В края юни Ана Уинтор - главен редактор на американското издание на списание "Вог", обяви, че се оттегля от поста си. Тя ръководеше влиятелната медия от 1988 г.

В продължение на десетилетия Уитор беше възприемана като институция в света на модата. За нейната популярност допринася и филмът от 2006 г. "Дяволът носи Прада", в който тя е прототип на героинята на Мерил Стрийп. След няколко месеца се очаква да излезе и продължението на лентата.

Двайсет и пет годишната Ана кацнала в Ню Йорк през дългото и горещо лято на 1975 г., в разгара на ерата на декадентство в Голямата ябълка.

Светът на Ана се състоял от манхатънското висше общество и нощния живот: модния Горен Ийст Сайд, където тя възобновила разклатената си връзка и заживяла с Брадшоу, когото последвала в Ню Йорк; шикозната, изпълнена с красиви хора сцена от "Треска в събота вечер" в "Студио 54" с Анди Уорхол; местата в центъра, където други скорошни британски емигранти - журналисти и хора на модата - живеели в разчупени, артистични апартаменти, управлявали нашумели нови бутици и отваряли скъпи ресторанти. Макар градът почти да бил фалирал, на света нямало друго по-напредничаво и разкрепостено място от Ню Йорк от средата до края на 70-те. Това била безгрижната ера на артистична креативност.

Пристигането на Ана през този необикновен период обаче било приветствано от не толкова необикновена модна сцена, а тогавашните модни списания почти не притежавали нейния блясък, което може и да е било част от големия ù замисъл за идването в Америка - макар тя да отрича, че е имала такъв - или просто чист късмет.

На дрехите за жени се обръщало слабо внимание, фокусът бил насочен повече към човека, който ги носи, а не към самото облекло. Мъжете пък разхождали полиестерни костюми и крещящо ярки ризи с големи яки, като Тони Манеро*. Женската мода била доста умерена, улегнала и шик заради простотата си, поощрявана от моделите на Келвин Клайн, Бил Блас, Даян фон Фюрстенберг и Ралф Лорън. Жените заявявали своята индивидуалност, подбудени от феминисткото движение и сексуалната свобода.

Късите поли и панталоните тип чарлстон от 60-те останали на мода, но полите през 70-те били с две нови дължини - миди и макси. Джинсите, съчетани с прилепнали, бели, Т-образни ризи, станали любими на Ана - която също носeла къси панталонки - и се считали за елегантен, популярен нов стил. На върха на модната хранителна верига се намирали дрехите на Живанши, Норел и Оскар де ла Рента. Тогава се появил и "Ани Хол" на Уди Алън. Превзетият стил на Даян Кийтън - вратовръзка, жилетка, мъжка риза и широк панталон в стила на 30-те години, скроен от Ралф Лорън - за една нощ се превърнал в модно изискване.

Ана почувствала, че модата и особено модните списания в Америка в средата на 70-те се нуждаели от голяма промяна в посоката и фокуса, както и от творчески поглед - нещо, което тя била убедена, че притежава в големи дози - затова започнала с търсенето на работа. Самата тя потвърдила: "Станах много дисциплинирана и съсредоточена чак когато дойдох в Съединените щати".

В края на 1975 г. тя привлякла вниманието на Кери Донован, колоритната и ексцентрична модна редакторка на "Харпърс Базар", която изпитвала известни затруднения с главния редактор Тони Мацола. Творческите и ръководни противоборства се били превърнали в начин на живот в списанието. С двайсет години по-възрастна от Ана, Донован се била прехвърлила в "Харпърс" от "Вог", където менторката ù Диана Вриланд веднъж ù казала, че що се отнася до модата, тя разбирала "стила на обикновения човек", което си било комплимент.

Донован и Ана доста си приличали. Имали еднакви прически и станали модни поклоннички от млади: когато била на десет, Донован изпратила модни скици на актрисата Джейн Уаймън и получила благодарствено писмо, което много ценяла. Също като Ана, и Донован добила първите си впечатления от света на модата на непрестижна позиция в универсален магазин - Ана в "Хародс", а Донован в отдела за шапки на "Сакс" на Пето авеню, където началничка ù била съпругата на Александър Либерман, шефа на "Вог". Донован обаче имала формално образование, тъй като била завършила в Училището за дизайн "Парсънс".

Донован, чиято репутация я обрисувала като откривателка на нови таланти, харесала онова, което видяла в Ана, и я наела за своя младша редакторка. Фактът, че Ана била работила за "Харпърс & Куин", също помогнал - двете списания имали корпоративна връзка с издателите от "Хърст"; Мацола, в Ню Йорк, присъствал в редакционната колегия на "Харпърс & Куин" като редакционен директор - позиция, която го свързвала с всички издания на "Харпърс Базар" по целия свят.

Ана отново започнала от дъното за 12 000 долара на година като младша модна редакторка. Името ù се появило за пръв път в редакционната колегия през януари 1976 г. Стартът ù не бил лесен. Нейната британска студенина и натрапчива амбиция отблъснали колегите и шефовете ù, а новаторските ù концепции не се приели добре в консервативната и безредна обстановка. Но Ана станала част от великото издание "Харпърс Базар" - първото модно списание в Америка, лидер по продажби, дебютирал през 1867 г., където през десетилетията били работили световноизвестни модни редактори като Вриланд и Кармел Сноу и брилянтни фотографи като Аведон и Ман Рей.

Когато обаче била наета Ана, списанието страдало от сериозни проблеми, понеже ръководството желаело да запази демодираната визия. В резултат на това рекламодатели и абонати изоставяли изданието. Една от причините Донован да назначи Ана, била, че "Харпърс" се нуждаело от преливане на свежа кръв, от по-младежки подход, нещо съвременно и интересно, което да привлече рекламодатели и читатели.

Ана, една от четирите млади модни редакторки под ръководството на Донован, била настанена в малък офис, който делила с друга изискана и привлекателна редакторка - Алида Морган, чиято предишна шефка била Вриланд и която работела в "Харпърс" от малко повече от година. Морган веднага се впечатлила от излъчването на новата си колежка - много сухо, почти безизразно - и от нейния стил. За разлика от другите момичета, които, изненадващо за модно списание, идвали на работа с вид на "повлекани", Ана обикновено носела дизайнерски дрехи, много малко грим и идеално оформена прическа, макар от време на време леко да променяла дължината на бретона си.

Мерилин Киршнър, друга очарователна и прогресивна модна редакторка, работила за списанието от пет години и чието име се намирало над това на Ана в редакционната колегия, вярвала, че единствените отличителни черти на Ана били дизайните на "Мисони" и "Кензо", които носела, както и британският ù акцент. "Иначе си беше резервирана."

Морган заинтригувала Ана. Освен че изглеждала поразително, тя имала и първокласен произход - била внучка на Аверел Хариман, президентски съветник и мултимилионер, което допаднало на елитарния вкус на Ана. Морган смятала Ана за безочлива и злонамерена.

Не след дълго Морган и другите в офиса прозрели отвъд момичешкия облик на Ана, който действал доста привличащо на мъжете, и доловили силната ù амбиция и невероятната ù дисциплина, прекрасния ù визуален усет и огромния ù интерес към всичко, свързано с модата и стила. Морган внезапно осъзнала, че "Харпърс Базар" е само междинна спирка.

За да го докажат, колегите ù си припомнят неволните ù драсканици в бележника ù на "Харпърс" - думата, която изписвала отново и отново, била "Вог".