Джоан препуска напред - не към труповете, разбира се, а покрай езерото, към Африка. Докато тича, си дава сметка, че е можела да се върне обратно към гористата местност, а все още не е твърде късно да се обърне в другата посока и да се насочи към сянката на любимия им пясъчник и високите дървета.

Само че тя не иска да се обръща, защото не може да е сигурна дали мъжът - или мъжете? - не ги е видял, дали няма да реши да тръгне след тях малко по-късно - все пак той държи пушката и не бърза заникъде. Освен това нещо вътре в нея се съпротивлява срещу мисълта да се върне назад и ѝ подсказва, че напред е по-добре. По-безопасно.

Тичай. Тичай. Тичай.

Думата не спира да звучи в съзнанието ѝ отново и отново, а краката ѝ се удрят в бетона в същия ритъм. Тя си представя как стрелецът ги наблюдава, прави първите си крачки в тяхна посока, заобикаля от другата страна на езерото, а по устните му се разлива широка усмивка. Вижда го как постепенно набира скорост.

Не издържа. Хвърля поглед през рамо и не съзира никого, но не може да огледа хубаво зад себе си, защото не иска да се бави.

Плетената ѝ пола се опъва до краен предел по бедрата ѝ, докато бяга, и ѝ се приисква да я издърпа рязко нагоре, но няма свободна ръка, с която да го направи. Може би ще се скъса, мисли си с надежда тя. Чува как ситните камъчета стържат под подметките ѝ. Стиска здраво каишките на двата си сандала между палеца и показалеца на всеки крак, докато петите им се удрят в стъпалата ѝ, и в ума ѝ се заражда още един страх - да не ѝ падне някоя от обувките.

По цялата пътека точно над главата ѝ висят лампички за Хелоуин, които радостно огряват всяка нейна стъпка - бели и толкова искрящи, че ѝ напомнят за моменти, в които Линкълн по погрешка ѝ светва с фенерчето в очите.

Небето притъмнява.

- Защо бягаме? - пита Линкълн, тресящ се с всичките си осемнайсет килограма върху таза ѝ, и тя се учудва как е останал мълчалив толкова дълго. Може би чак сега е забелязал, че не отиват към паркинга за коли.

Тя се опитва да си поеме достатъчно въздух, за да може да му отговори, и усеща как дробовете ѝ изгарят отвътре.

- Ще ти кажа - изрича на пресекулки тя и отново трябва да вдиша. - ... дай ми само минутка.

Той се хваща по-здраво около врата ѝ с двете си ръчички. Железопътните релси минават успоредно на пътеката, току под ярките светлини. Какво ли не би дала да види как малкият червено-черен влак спира до тях, готов да ги отнесе веднага на борда си, макар да ѝ се струва, че самата тя може да бяга с по-бърза скорост. И въпреки всичко иска да види, че влакът се приближава.

Ръцете вече започват да я болят и в съзнанието ѝ изплува спомен от миналата седмица, когато се разхождаха до парка. "Патиците имат ли зъби? Наистина ли няма да ме ухапят? А патиците имат ли крака? Защо не съм ходил като бебе? Нямах ли стъпала? А крака имах ли?" Онзи следобед по пътя обратно към къщи действително ѝ се наложи да го пусне на тревата, защото вече не издържаше да го носи на ръце, макар че той не спираше да плаче.

Сега нямаше да го пусне за нищо на света.

- Мамо! - изрича той смутено и полага ръчичка на лицето ѝ. - Кажи ми сега!

- Имаше един лош мъж - изрича Джоан и се замисля, че определено нямаше да го каже, ако не беше толкова разтревожена.

- Къде? - пита той.

Тя губи нишката на разговора им.

- Какво?

- Къде е лошият мъж? - пита отново той.

Тя прескача железопътните релси на две крачки. Ако сега мине влакът, това би означавало, че наблизо има друго човешко същество, което го кара, а на нея много би ѝ се искало да види друго човешко същество. В следващия момент езерото остава зад гърба им, труповете и онзи мъж вече са от другата му страна, а това определено е добре. Виещата се нагоре по хълма пътека към Африка е обградена от двете страни с дървета - широколистни тропически видове от дъждовните гори, идеални, за да ги скрият от погледите на хората. Несъмнено, ако някой ги търси, сега ще са по-трудни за откриване.

- Беше близо до изхода - отвръща тя, като едва не се спъва.

Дочува виещи сирени. Не може да определи колко наблизо отекват, но това означава, че полицията е на път и ще се погрижи за всичко. Точно в този момент обаче това не ѝ помага особено много.

- Аз не видях лош мъж. Как разбра, че е лош? - Брадичката му се забива в рамото ѝ.

Детето се разстройва, когато тя дълго не отговаря на въпросите му, а не ѝ се иска точно сега да се разплаче - не трябва да издават шум, а и той ще започне да шава неспокойно, или още по-лошо, ще се отпусне като дроб в ръцете ѝ. Тогава става двойно по-тежък.

- Трябва да се отдалечим оттам - изрича задъхано тя. - И то възможно най-бързо. Така че помогни на мама и се дръж здраво за мен. Стисни ме колкото можеш по-силно с крачетата, за да отидем на безопасно място, и там ще ти разкажа всичко.

Тя изрича всичко на един дъх и е на предела на силите си. Дробовете ѝ всеки миг ще пламнат. Мускулите на краката ѝ крещят от болка. Слънцето вече се е скрило зад короните на дърветата и сенките на растенията около тях се издължават и измършавяват под стъпалата ѝ.

Лактите ѝ се отъркват в широко и твърдо бананово листо.

- Накъде? - продължава, разбира се, той с въпросите. - Къде отиваме?

И самата тя не знае. Накъде? Какво да прави? Какво място търси изобщо? Продължава да поддържа темпото си и свива по-здраво пръстите на краката си, забивайки ги в земята. Как ѝ се иска само да не се налагаше да се движат по нанагорнище!

Няма да издържи още дълго.

Да се скрият. Точно така, трябва да се скрият някъде.