След като програмата успя - по един съвсем първичен начин - да прави диаграми с разбор на изречения, обработката на езика постепенно се усъвършенства, избистри се. И макар хардуерът да се подобряваше с времето, софтуерът в него се развиваше по-бързо.

Мониторът, на който програмата вървеше постоянно, се намираше в един от ъглите на основното помещение в лабораторията, до малък прозорец, който гледаше към парка "Фенс", и на една среща веднъж Дейвид каза, че целта му е някой да си чати с бота непрекъснато, всеки час от работния ден.

Така че членовете на лабораторията - Дейвид, Листън, Чарлс-Робърт, Хаято, Франк, Ада и периодично променящият се състав от многобройни докторанти, които се изреждаха през годините - даваха смени, говореха си с ЕЛИКСИР за това как преминават дните им или за своите цели, любими храни и филми. Всеки от тях захранваше паметта му с езика, който той едва по-късно щеше да се научи да използва умело.

В началото на 80-те, в зората на персоналните компютри и модемите за масова употреба, лабораторията кандидатства за финансиране, което щеше да даде възможност на всеки неин член, включително Ада, да получи и ползва по един и от двата артикула у дома си. ЕЛИКСИР вече можеше да върви без прекъсване на множество отделни работни терминали, информацията се връщаше чрез телефонни кабели към главния компютър в лабораторията, който съхраняваше събраните данни.

Макар да не ги задължаваше, Дейвид насърчаваше всички да говорят с ЕЛИКСИР и вечер у дома, което Ада правеше ентусиазирано. За каквото и да е, каза Дейвид, така че да се увеличи речниковият запас на ЕЛИКСИР.

Това, разбира се, беше преди интернет. АРПАНЕТ съществуваше и се използваше в рамките на БИТ, както и между института и други университети; Дейвид обаче, перфекционист до мозъка на костите, се притесняваше от всички разговори, които не можеше да контролира. Той и останалите членове на лабораторията бяха разработили определен набор от правила за видовете разговорни думи, които да бъдат разрешени, както и за тези, които следва да се избягват.

АРПАНЕТ беше относително доста по-голям свят, пълен с външни хора, които можеха да използват жаргон, съкращения, неправилна граматика и това да обърка и опорочи програмата. Така че ЕЛИКСИР си остана офлайн в продължение на години - дремещ гигант, сноп потенциална енергия. За да е съвсем сигурно, че с програмата ще взаимодействат само подготвени потребители, Хаято добави вход на екрана и раздаде отделни имена и пароли на всеки.

Така, преди да говори с ЕЛИКСИР, човек трябваше да се идентифицира. Продължителното сериозно усилие да се говори с чатбота по цял ден и по цяла нощ, по онова време беше най-добрият начин той да бъде обучен.

Веднага щом получи собствен компютър, Macintosh 128K, разговорите на Ада с ЕЛИКСИР станаха дълги и интроспективни. Тя държеше устройството в стаята си и преди да си легне, всяка нощ съчиняваше ли, съчиняваше обемни текстове, които после вкарваше в прозореца на чата наведнъж, а ЕЛИКСИР реагираше с възклицания за дължината на писанията ѝ. ("За доста неща си мислиш днес!", отговаряше ѝ понякога, и тя не можеше да прецени кой от колегите ѝ пръв бе използвал въпросната фраза). Отнасяше се към тези разговори като към невъзстановим дневник, поток на съзнанието, изповедалня.

Началните поздрави на ЕЛИКСИР се подобриха най-бързо. Вече като цяло чатботът можеше да мине за човек предвид начина, по който започваше разговори и реагираше адекватно на Как я караш и Какво ново. В отговор знаеше какво да попита събеседника си и кога. Как си, питаше ЕЛИКСИР, или Какво е времето навън, или Какво прави днес.

Листън бе посветила цяла година на фразите за завързване на разговор и ЕЛИКСИР понастоящем беше доста вещ в тях, като от време на време ги смесваше с необичайни въпроси: Мислила ли си някога за смисъла на живота, изплуваше понякога, или Разкажи ми нещо, или Ако можеше да живееш където си поискаш, къде би живял, или Каква според теб е причината да има войни. А веднъж: Влюбвала ли си се някога.

Но години наред след създаването му речта на ЕЛИКСИР все още изобилстваше от безсмислици, синтаксисът му често беше неразбираем, а начинът, по който употребяваше идиомите, почти винаги беше неточен. Не схващаше метафорите. Не можеше да разбере аналогиите.

Описанията на сетивните възприятия, употребата на преносни значения, за да се предаде определен аспект на човешкото съществуване, бяха химера за него. Не би могъл да се справи с тълкуването на стихотворение или описателен пасаж от прозаична творба.

