Безутешният опит с миналото
Ревюто е препубликувано от списание "Култура".
"Маус" от Арт Спигелман
първа и втора част, превод Владимир Полеганов, издателство "Нике", 2025
Комиксът (или графичният роман) на Арт Спигелман, роден като Ицхак Авраам бен Зеев, е направил много за разпространението и възприемането на темата за Холокоста сред огромна аудитория, много повече дори от спомените на преживелите го. Променил е начина, по който може да се говори за Холокоста.
Първата глава на "Маус" се появява през 1980 г. в комиксовото списание Raw, издавано от самия Спигелман и съпругата му. През 1991 г. е публикувана втората част и авторът получава "Пулицър" за нея. Произведение в мисления за тривиален жанр, свързван с поп културата, печели престижната американска награда за журналистика, литература и музика.
| Двете части на "Маус" - "Баща ми кърви история" и "Тук започнаха мъките ми", съчетават визуално представени елементи на исторически разказ, спомени, биографични и автобиографични моменти, белетристика, както и комикс в комикса. Жанровото им комбиниране прави възможен опита да се разкаже Холокоста чрез историята на Владек и Аня Спигелман, чрез усилията на техния син да изобрази тази история, но и да се пребори с личната си травма като син на оцелели. |
И син, чиято майка се самоубива, вината за което той преживява. "Ти ме уби, мамо, и ме остави тук да понеса вината!!!". Точно тук е и "комикс в комикса" - "Затворник на планета", нарисуван в абсолютен контраст с останалата част на романа, със стилизирани изображения на хора, а не на обичайните мишки - евреи, котки - германци, прасета - поляци...
За мишките и лагерите на смъртта. Единственият комикс с "Пулицър" разказва за ужаса на Аушвиц
В "Маус" става дума за вина. Тя се съдържа в усилията на сина да изобрази историята на родителите си, преживяванията им преди и по време на Аушвиц. Разказът за оцеляването им ще му се струва труден и мъчителен, защото не го е живял. В неговата памет има спомени, те не са негови, но той живее с тях и те стават толкова силни, че връзката с тях е дълбоко лична, а и травматична. Струва ми се, че въпросът за т.нар. постпамет е един от големите въпроси в този роман.
Във времето след лагерите на смъртта общуването с бащата е трудно, на моменти дразнещо. Но може би най-трудно е създаването на връзка между художника и историята, която разказва. Болката, която чувства и с която се бори сам или с помощта на психиатъра, той изследва в създаването на книгата си.
Разказите се движат между 30-те и 40-те години и настоящето на автора - рисуващ разказвач - между Полша, по-точно Сосновец и Аушвиц, Германия и "Дахау", след края на войната отново Полша, после Швеция и накрая Америка, но непрекъснато се връщат към сегашното, към разговорите с оцелелия баща, към Куинс, Ню Йорк. В разказите спомени има потресаващи, невъзможни дори за възприемане моменти на издевателства и ужаси. Голите мъртви тела, миризмата на труповете от газовите камери, натъпканите във вагони човешки същества - без храна, без вода, без въздух, умиращи един въз друг Какво са правели в тези моменти те - чакали са смъртта.
Има го и разказа за оцеляването. И вината, че ти си, а други не са.
| Още едно постижение на Спигелман и "Маус" е отказът от поставянето на граници - расови (детайлът, че баща му е един вид расист по отношение на чернокожите) и етнически. Има несимпатични евреи, които се опитват да се спасят (илюзорно), някак поносимо нормални германци, които спасяват от глад или даже от смърт лагерници, неевреи - французи, поляци, руснак дори, които се отнасят човешки, поляци, които предават съгражданите си евреи на нацистите, а след войната ограбват домовете им. Ето защо са нарисувани като прасета. |
"Маус" постига удивителна симбиоза между визуално и словесно. Но това, което прави книгата изключителна, е именно подходът към събитията, постигането на удивителна реалистичност, съчетана с ирония, хумор, приземеност, някаква нервност на места, без идеализация на жертвите, на героите. Липсата на патетика е важна за проумяването на човешкото въобще. Опитът за изговаряне на преживяното, със съзнанието, че това е невъзможно, е героичен, а и болезнен. "Самюъл Бекет е казал: "Всяка дума е като ненужен отпечатък върху тишината и небитието". От друга страна, той го е КАЗАЛ.".
