- Трябва да призная, че в последните години изборът ми е доминиран от текстове, свързани с пряката ми изследователска работа, но това в никакъв случай не изключва удоволственото им четене. Сред любимите ми четива са литературнокритическите и особено онези, в които критиката разсъждава върху самата себе си (с този феномен на литературнокритическата мисъл ме вълнува особено много след като разработих и осъществих в Института за литература при Българската академия на науките проекта "Дигитална библиотека "Българска литературна критика".

Сред внушителното количество текстове - статии, студии, цели книги - на български литературни критици на XX в., които дигитализирахме и експонирахме на сайт на проекта, особено ме впечатлиха онези философски и социопсихологически автопроблематизации, към които критиката ни се завръща в различни периоди от работата си. Винаги съм обичала метатекстовете, привлича ме възприемането на художествения текст през рефлексиите му, вторичното, опосредстваното му възприемане.

- В зависимост от изследователската тема, която ме вълнува или върху която съм поела ангажимента да работя в даден период. Често се оказва, че паралелно работя с различни типове текстове - и литературнокритически, и художествени. Понастоящем работата ми ме свързва с още два проекта освен с този за литературната критика - "Българската литература за деца и юноши XX - XXI в." и "Жените в българската литература - извороведски изследвания, дигитална платформа".

- В голям период от време - "Път през годините" на Константин Константинов.

- Широк е обхватът на типовете текстове и различни са впечатленията ми или по-точно впечатлената ми се развиват на различни нива - и рационално, и спонтанно емоционално, като тук разделям типовете въздействия чисто условно - от "Времеубежище" на Георги Господинов до есетата на Кръстьо Куюмджиев и мемоарната проза на Тончо Жечев и Ефрем Каранфилов.

От рецензиите на Васил Пундев върху предизвикателните текстове на Чавдар Мутафов и литературноисторическите, белетристично облъхнати портрети на Георги Константинов до "Нощен полет" и "Земя на хората" на Екзюпери, "Мъртви души" и "Вечери в селцето край Диканка" на Гогол. Особена интелектуална наслада ми доставят и рефлексивните и авторефлексивните есеистични портрети на Здравко Петров.

- Тъй като четенето е един от основните инструменти в работата ми, то се случва всекидневно, работата ми е да чета. Но дори и когато чета, за да пиша, не излизам от удоволствената ситуация на четенето, независимо че понякога удоволствието е по-скоро умозрително спонтанно (умозрително базирано).

- Основно направление в работата по проектите, които ръководя, е дигитализацията, преобладаващото количество книги, които чета, са дигитализирани, но те носят, разбира се, автентиката на хартиеното тяло, просто са по-удобни за ползване, по-мобилни са. Никога не съм имала афинитет към аудиокнигата, въпреки че съм изпитвала необходимост, чисто ситуативно, както и удоволствие от слушането.

Но мисля, че зависи от текста. Визуалното общуване с текста позволява "самотно потъване", което обаче често е болезнено поради огромния емоционален афект от добрата книга. Така си обяснявам пък афинитета си към метатекста.

- Проф. Светлозар Игов определи превода като най-близкото четене. Не съм срещала по-точно наблюдение. Чета понякога от английски език (напоследък текстове за рецензиране) и разбира се, чуждият език държи на разстояние. Както и недобрият превод на родния език впрочем.

- Тъй като повечето книги, които чета от вече доста време насам, са свързани с работата ми - определено e интелектуално предизвикателство. Тук се сещам за думите на критика проф. Стоян Каролев, който в своите "Критически размишления за критиката" пише: "Талантливият критик е наказан от природата: той е извънредно чувствителен към художествената красота, но въпреки това не може [...] да се забрави блажено, да "потъне" в творбата".

- Отново се връщам на литературната критика, основавайки се в отговора си на статута ѝ на "специален литературен род", който ѝ дава Иван Мешеков в есето си "Художествена и социологична критика".

- Постоянно получавам книги от различни жанрове и формати, по-скоро ще спомена последния подарък - прекрасните книги, които ми подариха български автори за деца и юноши на Кръглата маса върху съвременната българска литература за деца и юноши - сред тях са великолепните издания на Весела Фламбурари, Таня Мезева, Елизабета Георгиев и др. Те ми дават основание да въведа в нашия разговор и втория, но не по важност - (съ)автор на книгата за деца - илюстратора.

