Романът "Гениалната приятелка" (който поставя началото на т.нар. "неаполитански квартет" - тук са включени още "Новото фамилно име", "Тази, която си отива, тази, която остава" и "Историята на изгубеното дете") има странно начало. Странно е за роман: на първите страници, подобно пиеса, са изброени и имената на действащите лица.

А също така техните занимания ("домакиня", "месар", "дърводелец", "човекоядецът от приказките") и връзките помежду им ("съпруга", "по-голяма дъщеря", "по-малки деца"). Това изброяване е странно, защото нататък следват 360 страници, в които да се разпрострат действащите лица и - както е в сапунена опера - да научим всичко за техните занимания и сплетения от взаимовръзки (започна ли да преразказвам сюжета, наистина ще се получи сапунена опера с елементи на социална драма; само след първите 20-30 страници всичките там Фернандо-Нунция-Рино-Стефано-Пепе-Паскуале-Мария се превръщат за теб в роднини, по-близки от кръвни братя).

Лила най-сетне е осъществила своя план (тя старателно се е погрижила да унищожи веществения свят, който да напомня за нея), ала Елена се противопоставя на пълната забрава. Решава да разкаже с най-големи подробности за Лила, за историята на тяхната дружба. Следва така плътно и интригуващо в битово-магичната си цялост повествование, че читателят постепенно забравя тази диспозиция: приятелката е изчезнала, навярно - завинаги.

В самия край на романа се появява нова загадка: има някаква тайна, свързана със сватбата на Лила и решенията около своя брак, които тя е взела. Нищо не остава на читателя, освен да протегне мълниеносно ръка към следващия текст; и така - до последната глава на последния роман от квартета.

Макар да изброявам странности и хитросплетения, прозата на Елена Феранте омагьосва без видими трикове. Ала е достатъчно да разгърнем нейната книга "Между полетата на страницата. Размисли за удоволствието да се чете и пише" (издадена от "Колибри" през 2023 г.), за да разберем колко сложно, дълбоко, умно изградени са нейните романни текстове. Лекотата, с която се четат, подвежда: онова, което лесно и бързо поглъщаме, подобно сапунен сериал, е изградено от авторката много внимателно, крайно умело. Подобно изкусен фокусник, Феранте ни забавлява (амплитудата от емоции, през които минаваме за кратък брой страници е истински голяма), а същевременно пред очите ни се е извършило неизпълнимо чудо.

Ето за това "как" разказва авторката в "Между полетата на страницата".

Ала най-важното, което мен ме интересува от биографията на любим писател, е списъкът с неговите най-важни и любими писатели. Точно такова изброяване (обяснително, задълбочено) намираме в "Между полетата на страниците": тук са описани литературното детство, юношество, зрялост на Феранте; нейната естетическа, културна, духовна основа.

Пунктирно ще изброя цитираните от авторката творци.

Поезията на Гаспара Стампа: Феранте разказва как сонетите ѝ са я "белязали". Чрез Стампа до нея достига болезненото усещане за недостатъчността на езика - за пропастта между "живия обект, който запалва огъня на любовта" и "мъртвия език, скрит за човешкото було".

Прозата на Вирджиния Улф (и особено нейните дневникови записки): Улф "подарява" на Феранте възможността да бъде множество личности, докато твори. "Този, който пише, няма име. Той е чиста чувствителност, която се храни с азбука и произвежда азбука вътре в някакъв неудържим поток", твърди след Улф Феранте. И още: "Да пишеш означава да се разположиш вътре в собствения си мозък, без повече да се разпиляваш в многобройните разни второстепенни подробности" (из есето "Усилието и перото").

Самюел Бекет и внимателната работа с формата. Конструкцията на прозаичния текст трябва изключително внимателно да се изучи - толкова дълго и подробно, колкото е нужно сетне, за да се преодолее с лекота. За да остане Аз-ът на писателя, изтъкан единствено от думи "аз съм от думи, направен съм от думи, от думите на другите, и мястото също е от думи, и въздухът, и стените, подът, таванът, думите, цялата вселена е тук, с мен" (тук Феранте цитира дълъг фрагмент от "Неназовимото" от Бекет в есето "Усилието и перото").

Следват Дени Дидро и Лорънс Стърн (съответно с "Жак Фаталиста" и "Тристам Шенди"), които "казват колко е трудно да се разказва и същевременно засилват желанието да го правиш". Тук Феранте споделя свое малко откритие: как при писането на литература авторът неизбежно започва да клони към това да сведе текста си до набор от трикове.

Ето пример: "Делия, затворена в чертите на образована жена, строга, независима, се движи с твърда решителност в рамките на установените правила на малка криминална история, докато всичко - и самият криминален жанр - започва да се разпада" или "Олга, затворена в чертите на образована жена, съпруга и майка, се движи с изстрадано умение в рамките на установените правила на малка история на съпружеската криза, докато всичко - и жанрът "брачни сцени" - започва да се разпада", разказва Феранте (в есето "Аквамарин").

Ако се вчетем внимателно (а тук Феранте ни учи да бъдем именно внимателно четящи и препрочитащи) в есетата, поместени в книгата "Между полетата на страницата", ще успеем, струва ми се, донякъде да разберем и странностите, заложени в прозата на Феранте. Например театралното изброяване, за което споменах (началото на романа "Гениалната приятелка") - благодарение на анализа, който прави Феранте на Дидро и Стърн, разбираме нейната писателска задача да преодолее установените правила, да надскочи жанровата определеност.

Какви съставки са били нужни на Елена Феранте, в каква последователност поставени, колко дълго разбърквани и на какъв огън приготвяни, за да зазвучи нейният магичен неаполитански квартет.