П Л ЕЙ Л И СТ

Sit Still Look Pretty, Daya

Fantasy, Sofi Tukker

Supermassive Black Hole, Muse

Reviver, Lane 8

Boss Bitch, Doja Cat

Breathe, Telepopmusik

Damn It Feels Good To Be A Gangsta, Geto Boys

We Are Family, Sister Sledge

You're Mine, Raving George

РА Й Л И

Телефонът звъни, докато препускам през един ръкопис, с чиято редакция изоставам сериозно, затова изчаквам да се включи телефонният секретар. Наясно съм, че телефонните секретари и стационарните телефони са в минало свършено време, но аз нямам мобилен.

Просто ненавиждам да ме следят целодневно. А пък от онова нещо Сири ме побиват тръпки. Телефонът да е по-умен от мен? Не, благодаря. Когато гласът информира човека отсреща, че в момента съм в друго астрално ниво и се налага да остави съобщение, на което ще реагирам, когато се върна в плътна форма, следва звуков сигнал. После се чува тежка въздишка.

- Райли, обажда се сестра ти.

Поглеждам потресено апарата на скрина в другия край настаята.

- Сестра ми? - Замислям се за момент. - Глупости. Аз нямам сестра.

Гласът на Слоун става заповеднически.

- Знам, че си там, защото си последният жив притежател на телефонен секретар. Освен това никога не напускаш бърлогата си. Вдигни ми. Изумително. Тя явно смята, че ще ме принуди с обиди и заповеди.

Сякаш не ме познава. Чакайте. Какви ги говоря! Тя наистина не ме познава. За което аз нямам вина, но какво по-типично за Слоун от това да се обади изневиделица и да ми държи такъв тон, сякаш ѝ дължа пари. Поклащам глава с неприязън, обръщам се към компютъра и се залавям за работа.

- Райли. Говоря сериозно. Важно е. Трябва да говоря с теб.

Настъпва тежка пауза, после гласът ѝ се понижава.

- Моля те.

Пръстите ми замръзват върху клавиатурата.

- О, по дяволите - възкликвам, обзета от паника. - Татко.

Хуквам към телефона и грабвам слушалката.

- Какво става? - питам ужасено. - Какво се е случило? Татко ли? В болница ли е? Зле ли е?

След кратка пауза Слоун отбелязва:

- Не мислиш ли, че реагираш пресилено?

По тона ѝ разбирам, че баща ни е добре. Облекчението ми трае половин секунда, после се вбесявам.

Сега не ми е до нейните глупости.

- Съжалявам, набрали сте грешен номер. Затворете и опитайте отново.

- Ау, сарказъм. Последното убежище на тъпака.

- Като заговорихме за тъпаци, нямам нерви да се боря с умствено недорасли противници. Обади ми се, когато съзрееш интелектуално.

- Сега какво, ще отричаш гениалността ми ли?

- Има разлика между гений и начетен идиот.

- Дипломата с отличие в университет от Бръшляновата лига не те прави по-умна от мен.

- Казва човек, който веднъж ме попита колко четвъртини има в един долар.

- Като си толкова умна, би ли ме подсетила защо тогава работиш като редактор на свободна практика без здравна осигуровка, социално осигуряване или спестявания за пенсия?

- Леле! Директно към парите. Навярно е удобно да нямаш душа. Спестява ти угризенията за всички онези нещастни мъже, които предъвкваш и изплюваш, нали?

Настъпва напрегнато мълчание. Накрая Слоун прочиства гърлото си и казва:

- Всъщност точно по този въпрос се обаждам.

- Парите?

- Мъжете. По-специално един.

Изчаквам обяснение. И понеже не идва, питам:

- На гатанки ли ще си играем, или ще ми кажеш за какво говориш, по дяволите?

Слоун си поема дълбоко дъх. Изпуска го. И изрича с почти невярващ тон:

- Омъжвам се.

Примигвам ненужно много пъти. Не помага.

- Извинявай. Стори ми се, че те чух да казваш, че се омъжваш.

- Така е. Омъжвам се.

От гърлото ми се изтръгва невярващ смях.

- Ти. Нимфоманката. Омъжена.

- Да.

Отсичам категорично:

- Не е възможно.

Неочаквано Слоун се засмива.

- Нали? Обаче е вярно. Честна дума. Омъжвам се за най-прекрасния мъж в света.

Въздишката ѝ е тиха, доволна и адски нелепа.

- Да не си напушена?

- Не.

- Будалкаш ли ме?

- Не.

Търся някакво друго обяснение за шантавия обрат на събитията, но единственото, което ми идва наум, е:

- Някой е опрял пистолет до главата ти и те принуждава да кажеш това? Да не са те отвлекли?

Тя избухва в бурен смях.

- Какво смешно има?

