За фентъзи епоса – без угризения
Ревюто е препубликувано от "Артакция".
"Волята на мнозина" от Джеймс Айлингтън
преводач Паулина Мичева, "Колибри", 2025
Фантастичният епос, или епическото фентъзи (в този случай предпочитам чуждицата, защото "фантастика" и "фантастичен" имат силна връзка с популярността на научната фантастика, а става въпрос за два много различни жанра) има своята твърда, но голяма публика сред съвременните читатели.
Със сигурност по-голяма от броя на тези, които биха признали, че го харесват повече от това, което наричаме "сериозна литература". Пренебрежението до голяма степен се дължи на неговия жанров характер: факт, който лесно го вмества в обобщената представа за жанрово четиво и събужда спомени за романи с жълт или розов нюанс. Истината обаче е там, че фентъзи епосът се прави със знания и умения, каквито са необходими за всеки друг (и уважаван) вид епически роман.
| Пак по същия начин той има своите класици като Толкин, Джордж Мартин и Робърт Джордан. И така както нашето поколение не можеше да мине без Карл Май и Майн Рид, днес младежите четат (поне тези, които изобщо четат) техните книги. От тяхно име бих искала да призная, че новият епос е по-интересен и по-увлекателен от традиционните приключенски романи: той е по-изобретателен и детайлно прецизен в изработването на литературен свят, по-динамичен в сюжетното действие и нерядко с по-добре очертани герои. |
Името Джеймс Айлингтън не говори много на българските читатели. "Волята на мнозина" е първият негов превод у нас. Роденият през 1981 г. австралиец има успешен start-up бизнес, когато започва да се занимава с литература. През 2014 г. излиза първата част на неговата първа трилогия (The Licanius Trilogy), която получава високи, макар и не блестящи оценки. Четири години след третата част се появява "Волята на мнозина" (2023), заявена като начало на нова поредица "Йерархията".
Да се надвесиш над собственото си отражение
Сега вече реакцията на читателите рязко се приповдига и множество големи вестници приветстват появата на новия автор, когото сравняват с Брандън Сандерсън и дори с Робърт Джордан. Оказва се, че скромният австралиец, който живее на остров Морнингтън в семейство с три деца, има ценната способност да се развива с всяка следваща книга; така е било дори в границите на първата трилогия, но сега вече изпъква ясно.
"Волята на мнозина" е типичен фентъзи епос (показателно наричат жанра и high fantasy), който изгражда оригинален, затворен, самоизчерпващ се свят с исторически конотации: той напомня Древния Рим от най-доброто време на неговата република. Заглавието е политическа метафора, която води към най-специфичното в подхода на своя автор: пищното изобилие на фантастични обстоятелства и събития е дисциплинирано от съспенс интрига с политически фокус и прикрива втори план, разкриващ реални социални проблеми, актуални за много епохи, включително за днешната демокрация.
Наративът не е толкова приказно-митологичен, колкото във "Властелинът на пръстените" или "Песен за огън и лед", макар че в основата му са залегнали класически мотиви на вълшебната приказка и голямо разнообразие от препратки към различни митологични традиции. Силата на Айлингтън е в две (достатъчно важни) неща: напрегнатата интрига, която не пуска читателя в продължение на 750 страници, и динамично развиващите се, индивидуално специфични, реалистично убедителни характери на героите.
В тъмнината на човешкото сърце
Светът на литературната република Катен е богат, сложен и противоречив като самата действителност, детайлно изобразен с онази картинна разточителност, която не отегчава, а всмуква въображението на читателя и го подканя да прави асоциации в зависимост от собствената му възраст и знания.
Краят на романа прави това, което трябва да направи добрата първа част на една поредица: разплита някои, но в същото време заплита нови нишки на сюжета и така кара читателя да очаква втората част. Тя пък предстои да се появи на английски език през ноември тази година.
| И не бих искала да пропусна труда на двама души, пряко свързани с реализацията на българското издание: преводачката Паулина Мичева, превъзмогнала трудността на безброй специфични детайли и препратки към имена и реалии на римската история, и художника Живко Петров, чиято корица е не просто внушителна, но богата на смисъл (много повече от оригиналната) и води пряко към сюжета на самия роман. |
