Красивият ѝ профил се открояваше на сивкавия фон на прозореца. Леко прошарената тъмноруса коса бе тупирана в неизменната къса прическа въпреки ранния час. Все едно изобщо не бе лягала. Стройният ѝ силует се открояваше под дупките на плетения черен шал с ресни, който бе наметнала върху пеньоара си. Навела леко глава на една страна, възрастната жена гледаше замислено сякаш в ръцете си, а всъщност се вглеждаше някъде другаде. Седеше на дървен стол - твърд и неудобен, особено за прекарване на дълго време в една поза.

Срещу нея имаше друг стол. На върха му бе прикачила пазарската мрежа от найлонови конци, която плетеше с бавни, рутинни движения. Боряна беше свикнала да я гледа, усещаше кое след кое движение идва, знаеше как ще направи следващия възел за поредната дупка на мрежата. Наблюдавала бе ръцете ѝ да правят това отново и отново, и отново, но никога не се беше опитала да го стори сама. Беше някакво свещенодействие - хем много познато, хем неразбираемо.

Веднъж в месеца идваше Алипи - мрачен, едър мъж, който носеше конци и вземаше готовите мрежи. С тях софиянци ходеха на пазар, тъй като нямаше никакви други пазарски чанти, още по-малко найлонови торбички. С парите Траянка си допълваше пенсията и мечтаеше да доживее времето, когато старата къща ще бъде съборена и на нейно място ще построят блок.

- Добро утро! Хайде да ставаш, моето момиче! - Гласът ѝ беше тънък и звънлив. - Навънка има кокиченца.

- Кокиченца ли? - викна Боряна и мигом скочи от лег-лото.

Светкавично се облече и хукна навън. Наистина! В малката градинка, покрита със сняг, скромно подаваха главички много кокичета. Момичето понечи да ги бере, но я спря бабиният глас:

- Не така! С ножичка.

За какво ми е ножичка, помисли си тя, та стъбълцата им са толкова крехки. Но Траянка ѝ пъхна малка ножичка в ръцете и каза:

- Ето така, моето момиче. Нежно. Виж колко са мънички, а са пробили снега. - Направи пауза и извърна за миг глава. - Като нас.

- Такива ли сме, бабо? Като кокиченцата?

- Да.

Момиченцето се замисли. Как човек, и то баба Трайче, а и тя самата, може да лежи в земята като луковичката на кокичето? Да я затрупа снегът и да го пробие - нагоре, към слънцето...

- А ти какъв сняг си пробила? - попита недоумяващо.

- Малка си още. Като пораснеш, ще разбереш.

- А моят кой е?

- Ами... още не е завалял, миличка. Но като навали, аз знам, че ти ще го пребориш.

- Ами ако не навали?

- Ако не навали, ще е по-добре. Но не ми се вярва. Ако имаш късмет да не стане, просто ще красиш света.

- Аз красива ли съм, бабо?

- Най-красивата си и най-умната, я се виж каква си ми умница.

- Ах! - Момиченцето грейна.

- Имаше една стара песен "Майка ти иска да те жени за дипломат, а ти ходиш с мене само на инат!". Като те гледам, все едно за теб е написана.

В този миг портата на двора хлопна. Боряна се обърна и видя едрата фигура на дядо си Борис. Идваше да я види! Затича се с всичка сила по тясната циментова пътечка. Ей сега щеше да се хвърли в прегръдките му! В последния момент се спъна и падна точно пред него. Още преди да успее да надуе гайдата, се озова в яка прегръдка.

- Бубче!

- Дядо, мили дядо!

Той я притисна до себе си, а после я залюля във въздуха. Светът се завъртя пред очите ѝ като виенско колело... Прегръдката му беше като стреха, а ръцете му - хем огромни, хем нежни. Дядо! Струваше ѝ се, че толкова отдавна не бе идвал. Баба ѝ Евгения беше доста болна, затова Боряна все по-често и за по-дълго оставаше при Траянка. Не можеше да си отговори на въпроса защо имаше две баби, а само един дядо. Питаше - не ѝ отговаряха. Казваха само, че бил починал. Как е починал?

Защо той е починал, а ние сме живи? И като е починал, няма ли го вече? Ако го няма, защо баба Трайче още си говори с него? Когато си мислеше, че никой не я чува, тя промълвяваше "Ех, Коле". И някакви други неща му казваше, които разбираха само те двамата. Но иначе домашните никога не говореха за него пред Боряна - в редките случаи, когато го споменаваха, понижаваха гласовете си до шепот. Личността му бе обвита в ореол на тайнственост, който я озадачаваше.

Малката се заслушваше в тъжните песни на баба си. "Мой татко, върни се, теб чакаме с мама, аз викам високо, но отговор няма." С кожата си усещаше смразяващата тъга и безнадеждност на мелодията, но не схващаше докрай какво искаше да ѝ разкаже старата жена. Докато един ден баба Трайче не проговори.

