Емиграцията не е чужда на обществото ни тема. Не е тайна, че отварянето на границите в последните години на миналия век доведе до (икономическата) вълна на емиграция в търсене на по-добър живот, но и в осъществяване на невъзможното, а толкова мечтано пътуване на Запад.

Първото десетилетие на новия век обаче, и особено повсеместно около 2010 г., породи един нов вид емиграция - на завършилите средно образование, за да следват в чужбина, или иначе казано, "образователна емиграция" или "емиграция към възможностите". По всяка вероятност малко или много продукт на "останалите" след 90-те родители, идеалът да заминеш в чужбина, за да учиш, беше отгледан успешно у децата от края на миналия век. Образованието се превърна в чужда валута, която трябва да бъде обменена, за да се постигне по-добра професионална, а и житейска реализация.

В съвременната литература през последните години се наблюдава устойчива традиция на емигрантското писане, която ясно се откроява и в български произведения, и в преводни. Как обаче се научаваме да плуваме из необятното море на нескончаеми промени и да се реем из безбрежните възможности и светове?

При представянето на романа в София (повече от половин година след излизането му) Теа Монева сподели, че първата му версия е безвъзвратно унищожена, за да може на нейно място да се появи книгата, която държим в ръцете си сега, и като че ли именно така може да се обобщи лайтмотивът, който се появява отново и отново в "Мандарини по Мариенплац" - за безбройните версии на едно и също нещо, за всички онези "хора, които бихме могли да бъдем".

Романът представя една (версия на) Ния, която поема към десетките гейтове, които я очакват по пътя между фармацията и изкуството, между Мюнхен и Варна, между тук и там. Това не е роман за емиграцията, а за пътуването.

Разказан в първо лице, основната му структура е в пет части и един епилог и на пръв поглед следва дванайсетте стъпки от пътя на героя. Само че напускането и завръщането става мълниеносно - няма време да се извърви целият път, да се премине през инициацията, да се направи ясно разграничение между обикновен и необикновен свят. Ния се лута непрекъснато напред-назад между "старо" и "ново", между "преди" и "сега" в опитите си да намери мястото си в света, но и по-важното - да го изживее преди това. Не са чужди преживяванията ѝ на онези, които решават да заминат на Запад, за да учат, но не се и ограничават само дотам.

Историята на Ния може безпроблемно да бъде извадена от контекст, географските граници да се размият и езиковите бариери да се преобразуват. Точно тази флуидност на повествованието допринася за универсалността на историята - да намериш мястото си в света и да обикнеш живота такъв, какъвто е.

Зададените географски реалии са конкретни в романа - новото и чуждото е Мюнхен, старото и познатото е Варна - но Теа Монева успява деликатно и поетично да преобразува местата в чувства. В битката между "старата" и "новата" Ния няма печеливш и губещ, защото не това е целта. Истинският стремеж на героинята сякаш е да намери баланса, да укроти диаметралните различия в световете, опитвайки се да ги разбере. А за да стане това, е нужно да се навлезе по-дълбоко във вътрешния ѝ свят и по-специално в реалиите на измисленото, фантазното.

Отвъд рамковата композиция на романа, ознаменувана с повтарящото се напускане и връщане в Мюнхен, съществува второ ниво на повествованието, което е маркирано от спорадичното писане на дописки по всякакви - основно салфетки и неотворени пощенски пликове - повърхности. Импулсивността на това писане е особено характерно за дневниковото, което, освен че отразява ежедневните случки в индивидуалния, частен живот, често засяга и големи теми като вярата, Бог, истината, вечността, раждането, смъртта и пр.

Не само че в тези особени интермедии Ния се опитва да отговори на "вечните" въпроси, но там намира място и животинският свят, основно символизиран от насекомите и в частност мравките, който е зададен още в стихосбирката ѝ "Преводачът на света" (чието заглавие е още едно предзнаменование за зараждащите се тематични ядра в писането на Монева) и предлага различен поглед над живота, своеобразна фантазна реалност.

Тук намират място мушиците, комарите, калинките и гълъбите, чийто свят е разгърнат като едно несекващо прераждане със своите си сънища и мечти, със своята си сътворена вяра, където "насекомите изсънували цялата слънчева система, галактиката, вселената, че дори и още няколко вселени". Така този имагинерен свят, изживян от Ния, хем документира интимното с всичките му въпроси и опити да обясни и преведе заобикалящата я самотна и неразбрана действителност, хем предлага довереник, чрез който през писането да намери спасение и утеха. Тези въображаеми "разговори със салфетката" са начин да се преобърне перспективата и да се погледне на света от друг ъгъл, да конструира един нов световен ред, едно ново сътворение на света.

Този алтернативен, хвърчащ на листчета свят обаче има нужда от причина да съществува. И тази причина се заражда още със самото начало на романа - с напускането на дома, на родителите, на бабата, на Варна. Мотивът за емиграцията е централната движеща сила на пътуването на Ния, но всъщност не заминаването за Мюнхен поражда конфликтите в героинята, а липсата на принадлежност - състоянието на нито тук, нито там. След първото отпътуване остават следите на носталгията и болката по дома, чувството, че тръгва отнякъде, без да пристига никъде.

