за петте тома събрано на Елин Пелин, надписани на дядо ми.

- Невъзможен отговор, дори поради факта, че много от любимите ми автори прекалено очевидно "влизат" в книгите си и се превръщат в техни герои. Хемингуей и "Един безкраен празник" например. А Хенри Милър? Буковски? Споменавайки Хемингуей, обаче се сещам за изключителен женски персонаж - Лейди Брет Ашли от "И изгрява слънце (Фиеста)". Не по-назад - Холи Голайтли от "Закуска в Тифани" и Кейт Маклауд от "Сбъднати молитви" на Труман Капоти. И един мъж за цвят - Дъглас Граймс от "Нощна работа" на Ъруин Шоу. Иначе обикновено когато ми задават този въпрос, отговарям: Годо.

- На лудите, различните, крайните, които в крайна сметка са безкрайни.

- Ревниво.

- Конкретно - не знам, защото обикновено ме разсмива не текстът, а слабостта или преводът на дадено произведение. След което идва раздразнението. Иначе на табелката под копчето ми за смях пише: Людмил Станев.

- Аз съм хиперемоционален, съответно ревлив на всичко - книги, филми, музика. Иначе при всяко препрочитане: "Легенда за Сан Микеле" на Аксел Мунте. Извън текста: последната - и всъщност едва втора - книга на Захари, заради съдбата на Захари. Плача и докато работя върху новите си книги. Защото знам какво предстои да напиша.

- О, прекалено много са, за да мога да идентифицирам точно последната. Жалко за хартията.

- Някой, който не е само автор на художествена литература, който има чувство за хумор и разбира се, с когото сме изпили поне каса вино заедно. Умберто Еко например. И понеже него вече го няма, ще си я напиша сам.

- Пак са много. Последно май беше "Моята лична борба" на Карл Уве Кнаусгор. При това говоря само за първата книга.

- Със сигурност не са едно и две, особено като имаме предвид какво наричаме класика и какъв е нейният обем. На прима виста - "Кентърбърийски разкази" на Чосър (но съм гледал филма на Пазолини няколко пъти) и "Ана Каренина" на Толстой. Но време има.

- Препрочитам непрекъснато. Предпочитам старите, познати книги, в които се чувствам удобно. Ето поне три, които така или иначе вече бяха вече споменати - "Легенда за Сан Микеле", "И изгрява слънце", "Сбъднати молитви".

- За културата, както като символни животни наричаме пребиваването си в света, е характерна една особена раздвоеност между старо и ново, консервативно и либерално, традиционно и революционно. Логично: нейната функция е, от една страна, да съхранява, от друга, да се развива, рушейки. Според мен вкусът е част от личния ни, частния ни консерватизъм, така че не се променя много-много, да не кажа - хич. Ако си свикнал да четеш Дерида, едва ли ще се върнеш към Шлегел. Относно моята особа, може би се поуморих от прекалено многото думи извън книгите и прекалено малкото в тях, не знам.

- Храбаловата класация на най-добрите пражки кръчми и техните бири.