В края на миналия век и в началото на настоящия почти всички писатели в една или друга степен обръщат авторския си поглед към близкото минало и избират (често с помощта на автофикцията) да ситуират сюжетите и героите си в тази до болка позната среда, което неминуемо води до повторяемост, изтъркване и клиширане на темите и образите. "Петте кьошета" очевидно се вписва в тази тенденция, но във всеки случай успява умело да избегне попадането в клишето.

Макар и героите да говорят през цялото време, да разказват в детайли своите истории, помежду им има множество неизречени думи, с които изграждат непроницаеми стени не само около себе си, но и в съзнанията си, до момента, в който парадоксално безмълвието се оказва единственият възможен начин за поддържане на отношенията между тях. Освен кръвната връзка между Мика, Роза и Тони, които са семейство, петимата герои се намират в сложна мрежа от психологическа зависимост едни от други.

В хода на романа се разкриват тайни, рани и травми, които прокарват неочаквани мостове между героите и свързват неумолимо съдбите им завинаги. Макар и никой от героите да не получава обстойна портретна характеристика, благодарение на тяхната реч, изпъстрена от живия език и типичните за всеки герой начини на изразяване (например фрази, като чаровното "И, да", което Мика употребява особено често, или като паразитното "Така де" на Роза), те изникват от страниците, пълнокръвни, триизмерни и придобиват реалистични измерения, а читателят почти може да чуе гласовете им, докато разказват.

Темата, която изплува на преден план, е тази за сексуалните отношения и измеренията на любовта между различните герои в различните възрасти и периоди. Макар и на моменти да натежава, присъствието на тази тема има своята функционалност в романа. Всички герои са в една или друга степен сексуално осакатени и тяхната неспособност да бъдат интимни, тяхната изродена сексуалност, изобразява психическите белези, които всеки от тях носи вследствие на времето, в което живее и как това време успява да изврати нещо толкова човешко като елементарните любовни ласки.

Тома Нивин е въплъщението на сексуално извратения от режима индивид, представител на времето, когато "любовта към Партията и вожда бе погълнала естествената интимност". За него сексът може да бъде само и единствено насилие - както физическо, така и психическо - и той "заразява" като с венерическа болест единствените две жени в романа, майката и дъщерята, Роза и Мика. Твърде малка за него дори в активните му години, Роза осакатява сексуално още от първото си запознанство с Тома и до края на живота си ще бъде неспособна да се отдаде адекватно на своята сексуалност, залитаща винаги в крайност и обсесия.

Отрано превърналата се в Лолита Мика, прекарала безброй часове в склада на книжарницата със своя Хумберт, не осъзнавайки, че е жертва на ежедневно сексуално и психическо насилие, ще порасне като несигурна в сексуалността си и неопитна в човешките взаимоотношения млада жена. Живелият винаги в сянката на брат си Тони ще остане с притъпена сексуалност, също както е притъпен и характерът му, и ще се примири с дисфункционалния си брак, докато съпругата му, сляпа за издевателствата на Тома над дъщеря ѝ, ще търка с коленете си мокета в апартамента на насилника.

А за Айвън сексът ще се окаже спасителната сламка, за която той толкова дълго се държи в опит да спаси връзката си с Магда, но безуспешно. Идеята за идеологизирания секс не се появява за пръв път тук - Виктор Пасков задава тази тенденция още в края на миналия век, а самият Карагьозов има литературоведски изследвания по темата. При по-отдалечен поглед към повествованието става ясно, че всички проявления на сексуалната интимност в романа са изродени, гротескови и крайно отдалечени от това, което би трябвало да представляват отношенията между двама партньори, били те съпрузи или любовници, и по този начин се явяват метонимия на човешките отношения в едно време, в което любовта е "изнасилена" от идеологията.

Паралелно на тези големи обществени събития читателят вижда и "малките" събития, като премълчани изнасилвания в мрака, тайни срещи в празен апартамент, изнудвания, дребни и по-големи престъпления, сексуална злоупотреба с дете, бунт и насилие в големи дози - до едно обрисуващи не просто картина на дадената политическа обстановка, а животите на онези хора, които са работили за социалистическия режим, на онези, които са възпитавани в неговите ценности и на онези, които макар и да не са вкусили от него пряко, са обречени да носят последствията.

Макар кратките истории, интересните сюжетни преплитания и сладкодумните герои да го правят увлекателен, "Петте кьошета" е сложен роман, който не просто обръща внимание на нишови теми от обширното поле, с което се захваща, но и изисква внимание, подготвеност и креативност от своя читател. Липсата на универсален всевиждащ разказвач и лекото превключване на гледните точки поставя читателя в позиция, в която той трябва сам да нареди пъзела, да се съмнява, да наблюдава внимателно и да не губи фокуса си, бродейки из менталните лабиринти на представителите на три поколения българи.

Именно това различава този роман от останалите в неговата традиция и му осигурява заслужено място сред онези произведения в съвременната ни литература, за които си струва да се говори.