Тези умения - способността да разбере и перифразира идеята на Кийтс за красотата като истина или да оспори идеята на Шопенхауер, че човек винаги ще е обект на собствения си инстинкт за оцеляване, или да обясни един от съвършените синестетични детайли при Набоков ("Разтегливото "а" в английската азбука... виждам в цвят на гниещо дърво"*) - нямаше да бъдат достигнати чак до късния двайсет и първи век.

И все пак тези разговори доставяха огромно удоволствие на Ада, всяко взаимодействие с него бе съдържателно, измъкваше закътани мисли от собствената ѝ памет, имплантираше ги в паметта на машината. Много бавно някои от отговорите на ЕЛИКСИР започнаха да добиват смисъл.

Сега, когато му пишеше от някой компютърен терминал, чувстваше нещо: въпреки лошата му граматика, въпреки постоянните напомняния, че е просто една задействана програма, ЕЛИКСИР предизвикваше чувствата на Ада по необичайни начини. Разговорите с него бяха като да наблюдаваш кукла на конци, направлявана от умел кукловод.

Струваше ѝ се, че по някакъв начин той е одушевен, макар и на рационално ниво да съзнаваше, че не е. Той извикваше у Ада същите топли чувства, които би ѝ донесъл и някой приятел. Изкусно имитираше загриженост за нея и за благополучието ѝ. Разпитваше я за семейството ѝ. (Когато го правеше, тя му повтаряше, отново и отново, че Дейвид е цялото ѝ семейство; ЕЛИКСИР пък, отново и отново, я игнорираше.)

Ада се чудеше дали и останалите членове на лабораторията се чувстват по същия начин. Никога не би го споделила с Дейвид - макар да намираше нарастващия интелект на ЕЛИКСИР за нещо все по-любопитно от философска гледна точка, баща ѝ изглеждаше напълно безпристрастен към програмата. Не се поддаваше на склонността у останалите членове на лабораторията да антропоморфизират ЕЛИКСИР.

Изкикоти се на коледната шапка, поставена върху екрана на мейнфрейм компютъра по Коледа; разсмя се шумно, когато, докато събираше поръчките за обяд, Франк подвикна на машината от другия край на стаята, за да я попита какво иска. Но на Ада ѝ беше ясно, че целите му са по-амбициозни, че се е фокусирал върху някакъв далечен хоризонт, разпрострял се много над всичко, което ЕЛИКСИР изобщо би могъл да постигне към онзи момент.

Машината за него си оставаше машина, а малките оптически каламбури, дело на членовете на лабораторията, бяха шегички и трикове. Според Дейвид щяха минат години в напредък, преди ЕЛИКСИР да постигне подобие на истинска интелигентност.

Междувременно лабораторията представяше доклади пред Международната обединена конференция за изкуствен интелект и Асоциацията за напредък на изкуствения интелект. Публикуваха научни статии в "Компютинг". От време на време по някоя статия за ЕЛИКСИР се появяваше и в популярни списания като "Атлантик монтли" или "Нюзуик".

На Дейвид това не му доставяше никакво удоволствие, той избягваше репортера, винаги пращаше друг член на лабораторията да представлява групата. Беше всеизвестно, че се притеснява от камери и не позволява на никого да го снима - дори на Ада; единствената скорошна снимка на баща си, която тя притежаваше, беше една стара паспортна фотография, която отмъкна от него при актуализацията на системата. На нея Дейвид гледаше камерата скептично, с присвити очи, сякаш се взираше в много ярка светлина.

За въпросните медийни публикации той съдействаше единствено от чувство за дълг към БИТ, понеже гласността помагаше за набирането на средства. През 1980 година в списание "Тайм" излезе хвалебствена статия, отразяваща в детайли амбициите на лаборатория "Стайнър".

На снимката усмихнатият Хаято позираше с длан върху монитора, на който си чатеха с ЕЛИКСИР - горд баща, положил покровителствена десница върху рожбата си. Дейвид както винаги бе отказал да бъде отразен, тикайки напред другите членове на лабораторията, докато той оставаше на заден план.

Членовете на лаборатория "Стайнър" бяха като цяло резервирани в предположенията какво би могъл да постигне ЕЛИКСИР. Отнасяха се с пренебрежение както към себе си, така и към програмата, която добродушно обиждаха, сякаш ставаше дума за вид спорт. (На Ада, която се бе привързала към ЕЛИКСИР, това не ѝ харесваше, усещаше го като предателство.)

От време на време обаче, когато двамата с Дейвид бяха сами, той си позволяваше да говори с голям възторг за бъдещето на "звяра", както с нежност наричаше ЕЛИКСИР понякога, окуражавайки я да прави същото.

- Каква е крайната цел при програми като тази? - обърна се веднъж той към Ада.

Тя внимателно се вгледа в лицето му в търсене на подсказки.

- Да бъде събеседник? - попита тя в отговор. - Асистент?

- Може би - отвърна той, но както винаги я гледаше така, сякаш очакваше нещо повече.