Страховете ни не са само чувства, които ни плашат и ни преследват. Те целят и да ни защитят, да ни подскажат нещо. Страховете са и едни от първите чувства в детството, наред с фантазиите и нагонното любопитство.

Така че да изследваме страховете и тревожността си, да ги приласкаваме и опитомяваме, да ги споделяме на белия лист, да търсим в споделеното утеха и терапия е една от най-естествените ни реакции. Та, ако страховете ни не оживяваха на страниците на книгите, нямаше да има нито Кафка, нито Едгар По, нито Пруст, нито Агата Кристи, в частност. Нямаше да я има цялата модерна литература на миналия век.

По приликите и разликите на страховете си, ние се свързваме един с друг. Нашите написани и преекспонирани страхове и тревожност, са колкото изконни, толкова и модерни. Така праотецът ни в зората на човечеството е омилостивявал тотема, така е прекрачвал инициацията, така е анимирал всичко около себе си. Така прави праотецът, невротиците и децата. Така и цялата западна култура се родее с нагонните ни претенции и сублимацията им в изкуството.

А какво по симптоматично за страха от будуването:

("Будуване")

В това стихотворение има един невероятен стих-находка:

В "Задръжка, симптом и страх" (1926) Фройд пише: "никак не е просто да се разбере страхът". Бащата на психоанализата обяснява началото на страхът с травматичната ситуация при раждането ни. И се пита: ако това е структурата и произходът, каква е функцията на страха. И продължава: "Страхът е възникнал като реакция на едно състояние на опасност, сега тази реакция се възпроизвежда отново, когато такова състояние отново се появи".

Много лесно бихме си обяснили страховете, които ни връхлитат с поетичното сравнение на Амелия Личева в стихотворението "Обелен до сърцевина":

.

Да, толкова сме уязвими, така обработени с ренде. Но след това се "форматираме", щом се възстанови спокойствието:

Фройд говори за това, че в ежедневието си ние се представяме пред света с "нашата външна фасада". Това е защитата на "рендосаните ни", "обелени до сърцевината" уязвими тела и души. Голямото постижение на Амелия Личева е, че тя говори на сърцата ни с уязвимостта на човек загрижен за нашето утре.

Ето каква антиутопия ни описва Амелия Личева:

("Антиутопия")

И пак Фройд ще ни отрезви, казвайки, че човечеството заплаща цивилизационните си достижения с невроза.

В тази си нова книга Амелия Личева постига една талантлива симбиоза на фактологията и поетичността. И това е много въздействащо. С рациото признаваме действителността, със сърцето издигаме крепости срещу страха.

Знаменитата емблематична фраза на Бащата на психоанализата, че Азът не е господар в своя дом по своеобразен метафоричен начин намира израз в стихотворението "Поле от нарциси":

Всичко това ми припомня картините на Рене Магрит, казвайки ни: "Тази лула не е лула".

Дали всичко, което опознаваме и приемаме със сетивата си е такова, каквото изглежда.

За да дойде поантата в края на това красиво, като нарцис стихотворение /а дали не сме много нарцистични?/:

Всичките заглавия от поетичната книга на Амелия Личева са умоподбудителни: "От къде това насилие", "Провалът на думите", "Защитен механизъм", "Човешкото в животното",

Известната френска психоаналитичка Франсоаз Долто апелираше "Всичко е език" и заедно с Жак Лакан, който четеше Фройд през Фернанд дьо Сосюр, наблягаха на лингвистичното проявление на поетичното. Дали думите се провалиха в нашето ежедневие? Амелия Личева не по-малко сюрреалистично ще чете поетичното като "дигитална нищета", "размерът на страха", " и пак войната"

По време на Първата световна война Фройд изнася доклад пред Виенската общественост, в който говори, че във войната по нищо не се различаваме от нашите праотци и че "войната нарушава нашата културна договореност със смъртта."

И изначалния вечен въпрос. Може би у нас винаги е закодирано да не сме сами, самотни, да сме с някого, другия. Дали това са нашите крепости срещу страха?... Просто, защото е човешко, твърде човешко (Ницше).

("Самота")