В "Пътешествие до центъра на Земята" Жул Верн пише, че няма по-умно животно от исландския кон. "Нищо не го спира, нито снегове, нито бури, нито непроходими пътеки, нито скали, нито ледници. Той е храбър, невзискателен, сигурен" (превод Кирил Тодоров). Такъв е и героят на Гюнар Гюнарсон в изключително популярната и обичана повест "Адвент", която за първи път излиза на български, благодарение на издателство ICU.

Името на героя е Бенедикт и в първите седмици на предрождественските пости той се подготвя за път. Слага във вързопа си малко храна, взима вълнени чорапи и в първата неделя от адвентния календар се отправя на поход към непристъпните възвишения, брулени от снежни бури, за да открие безпризорните овце, останали в планината. Придружават го верните му другари - кучето Лъв и овенът Ейтитъл. Наричат ги троицата и въпреки че тези спасителни походи са чиста проба лудост, овчарите изпитват смесица от благодарност и изумление пред смелостта на Бенедикт и двете животни.

Всъщност той държи да отбележи, че това не са животни. "Вече се познаваха истински и връзката им беше неразривна, каквато може да бъде само между коренно различни създания." Те са това, което са. Нито повече, нито по-малко. Още тук читателят се сблъсква с интелигентния отказ на Гюнарсон да предложи елементарна алегория.

А какво пътешествие е това! Гюнарсон майсторски създава величави, красиви и понякога меланхолични картини. Пътя Бенедикт изминава във въодушевление, но и в самота. Сред опасните върхове, в свистящата буря тримата другари се доближават толкова близо до смъртта, че читателят почти предвкусва трагичния край, преди отново да проблесне надеждата.

Досущ като циклите в живота - най-мрачно е непосредствено преди изгрева, а описанията са майсторски пресъздадени. Исландската природа рядко се е разгръщала с такова превъзходство - едновременно недостижима и желана:

В послеслова си Йон Калман Стефансон ("Тъгата на ангелите") отбелязва нещо много прозорливо. Описанията на Гюнарсон често носят лесен за изпускане подтекст, той разчита на една или две думи, които добавят нови пластове. Когато например Бенедикт изгася фитила на свещта на излизане от стаята, авторът добавя: "Жалко е да се оставя свещ да гори напразно". Хубаво е книгата да се чете бавно - за да се разгърнат всички възможности за интерпретация. Ако все пак читателят бърза, може да я отметне на един дъх, понеже основното е достъпно за всеки.

И все пак, ако се изкушим да изведем една основна тема, която дори Гюнарсон си позволява да назове директно няколко пъти, то това е темата за жертвоготовния човек, за праведника, който непременно посвещава живота си на другите. Това себеотрицание е втъкано в скромната дреха на Бенедикт, който за себе си мисли само когато отбелязва, че са минали 27 години, откакто е положил традицията да издирва изгубените овце на другите (тогава е бил на 27 години). В чистотата на снега Гюнарсон е уловил чистотата на душата му, за да ни представи вдъхновяващия образ на един истински светец.