Слоун се залива от смях, после отново въздиша. Представям си как изтрива сълзите на радост от лицето си.

- После ще ти кажа. Важното е, че ще се омъжвам и искам да се запознаеш с мъжа ми. Сватбата ще бъде импровизирана, без официалности. Все още не сме избрали датата, но може да я направим и утре, затова искаме да ни дойдеш на гости колкото се може по-скоро.

Нас?

Не стига, че се омъжва, ами вече живее с въпросния мъж.

Отварям уста, за да отговоря, но не излиза нищо.

- Знам - смутено признава тя. - Неочаквано е.

- Благодаря ти, че имаш достойнството да признаеш абсурдността на положението.

- Знам, странно е. По цял ред причини. Обаче... - Тя се покашля отново. - Ти си ми сестра. Искам да те запозная с човека, с когото ще споделя живота си.

- Задръж малко. Трябва да преживея инсулта, който получих на крак.

- Не се заяждай.

Ох, как само мога да ѝ затворя устата. Ах, с какви гадости мога да я засипя. Но аз избирам благородството и задавам следващия очевиден въпрос.

- Ами Нат?

- Какво Нат?

- Защо не я запознаеш с този човек?

- Тя вече го познава.

Нещо в тона ѝ ме кара да се усъмня.

- И знае, че ще се омъжваш за него?

- Да.

- А тя какво мисли по този въпрос?

- Най-вероятно същото, което и ти. - Гласът ѝ става режещ. - Само дето се радва за мен.

Божичко, това не е разговор, а разходка по минно поле. Ще съм късметлийка, ако се отърва с непокътнати крайници.

В опит да запазя цивилизован тон, казвам:

- Аз не се радвам за теб, Слоун. Шокирана съм. И много объркана, честно казано.

- Че най-накрая си седнах на задника?

- Не. Тоест да, но причината е друга.

- Каква?

- Че ми се обаждаш. Че споделяш с мен. Че ме каниш на гости.

Никога не сме били близки.

- Така е - тихо признава тя. - Мисля, че е по моя вина. Много бих искала да поправим това.

След дълга пауза Слоун продължава:

- Какво правиш в момента?

- Лежа по гръб на пода и съзерцавам тавана. И се проклинам, че миналата година се нагълтах с екстази на фестивала "Бърнинг Мен".

Следва суховато:

- Не ми се измъквай с наркотични реминисценции.

- Хайде сега.

И без това оскъдното количество търпение на Слоун се изчерпва и тя избухва:

- Идваш ни на гости. Точка. Пращаме ти самолет...

- Моля? Самолет?

- в петък вечер.

Изправям се рязко. Стаята се завърта около мен. Слоун ми размъти мозъка с тези сватбарски приказки.

- Чакай, този петък ли? В смисъл - след три дни?

- Да.

- Слоун, имам работа! Не мога просто да отпраша нанякъде... Закъде ще летя с този самолет?

Тя се поколебава.

- Не мога да ти кажа това.

Аз процеждам:

- Разбирам. Колко просветляващо.

- Престани да остроумничиш, Райли, и кажи, че ще дойдеш!

Полагам усилия да се държа като нормална сестра! Искам да сме по-близки. Знам, че след смъртта на мама всичко тръгна наопаки и че никога не сме били...

- Приятелки е думата, която търсиш - отбелязвам кисело.

Тя тихо поема дъх.

- Да, права си. Но аз искам да променя това. Моля те, дай

ми шанс.

Още едно "моля". Полягам отново, напълно объркана. Не знам що за птица е този мъж, но явно наистина е голяма работа, щом е успял да превърне най-безпощадната душеядка в мекушава сърничка.

Внезапно ми щуква, че трябва да го видя на живо. Обзалагам се, че тайно ѝ пуска валиум в сутрешното кафе злосторникът! И подправя следобедното ѝ вино с ксанакс!

Боже, защо не се сетих по-рано?

- Добре, Слоун. Ще дойда. Ще се видим в петък.

Тя надава радостен възглас. Аз отдалечавам слушалката от ухото си и я поглеждам стреснато.

Нямам никаква представа какво става, освен че извънземните явно са отвлекли сестра ми и са я подменили с умопобъркан съпругобот.

Какво пък, поне пътуването не се очертава скучно.

***

Петък вечер е. Седя във ВИП зоната на частния терминал на международното летище в Сан Франциско и се оглеждам. На седмото небе съм, но се старая да изглеждам сдържана. Досега видях две знаменитости, изпих два коктейла с водка от безплатния бар, усмихнатата хостеса в салона ме угости с блини с хайвер и сметана, докато си седя в абсурдно грамадно кожено кресло, което ми прави масаж на цялото тяло.

Натискам бутона и то започва да вибрира навсякъде. Още една водка и ще го яхна. Взеха ме с лимузина от вкъщи. Когато пристигнах в отделната сграда за частни самолети на летището, симпатичен униформен служител ме отведе във ВИП салона.

