Резервацията изненада приятно Нико, който я прие почти като чудо. Италианското му хотелче още не си беше стъпило на краката след пандемията, но ето че петте стаи за гости щяха да бъдат заети за цели три седмици през юни. Нямаше търпение "Сплендидо" отново да се изпълни с разговори и смях.

Резервацията беше на името на Джини Сплинтър за общо петима души, които щяха да пристигнат с четири различни полета. Щеше да се наложи да отиде няколко пъти до летището, за да вземе всички. Не че имаше нещо против. Ако хотелът му допаднеше на гостите, може би щяха да разгласят за него и Нико щеше отново да започне да печели.

Той размаха несъзнателно дясната си ръка, докато репетираше как да ги посрещне.

- Добре дошли в хотела ми! - рече едва доловимо. - Заповядайте, моят дом е и ваш дом.

Много се гордееше със стаите си. Бяха комфортни, със стени в лимоненожълто и шикозни завивки и пердета в коралово. Спретнатите бани пък бяха с керамични плочки в синьо и бяло, тоалетна и малка душкабина. По стените в коридора на горния етаж, както и в преддверието на долния бяха окачени снимки на Нико като дете заедно с неговите mamma, papà, nonna и nonno*.

Той лично чистеше стаите всеки ден и береше свежи цветя, за да ги слага в малки стъклени бутилки на нощните шкафчета. Печеше хляб и се надяваше неустоимото му ухание да стигне до центъра на селцето Вигорнуово, където туристите да надигнат глава, да го доловят и да се отправят като в транс към хотела му.

За жалост, седемнайсетгодишната дъщеря на Нико - Лорета, не споделяше страстта му към интериорния дизайн. "Какъв по-добър начин да кажеш Benvenuti** от образите на мъртвите ни роднини? - често подхвърляше тя и извърташе очи с досада. - Те сигурно докарват кошмари на гостите ни. Защо не обновим хотела, за да стане по-модерен?"

Нико беше съгласен, че някои от роднините им изглеждат малко строги, даже сърдити. За него обаче снимките показваха, че в "Сплендидо" всеки бива посрещнат като част от семейството.

Тази сутрин той изпра всички чаршафи и завивки и ги простря в двора да съхнат в сутрешната жега. После седна на една от белите маси отвън, за да закуси с Джанфранко, също собственик на хотел и най-близкия му приятел още от детството. Двамата често си приказваха на английски, за да си упражняват езика.

Закуската в Северна Италия беше лека. Двамата мъже пиха капучино и хапнаха cornetti - кроасани с фина захарна глазура. Нико недоумяваше как е възможно човек да иска да се натъпче с яйца, сирене, шунка, кисело мляко и бекон веднага щом стане от леглото.

Обичаше да се чувства във форма и талията му не беше мръднала, откакто бе на възрастта на Лорета. Сред тъмните му къдрици се виждаха само няколко сребристи кичура.

- Защо още ползваш старото спално бельо? - попита Джанфранко, като хвърли поглед към простора. - Не е хубаво.

- Качествено е.

- Оранжево е.

- Коралово - поправи го Нико. - Хубав цвят е.

Джанфранко поклати глава. Беше набит, с изпъкнали очи и рехава козя брадичка. Въпреки солидната си външност се разчувстваше лесно, а големите му очи засияваха като мокри стъклени топчета.

- По мое скромно експертно мнение гостите обичат всичко да е бяло. В "Грандхотел Кастело Бела Виста" всичките ни калъфки и чаршафи са бели.

- Управлявам хотел, а не клиника за дентална хирургия. Моите гости обичат цветовете.

- Знам добре какво искат хората - кимна мъдро Джанфранко. - И определено не са чаршафи с цвят на мандарина. Искат удобно легло и изискани дейности, които да подхранват както умовете, така и телата им. Едно кафе, бриош и хубава гледка отдавна не са достатъчни. Вече няколко пъти те виках да дойдеш да видиш новото ми спа кътче, за да се вдъхновиш.

Ако някой непознат дочуеше двамата мъже, щеше да си помисли, че си крещят един на друг, а не че водят нормален, приятелски разговор. Събеседването им беше съпроводено и от постоянно жестикулиране.

Джанфранко беше удължил значително покрива на някогашния си скромен пансион, беше му сложил кулички и вече твърдеше, че е замък. Предлагаше разкошна закуска на шведска маса, която включваше двайсет вида зърнена закуска и дори шампанско и черен хайвер.

