- Чета от страх, от глад, от липса. От нуждата да присъствам по някакъв друг начин в този свят, по-дълбок, по-смислен, но и по-хаотичен. Понякога чета, за да се измъкна от живота, друг път, за да го приема по-добре. Като Уелбеков герой в екзистенциална дупка, но с надежда, че някой Йовков старец ще ми донесе канче с вода. Чета, защото все още вярвам, че езикът е единственото ни оръжие срещу нищото. Както казва Константин Павлов: "Думите ме излъгаха. И пак им вярвам."

- Избирам ги, както Кнаусгор избира темите си, с обсесивна небрежност. Позволявам на книгите да ме намерят, а не ги търся систематично. Понякога, като при Пол Остър, всичко започва с нещо съвсем обикновено, загубена бележка, случайна дума, мирис на минал живот. Друг път тръгвам по дирите на препратка в есе на Монтен или на Джоун Дидиън. Или накъдето ме отведе тъгата в поема на Георги Рупчев. Книгите ме намират, когато са ми най-нужни.

- Недочетена книга за Мунк на Кнаусгор, защото за мен няма по-добър автор, след Пруст, на баналното величие на всекидневието. "Старопланински легенди" и не заради носталгия, а защото Йовков говори с езика на съвестта. "Непрочетено", антология с непознати текстове на Димитър Воев. Сборници с разкази и новели на Стивън Кинг. "Галерия на сърцето" на Марин Бодаков, това ми е необходим и сърдечен разговор с липсата.

- Книга, която пак ме преряза са "Записки" на Константин Павлов. Отново. Някои думи са като отломки от бомба, те не остаряват, само стават по-остри. До нея е "Карта и територия" на Уелбек, с неговата ужасяващо точна способност да вижда хората в най-циничната и трагична светлина. Всички книги на Мария Степанова и Зебалд са ме изумявали. На сина ни чета книгите за барбароните и за мумините на Туве Янсон и какво ли още не, което изумява него и приковава вниманието му.

- Чета, когато градът утихне, когато детето заспи, когато сянката на деня вече не иска нищо. И когато музиката на Майлс Дейвис, Димитър Воев или Boards of Canada не ми стига. Най-добре чета седнал или легнал на диван, но може и прав в метрото или трамвая, изпускал съм и спирки.

- Хартия. Заради телесността. И защото не мога да подчертавам в Kindle така, че мастилото да проникне в кожата ми. Аудио, ако чете самият Ник Кейв или някой с глас като на Филип Марлоу. Електронни, когато пътувам или когато книгата е 900 страници и раницата е вече пълна с други неща.

- Да. Чета на английски и френски, говоримият ми френски е колеблив като политиката на Балканите, но чета с удоволствие. В оригинала има резонанс, който преводът понякога не улавя и това е усещането, че авторът ти шепне директно в ухото. Предпочитам оригинала, когато мога, но понякога преводът ме спасява, особено ако е на Иглика Василева, Здравка Петрова, Стефан Русинов и... Списъкът е дълъг, има страхотни български преводачи.

- Търся нещо, което Кнаусгор нарича живот отвъд живота. Емоция, но без кичозна сантименталност. Интелектуално предизвикателство, но не елитарна мъгла. И понякога, нещо толкова просто, колкото утеха, като тъжна песен на Депеш Мод. Или като последното изречение в "Приказка без край", което казва: "Но това е друга приказка и ще бъде разказана друг път."

- Есето, което се преструва на роман. Мемоарът, който е поезия. Романът, който е дневник на разпада. Харесвам граници, които се рушат, както при Дидиън, както при Зебалд. Ако можеше да има жанр "разходка в паметта с привкус на загуба", това би бил моят жанр.

- "Смъртта на Вергилий" от Брох, която ми препоръчаха с думите: "Няма да я довършиш, но ще остане в теб".

- Карл Уве Кнаусгор и не защото е герой, а защото е антигерой, записвач, баща, провал, истина. Не мога да не спомена и Бастиан Балтазар Букс, най-чистата възможна версия на кураж. Хосе Аркадио Буендия и Мечо Пух също си поделят трона. Първият заради лудостта си, вторият заради мъдростта. А някъде по средата е и Хумберт Хумберт, като предупреждение и естетически капан.

- На Борхес, заради вечната игра. На Кнаусгор, защото пише със срам, а не с гордост. На Йовков, защото ми показва, че добротата може да бъде сложна. На Силвия Чолева, защото тъгата ѝ е топла. На Марин Бодаков, защото вижда всичко и казва малко, но винаги с грижа. На Стивън Кинг, защото превръща страха в архитектура. На Константин Павлов, защото думите при него имат гравитация.

- Разпилени. Понякога в три реда на рафта. Понякога в хората, с които съм ги чел. В бележките по полетата, в недовършени изречения, в странни гънки на страниците, където съм заспал. Имам и книга, в която навремето е скрито любовно писмо. Никога не я давам назаем.

- "Замъкът" на Кафка.

- "Моята лична борба" на Кнаусгор, особено сцените с децата, родителите и роднините му. И не защото са сантиментални, а защото са безпомощно човешки.

- Книгите не могат да ме разочароват. Досега не са го правили.

- Марин Бодаков. Нежно, лаконично, с точност, която боли. Или Джоун Дидиън, с усещането, че всичко е случайно и въпреки това е абсолютно неизбежно.

- "Анна Каренина". Все отлагах. Чаках любов, влак или поне зима.

- "Война и мир". Определено имам да наваксвам с Толстой.

- "Приказка без край" и "Майсторът и Маргарита". Това са книгите, които не просто се препрочитат, те се прераждат в мен.

- Ставам по-мек към неочакваното и любопитен към непознатото. По-малко се вълнувам от сюжети и повече от стил, детайли, нюанси, фрази, отделни словосъчетания или дребен факт. Отношението ми към книгите се измества от "какво става?" към "какво остава?". Ставам все по-малко търпелив към фалш и все по-отворен към крехкост. Някога търсех гласове, сега търся тишини. И вярвам все по-малко на големите книги и все повече на малки текстове с душа.

- Че има гъба, наречена Armillaria ostoyae, която е най-големият жив организъм на Земята, разпростиращ се на площ от над 9 кв. км. Tиха и невидима мрежа от живот. Също като литературата.