За тази своя стихосбирка поетът Владислав Христов получи Националната награда за поезия Иван Николов за 2025 г. След толкова международни награди, след вече установеното му присъствие сред 100-те най-креативни хайку автори в Европа, след преводи на негови стихове на 18 езика и публикации в престижни международни издания, след издадени шест стихосбирки, ето че той получи и важната българска награда за поезия за книгата си "Пойни птици".

Ще започна с това, което много ценя в поезията му - прецизния минимализъм, вниманието към детайла, простотата, финото изразяване, верността към търсения поетически стил, към вече създаденото, което говори за намерено поетическо Аз, осъзнато и избрано.

За какво "пеят птиците", тъй добре познати на поета? Какво ни казват на нас, човеците? Къде сме ние сред природното многообразие и простота, все още ли си мислим, че сме част от него? А, те, птиците, как се чувстват в човешкия ни свят?

Нека започнем с по-простия, ясен и със сигурност вече по-красив свят - природния и птичия. В него "короната на цъфналата албиция / се превръща в икона на светец / с ореол от бляскащи капки / ако мина под това грейнало дърво / ореолът мигом ще се разпадне / човешкото присъствие / винаги разваля кадъра". Нещо повече - "може ли да има доверие / на хората" - това прави тревожна кошутата нощем. Има една линия на тревога за това как човекът се "сговаря", "разбира" с природния и птичия свят. Различни са птичите песни в гората, но "сигналът за опасност / е винаги един и същ" - човекът.

В "Пойни птици" има и няколко връщания в детството. Разбира се, отново свързани с пернатите - наказването на "лошите" птици или откриването на "врабчови гнезда", но и "първите жертви", лястовиците - "всеки слабак / можеше да убие лястовица". Това връщане не е просто спомен, то е вид смяна на перспективата, опит да промислиш сегашното през миналото, детското. Но тогава, преди, можеш да изпиташ радост и надежда от намирането на "лодка в гората", "толкова радост за нещо / което няма да помръдне". Сега светът не предлага много надежди.

Войната е най-голямата тема в стихосбирката, не просто защото с нея са свързани най-много от стиховете. А защото поетът ясно съзнава и казва, че светът ни е разтресен, че вече не може да се живее така, както сме живели, че общият ни природно-човешки свят е "разделен" - "врабчетата, синигерите, черешарките / и останалите дребни пернати / ще търсят път към своето спасение / някои ще станат твърде близки с хората / други ще заживеят в дупки и укрития / повече няма да ги наричат / птици".

В тези много силни стихове, свързани с войната, в които в детската градина, улучена от снаряд, "топките на сметалото / вече са гранати", имаме непрестанни преноси от човешкия върху птичия свят и обратно. И те ни показват колко сме свързани, как би трябвало да се доверим на птиците, макар да не го правим. Липсват ни сетива и простота на изживяването. Липсва ни спокойният и мирен свят, в него бихме се разбирали.

В "Пойни птици" има и много неизказано. Както и в предишни книги на Владислав Христов, читателят е одарен със свободата да избере, да "довърши" или пък да промени, да оспори смисъла. И в този свят на косове, врабци, синигери, пчелояди, мушитрънчета и дропли, ястреби, соколи, червеношийки и на " автомати / картечници / противотанкови оръдия / минохвъргачки / дронове / касетъчни бомби / ядрени бойни глави" - там броди изгубеният днешен човек и се опитва да се намери. И да си отговори. И да ги попита, тях, птиците: " защо когато дойде смъртта / краката ви са винаги свити / все едно сграбчват / последното късче небе / моля обяснете / на мен нелетящия".