Нико предпочиташе собствения си скромен вариант - кафе лате, хляб, поднесен с масло и конфитюр, сухари и плодове. И макар че обикновено беше пълен хотелът на Джанфранко, Нико предпочиташе неговите гости да се настанят на дъбовата кухненска маса, притежание на семейството му от векове, и да се насладят на традиционни ястия.

Освен това не искаше да рискува да го обземе благоговение, завист или усещане за некомпетентност при вида на новостите при Джанфранко. Беше му ясно, че "Сплендидо" се нуждае от ремонт, макар и не толкова драстичен.

Двамата мъже се умълчаха за малко, като отпиваха от капучиното си и се наслаждаваха на пейзажа. "Сплендидо" се гушеше в долина между два зелени хълма, на около километър и половина по тесния път, отвеждащ към красивото средновековно селце Вигорнуово. Хотелът замък на Джанфранко се издигаше на върха на единия хълм и искреше в бяло на слънцето.

Във Вигорнуово имаше прелестен площад с няколко кафенета, които не бяха твърде препълнени с туристи, тъй като те предпочитаха изкуството и красотата на Флоренция, романтиката на Венеция или златното крайбрежие на Лидо ди Йезоло. Селцето беше станало доста популярно преди няколко години, когато снимаха тук няколко сцени от холивудската продукция "Славно бягство". Бяха показани фонтанът с изтърканите от годините камъни, както и рекичката, която ромолеше през селцето като лъскава синя панделка.

Главният актьор, Тим Винченцо, се славеше като голям красавец, но Нико и Лорета веднъж го зърнаха да седи в едно от кафенетата и им се стори учудващо нисък. Пушеше и смъкна слънчевите си очила, за да огледа краката на Лорета. Тогава Нико хвърли неодобрителен поглед на актьора, тъй като дъщеря му тъкмо беше навършила петнайсет, но Винченцо само се подсмихна и изтръска пепелта от цигарата си върху покривката.

Джанфранко се взираше в Нико и повдигна едната от гъстите си вежди.

- Предложението ми още важи, amico mio*** - отбеляза настоятелно той.

Нико избърса мустаците си от мляко. При всяка тяхна среща приятелят му предлагаше да купи "Сплендидо". И всеки път цената падаше с няколко хиляди евро.

- Хотелът ми не се продава. Знаеш, че съм дал дума - отвърна Нико.

Спомените му го отведоха към онзи ден преди четири години. Очите му засмъдяха, като се сети как седеше край смъртното ложе на обичната си майка. И при последния си дъх тя стисна ръката му и каза:

- Сега "Сплендидо" е твой, Нико. Никога не го продавай.

- Обещавам, mamma - прошепна той точно преди тя да издъхне.

Съпругата му, Мария, се беше вбесила, когато ù разказа за предсмъртното желание на майка си.

- Нико! - скара му се тя. - Съжалявам, че загуби майка си, но нали говорихме да се преместим на крайбрежието? Един хотел на брега на морето ще привлича много повече туристи, а и Лорета ще може да си играе на плажа.

- Не съм обещавал подобно нещо - отвърна Нико. - Можем да постигнем много със "Сплендидо".

Той хвана Мария за ръка и я разведе из стаите. Свали прашните завеси и нави разнищените черги. Разказа ù истории от детството си, как с Джанфранко са играели на криеница и са се мушкали в гардеробите на свободните стаи. Показа ù и кухненското столче, на което беше стъпвал, когато с майка си приготвяха хляб.

Мария постепенно го разбра. Застана в двора до него и огледа олющените кепенци с цвят на шамфъстък и сочните смокини, които висяха по дърветата около хотела.

- Ако останем тук, може да направим и външен басейн - размишляваше на глас тя. - Може да отворим наша тратория и да оправим пътя дотук. Трябва да измислим нещо, за да накараме "Сплендидо" да изпъкне.

- Да, и аз го искам - отвърна Нико, макар да си даваше ясна сметка, че парите им ще стигнат само да пребоядисат стаите и да освежат една-две от баните.

Големите планове на Мария си останаха като картини в главата му. Така и не направи басейн, нито пък започна да предлага изискана храна. Наблюдаваше как други семейства в района преустройват своите пансиони в тузарски хотели, както беше направил и Джанфранко. Нико обаче се забави и с времето изоставаше все повече от другите, особено след като настъпи пандемията.

За жалост, Мария също продължи напред.