Нямаше паспортна проверка, опашка пред системата за детекция или сваляне на обувки. Багажът ми беше прибран и регистриран за полета без никакви усилия от моя страна, освен да кажа името си на една мила дама зад гишето. Никога не съм се впечатлявала от парите, но започвам да си мисля, че май съм се заблуждавала.

Симпатичният служител се връща и с ослепителна усмивка ми съобщава, че полетът ме очаква. Той прави жест към блестящ бял самолет, който рулира и спира на асфалта отвън.

- Последвайте ме.

Тръгвам след него през гейта към самолета, докато тайно се питам дали няма да ме изхвърлят, задето съм по джапанки и анцуг.

Да става каквото ще. Животът е твърде кратък, за да носим неудобни панталони. Отвътре самолетът е по-хубав от най-луксозния хотел, в който съм отсядала някога. Настанявам се в кресло, тапицирано в мека като милувка кожа, и изхлузвам джапанките си. Лъчезарна стюардеса се приближава и се навежда над мен.

- Добър вечер!

- Здравейте.

- Аз съм Андреа. Ще се грижа за вас тази вечер.

Тази Андреа е толкова привлекателна. Ако бях мъж, навярно вече щях да прехвърлям наум начините, по които би могла да се "погрижи" за мен. Възмутена съм от тази мисъл. Едва от десет секунди съм в частен самолет, а вече съм покварена.

Добре, че нямам пенис. Вероятно щях да го размахвам в лицето на горката жена още преди да сме излетели.

- Хм... благодаря.

Стюардесата се усмихва на изражението ми.

- За първи път ли летите с частен самолет?

- Да.

- Много ще ви хареса. Аз съм на ваше разположение. Барът прелива, имаме голямо разнообразие от храна и закуски. Искате ли одеяло?

Виждайки колебанието ми, тя добавя:

- Кашмирени са.

Сумтя тихичко.

- Само кашмир ли имате? Надявах се на бейби алпака.

Уловила иронията, тя отвръща:

- Имаме и викуня, ако предпочитате.

- Какво е викуня?

- Вид перуанска лама. Малко прилича на камила, но е по-миличко. Това е най-меката и най-скъпата вълна в света.

Андреа говори сериозно. Тази мацка не ме будалка. Поглеждам я със зяпнала уста, после се усмихвам.

- Знаете ли? Ще избера добрия старомоден кашмир. Благодаря.

Тя ми се усмихва така, сякаш съм я направила неземно щастлива.

- Разбира се! Желаете ли да се подкрепите с нещо за хапване

или пийване преди полета?

Какво пък. Във ваканция съм.

- Имате ли шампанско?

- Да. Какво предпочитате - "Дом Периньон", "Кристал",

Тя ме изчаква да избера, сякаш знам за какво говори, след което добавя:

- Господин О'Донъл предпочита "Круг Кло д'Амбоне".

Сбърчвам вежди.

- Кой е господин О'Донъл?

- Собственикът на този самолет.

Аха. Бъдещият ми зет. Ирландец, както изглежда. Очевидно много богат. Вероятно на деветдесет години, с деменция и без зъби. Сестра ми няма милост. Казвам на стюардесата, че ще пия "Круг", след което питам къде, по дяволите, отиваме.

Тя отвръща невъзмутимо:

- Нямам и най-малка представа.

После се обръща и изчезва, сякаш всичко е в реда на нещата.пДевет часа по-късно съм привършила две бутилки шампанско, изгледала съм три игрални филма с Брус Уилис и един документален за известни барабанисти, подремнала съм известно време и съм се килнала в креслото, проточила слюнка по потника си, когато Андреа се появява, за да ми съобщи весело, че скоро ще кацаме.

- Може ли да позная. Все още не знаете къде сме.

- Дори и да знаех, госпожице Келър, не бих могла да ви кажа.

Изрича го най-учтиво, но изражението ѝ недвусмислено показва, че ако се раздрънка, ще се сбогува с работата си. Или може би с нещо по-важно... например с живота си. Говоря глупости заради двете бутилки шампанско.

Когато стюардесата се отдалечава по пътеката, аз вдигам сенника на илюминатора и поглеждам навън. Отгоре се простира ясно синьо небе. Отдолу са се ширнали зелени хълмове. В далечината се вижда дълга ивица синя вода, която блещука на следобедното слънце. Океан. Дали е Атлантическият? Тихият? Или Мексиканският залив?

Самолетът започва да се снижава за кацане. Май захождаме към някакъв остров край брега.

Гледам как земята се надига да ни посрещне и ме обзема мрачното могъщо предчувствие, че където и да отивам, няма връщане назад. По-късно ще си спомням това усещане и ще се възхищавам на точността му.