Кацането в Мюнхен в този момент е болезнено, защото носи със себе си незнанието, дори невъзможността на езика да формулира целта на самото пътуване. Когато служителят на гишето за паспортни проверки пита Ния: "С каква цел пристигате в Германия?", тя инстинктивно отговаря: "Не знам", преди да допълни: "Идвам да уча".

Може да звучи изтъркано, но болката от напускането на дома, за да реализираш собствената си мечта в чужда държава, е изключително трудно да се предаде, без да се изпадне в клишета. Ирационалната неутешимост от неизвестното, самотата, която се крие в това да мислиш на родния си език и постоянно да се налага да превеждаш всичко около себе си, въпреки че чуждият език е усвоен до теоретично съвършенство.

Използва транслитерирани думи и фрази от немски - кител, абцуг, зийдлунг, вандърщайни и др. - които хем символизират дефицит на "превод на света", хем поставят първите знаци на интеграцията. Ведно с плавното привикване към културните несъответствия, като например начинът, по който немците броят, или строгите правила за рециклирането, а дори и различните калкулатори, които използват, езиковият стил оставя малки доказателства за начало на трансформация, маркира дирите, по които Ния върви към своето преобразяване.

По подобен начин работи и палитрата от персонажи, с които Ния пресича пътища - момичето с луничките и Весна, колоритната Флорис и непримиримият Феликс, непознатата възрастна двойка, която купува една от картините ѝ.

Всички те на пръв поглед изглеждат съвсем ординерни, ежедневни, стереотипи, които рано или късно срещаме в живота си и подминаваме с лека ръка. Но в живота на Ния те играят ролята на катализатори. Всеки от тях - главен герой в собствената си история - е сам по себе си движеща сила на промяна; образ, който задава въпроси, нарушава реда и предизвиква изменение на статуквото. Те също така са и носители на идеята за глобалността.

Весна, Флорис и Феликс са най-ярките, но не и единствените представители на глобалния човек: Весна - живяла и пътувала из няколко държави; Флорис - сменила няколко специалности и готова да го направи отново; и Феликс - отчасти италианец, но напълно германец. За тях не съществуват географски граници, те са "съставени от пътувания", "деца на света" par excellence, които лавират безпрепятствено из глобалното село. Точно заради това са и онези, които подклаждат и поддържат химичната реакция на превръщането на Ния в "глобален човек" - процес, който настъпва бавно и постепенно, но неумолимо и безвъзвратно.

Теа Монева прави нещо друго - тя ни позволява да надникнем през вратите на личното преживяване на майката, бащата и бабата (а и на брата, който се вписва в съвсем друга специфична линия на повествованието), които не биха могли да са по-различни помежду си. Образът на семейството не е еднороден - ако Ния е слънцето, то бабата, майката и бащата са гравитиращите планети.

Бабата в "Мандарини по Мариенплац", напук на очакванията, не е обременена от поколенчески разбирания. Образът ѝ е митологизиран - на първо място се съобразява с поверията и яде доста, "за да може да забави смъртта", но тя е и довереницата, на която се споделя всичко премълчано с ясното съзнание, че няма да съди, няма да критикува, няма да хока и най-важното - никога няма да се види разочарование в очите ѝ.

Тя е ситуирана далеч в идеализирания свят на селото, където са кокошките, които Ния по-късно ще контрастира с тези в зийдлунга. Около бабата, съвсем естествено, се образува и митология на храната, която заема основно място в целия роман. След като Ния споделя всичките си перипетии, бабата казва простичкото: "Трябваше да ти направя и леща. Знаех си аз, ама нà", където магичната сила на лещата е предварително закодирана още в началото, защото "лекува това, от което трябва да бъдеш излекуван". (Впрочем, когато Ния прави бананови мъфини в поредната си безсънна нощ по рецепта на майка си и стига до размислите за приликите между готвенето и химията, само по себе си може да се приеме като магичен акт на изцеление, свързан с храната.)

В контраст с идеализирания образ на бабата, майката и бащата са заредени с очаквания. Те са отражение именно на онова поколение от 90-те, което е "останало", за да роди мечтата за емиграция към възможностите. Техните образи са двояки - и двамата искат "добро и сигурно бъдеще" за децата си, но също така побират цялата болка от раздялата. Животът им, след като братът на Ния заминава за Лондон, е доказателство за това. Всеки по своя си начин: майката - "застанала до прозореца", като символ на любовта, която минава през тривиалността, докато се чуди дали е ял, дали се е прибрал, върви ли му ученето - се превръща във всеобщия "бог на студентите в чужбина", а бащата - поставяйки Ния в обувките на брат ѝ, научавайки я на всичко за риболова и червеите - очаква от нея да поеме и по стъпките на житейските му избори.

Тези въпроси трябва да останат за друг път. Теа Монева майсторски изписва вкуса на спомените и отиващото си детство и картографира местата за напускане и завръщане, за да можем да заминем и да се върнем отново или наново, намирайки път към себе си. Мандариненото момиче може да съм аз, а може да сте вие, може да пътува от Варна към Мюнхен, от Бургас към София или от София към Амстердам. Всеки има своите си версии, заключени в стаите на времето, но има и по една Ния. "Мандарини по Мариенплац" е откровено обяснение в любов към живота. Твърде често забравяме, че животът не е, за да бъде разбран, а да бъде изживян. И Теа Монева е тук, за да ни го напомни.