Траянка бе жена с ангелска красота. Вече 60-годишна, тя все още имаше бял като мляко лик, светла, леко побеляваща коса и продълговати синьо-зелени очи. Единственият недостатък на лицето ѝ бе леката двойна брадичка, която ѝ придаваше вид на римска матрона. Цял живот си беше слагала един-единствен чудодеен домашно приготвен крем. Веднъж месечно отиваше до дома на госпожа Станкова на "Витошка".

Продаваше се само на свои хора - в малки бели бурканчета. Доза за месец. Никога не можеше да купи две, защото се правеше бавно, трудно и в малки количества. Траянка знаеше само, че една от съставките е глицерин. Кремът беше бистър и рядък, нетипичен като текстура, но попиваше на мига и правеше лицето да сияе. Нейното и без това бе лъчисто по рождение, та ефектът беше двоен.

С госпожа Станкова не бяха точно приятелки. Траянка беше пациентка на съпруга ѝ - един от първите гинеколози в София. Доктор Станков изроди и двете ѝ деца. Тъй като чакалнята му на оживената улица "Търговска" беше винаги пълна, а съпругата му въвеждаше пациентките, двете често разговаряха и се посближиха. После бомбардировките над София бастисаха кабинета на доктора, а по-късно, след идването на комунистите, и двете се оказаха млади вдовици.

Траянка остана в малкия кръг от доверени жени на гос-пожа Станкова -помежду си те завинаги си останаха "гос-пожи" и никога не станаха "другарки". Получаваха крема срещу добра сума и пазеха стриктно тайната от чужди уши и очи. Всякаква частна предприемаческа дейност беше подсъд-на в комунистическа България. Особено за такива като тях - "врагове на народа"...

Приведена над поредната мрежа, Траянка оставяше ръцете да работят сами, а в ума си заплиташе и разплиташе историята на своя живот - отново и отново. Всяко изплетено възелче бе една преживяна болка, но и спомен за щастлив миг. Преплетени в едно. Като живота ѝ. Тик-так, так-так - обаждаше се часовникът. Техният сватбен подарък от кумовете - спомен за най-честития ден в нейния живот. Тик-так - всеки звук ехтеше с неговото име.

Никола. Так-так. Ко-льо. Нямаше го вече толкова много години - 20 ли, 30 ли? А нямаше ден и нямаше нощ, в които духът ѝ да не беше с неговия. "Той ме е прегърнал с клони, аз съм в него вейки свряла. За сърцата, що се любят, и смъртта не е раздяла!" "Неразделни" на Пенчо Славейков бе написано сякаш за тях. Траянка си спомняше как 17-годишна рецитираше дългото стихотворение на многолюдно училищно тържество, а едно момче ѝ акомпанираше на пиано. И до днес го помнеше цялото и често го рецитираше на внучка си.

Колко мъже, подобни на женихите на Пенелопа, се навъртаха около нея, когато той беше по лагерите и после след смъртта му. Един даже ѝ тропаше на портата всяка вечер и едва го удържаше да не нахлуе при децата...

Тя никога не погледна друг. От млада се беше научила да отблъсква многобройните си кандидати. Имаше ги всякакви - млади и стари, плахи и агресивни. Не допускаше никого до сърцето си, макар че понякога обичаше да флиртува. Един дори щеше да се самоубива заради нея, но и с тази закана не можа да привлече вниманието ѝ. За кратко беше сгодена за Климент, българин от Македония, превърнал се в богат емигрант в Америка. Но баща ѝ развали годежа след внезапната смърт на по-голямата ѝ сестра Захария.

Захария... още се виждаше как седи до смъртния ѝ одър и я държи за слабата ръка. Тя я гледаше с прелестния си синьо-зелен поглед, потъмнял от усилие, и се задавяше все по-силно и по-силно в смъртоносната кашлица на туберкулозата. Младата Траянка все мислеше, че ще се оправи, до последно ѝ даваше кураж, че болестта е само сън.

Че утре ще се събудят отново заедно в моминските легла, ще видят как цветовете на напъпилата вишна отвън нахлуват през прозореца, а през тях ще надничат слънчевите лъчи на новия ден. И всичко ще бъде както преди... Уви, не стана така. Захария почина, а в мъката си баща им развали годежа. Не можеше да загуби още една дъщеря.

Стана ѝ мило за Климент. Не беше влюбена в него - каквато бе лудетина, все още не се беше влюбвала истински. Но го чувстваше близък и за първи път изпитваше угризения, че е подвела някого. Че го е излъгала. Да ти върнат пръстена, не е никак приятно. Домъч-ня ѝ и че няма да види Америка. Вече сънуваше тази чудна земя с огромни сгради, които стигат небето. Но не можеше и да си помисли да се противи на баща си. Бащината дума беше закон.