- По-скоро бих посочила литературния герой, който най-дълго ми е бил любим, водещ образ в моето юношество, за когото се сещам спонтанно първо сред огромното множество - Мартин Идън.

- Работата ми ме среща с много и различни автори - и като хронологично отстояние, и като област. Тъй като имената са много и различни, което означава, че всяко сравнение, на което се основава абсолютизиращата оценка, ще я направи неточна, по-скоро искам да посоча изследователския феномен на преоткритието със статута на откритие за литературната история - на талант, останал по силата на обстоятелства от различен характер в периферията или дори почти изчезнал в литературния процес.

И тук искам да си послужа с чудесната метафора на Георги Цанев, изказана по повод откриването на талант, която аз ще приложа по повод преоткриването на таланта - то е сякаш отваряне на прозорец в тъмната стена на живота.

- Имам щастливата работа да правя книги, а и получавам често книги. Опивам се да поддържам тематичен ред в библиотеката си, но действително е все по-трудно. Смятам, че за книгите трябва да бъде обособено и посветено отделно пространство, заето изцяло и само от тях, пространство, което ще носи духа на феномена на преодоляното време, на колективната памет на/в общуването, която се съхранява чрез писмото.

- Проектът, който ръководя в момента, "Българската литература за деца и юноши XX - XXI в.", ме среща с виртуози на остроумието, каквито са Ран Босилек, Стоян Попов, Борис Априлов. Удоволствие доставя хуморът на автори от различни поколения като Стоян Дринов и Асен Босев. Често в добрата книга за деца има и по капка светла тъга, придружена с качествен хумор, какъвто е този в "Когато бях малък" на Добри Немиров.

- Много дълбоко ме досегна "Времеубежище" - не е точно ситуативно, но по-скоро екзистенциално "разплакване", отваряне на сетива към болезнеността на/в себе- и световъзприемането. Изострено болезнено е възприятието на детето в "Някога" на Дора Габе, на майката с отнето майчинство в стиховете на Петя Маждракова, една ценна находка в новата ми литературна археология.

В момента по проект "Българската литература за деца и юноши XX - XXI в." подготвяме антологията "Вярата и семейството" с текстове от златната българска класика от 1920-те и 1930-те години и изживявам отново поетиката на неподражаемия Ангел Каралийчев (в текстове като "Кандилото", "Сълзите на птичката със сребърните криле" напр.). Винаги ме разплакват приказките "Вълшебната шейна" и "Захарното петле" на друг голям сърцевед - Константин Константинов.

- Последният ми прочит на "Земя на хората" остави у мен усещане за стилистични грапавини, но естествена е уговорката за качеството на превода.

- Мисля, че най-добрите автори и разказвачи на своите животи сме самите ние - постоянно връщайки се назад, спомняйки си и припомняйки си, ние редактираме и редактираме, но в същото време копнеем да втвърдим, да хербаризираме представи за себе си и другите.

- "Вълшебната планина" на Томас Ман.

- Причината е съвсем ситуативно-техническа: започнах да чета "Кво вадис" на Сенкевич и поради сбъркани коли прекъснах четенето. Въпреки че открих екземпляр, който не беше дефектен, не се върнах към книгата - някак емоционалният фон се беше променил.

- Мисля, че бих могла да се връщам многократно към "Път през годините" - благоуханна проза, която ми напомня силно на "Светът от вчера" на Цвайг, но и на литературните портрети на Здравко Петров.

- Определено ми трябваше време да свикна, да се науча да харесвам някои авангардни експерименти в българската междувоенна проза, като например текстовете на Чавдар Мутафов от 1920-те години (на прозата на Чавдар Мутафов посветих първата си книга). Но по-късния, наскоро актуализиран прочит ми показа нова чувствителност, развита сетивност към тези определено останали и до днес сравнително непопулярни, но с огромен изследователски потенциал, блестящи декоративни късове проза.

Развитието на естетическа чувствителност може да се появи например и в рамките на един авторов път: пътят на белетриста Мутафов от 1930-те сукцесира към неореалистична проза, в която декоративната стилизация от 1920-те възхожда към естетика на битово баналния предмет. Тази неореалистична естетика ми хареса още своевременно.

- Мисля, че абсолютизацията винаги заплашва с известна неточност, затова бих посочила не най-интересното, но най-последното интересно нещо, което научих от книга - възхити ме творческият потенциал на авторовата откровеност със себе си в изумителните спомени "Някога" на Дора Габе.