Христов е роден на 14 август 1945 г. в пернишкото село Крапец. Завършил е филология във Великотърновския университет. Работил е като учител, журналист и сценарист. Участвал е активно в дисидентските групи срещу режима на Тодор Живков.

Поезията му е сред най-ярките постижения в българската литература през 70-те и 80-те години на ХХ в. Автор е на книгите със стихове "Вечерен тромпет" (1977, 79) и "Честен кръст" (1982), на романа "Бащата на яйцето" (1987) и на повестите "Сляпото куче", "Долината на обувките" и "Смъртни петна" (1990); на книгите с тристишия "Думи и графити", художник Яна Левиева (1987), "Думи върху други думи", художник Анри Кулев (1994), "Черни букви върху черен лист" (1997); на митографиите "Каменна книга" (2006), "Книга на мълчанието" (2008), "Книга от заглавия" (2008), "Камък и слово" (2015), на "Спомени за хора, Камъни и риби" "Стълб от прах. Избрано" (2015), "Салонът на природата", художник Милко Божков (2020).

Борис Христов от десетилетия живее в изолация - не дава интервюта, избягва да коментира злободневните проблеми. Приемал е награди, но и е отказвал.

В книгата си "Вик в тишината" Едвин Сугарев търси отговори на редица въпроси, свързани с живота и творчеството на този поет и трудната му за разбиране поезия.

Поезията на Борис Христов е сложна и многопластова, тя не подлежи на праволинейни и еднопланови прочити, съпротивлява се на всякакви опити да бъде вместена в исторически парадигми, съдържа в себе си противоречия, които биха взривили всеки опит за извличане на универсални послания от нейната словесна и образна магма, оспорва навика да бъде съпоставяна и йерархизирана в контекста на литературната история.

Нещо повече дори - писана с пределната възможна искреност, тя е изцяло загърбила всякакви писателски стратегии - и всеки, който наистина умее да чете, ще разбере, че мисълта за това как ще бъде четена и разбирана е последното, което интересува нейния автор. Това, което го интересува, е драмата, сблъсъка на "свръхземните въпроси", както ги наричаше Яворов, пределните възможности да се надмогне противоречието между материята и духа, между човешката тленност и вечността, с която е одарен универсумът, екзистенциалните травми на битието, драматичните разриви между аза и другите. И най-вече, отвъд всичко друго: тя е свързана с въпроса каква е човешката задача, какъв е смисълът от нашето съществуване, какви са нашите граници и нашите възможности, как можем да живеем с "този скитник - сърцето" - и с болката, която наричаме битие.

Всъщност за тази болка пишеше и продължава да пише той - почти извървял пътя между словото и мълчанието. Не за изцелението и успокоението, а именно за болката, която трае, докато траем ние. Болката като знак, достойнство и доказателство за съществуване. Преди време Йосип Ости - поетът, преживял обсадата на Сараево, беше написал едно убийствено точно кратко стихотворение: "Имаш ли рана в сърцето, поете?/ Славей в раната?" Два стиха от "Честен кръст" на Борис Христов звучат в синхрон: "Поетът е една отворена, подвижна рана/ поезията е страдание и вик сред океана."

Горе-долу така си представям своята задача сега, в началото на тази книга, а дали ще успея - това наистина не зная. Особено като имам предвид високата летва, поставена от двете книги на проф. Иван Станков, който, без да бъде поет, е успял да постигне същото.

Преди да започна, нека все пак се опитам да обясня мотивите за този избор - защо се спирам именно на този поет като духовен брат, най-плътно изразяващ представите ми за поетично достойнство и мисия. Търсенето на подобно родство е естествена предпоставка и следствие от самото писане - винаги да търсиш някой, който не само със сътвореното, но и със самото си поведение може да бъде знак за възможното пълно покритие на твоите представи за медиум на словото, някой, който би могъл да следваш, някой, който би искал да бъдеш - но знаеш, че не ти е дадено.

Това беше и е за мен Борис Христов - автентичният поет, който не допусна компромис с никого, включително и със себе си. Днес имаме привилегията да го четем само през призмата на сътвореното от него, но някога за нас, поетите от 80-те, той беше и фигурата на бунтуващия се човек, на отхвърлящия всяка сделка с режима, на способния да каже не - дори когато с това казване жертва и собствената си поетическа практика.

Днес, когато скудоумието на социалистическия реализъм и литературната цензура отдавна забравени, читателите едва ли биха могли да оценят и да разберат докрай смайването и въодушевлението, с което бяха посрещнати неговите стихове в края на 70-те и началото на 80-те, тези кратки пет години между 1977 и 1982 г., в които той присъстваше на поетическата сцена - както впрочем не биха могли да разберат и яростта на литературните ментори, че в низините на литературната общност се е появил някой, който си позволява да бъде талантлив.

За нас обаче, прохождащите тогава по поетичните пътеки, тогава бяха видими само неговите стихове. Ще се позова на личния си опит: преписах втората му книга "Честен кръст" от първата до последната буква - тъй като, разбира се, нямаше как да си я купя от книжарницата. Ще си призная и един грях: първата му книга "Вечерен тромпет" пък просто откраднах от Софийска градска библиотека, като с удоволствие платих цената й в петорен размер. Сега това ми изглежда непростимо, но тогава не ми изглеждаше така. Тази поезия беше важна за мен - както бяха важни слънцето и въздуха; тя доказваше, че може да се пише, мисли и чувства много по-различно, отколкото това ставаше в литературната плява и партийната книжнина, представяна по това време като литература.

Важна с какво - и важна защо обаче? Това е въпросът, на който няма еднозначен отговор. Лесно е да се отговори - защото е добра поезия, защото нейната метафорична наситеност няма равна на себе си, защото задълбава в екзистенциалната проблематика с острота и неспокойствие, непознати от Далчев насам - но това няма да са точните отговори. Сигурно е вярно, че тези стихове - както често се твърди - намират баланса между духовното и материалното, между метафизичното и социалното - но не това ги прави тъй категорично различни.

Това, което ги очертаваше с пределна яркост на тогавашния литературен фон, беше внушението за автентичност - автентичност на преживяването, автентичност на болката, автентичност на съмненията, автентичност на вътрешните сблъсъци и драми, прерастващи в екзистенциални измерения, валидни вече не за тогавашното безвремие, а за човека и вселената в техния тотален смисъл.

Този техен план не противоречи, а хармонира с особената съкровеност на човек, който споделя преживяното, който разчита не на теории и матрици, а само и единствено на своя личен опит. Много малко поети в цялата история на българската поезия са успели да постигнат такова чувство за автентичност и такава съкровеност - при които стиховете се четат като вътрешна автобиография - и дори на подсъзнателно равнище чувстваме, че всичко в тях е лично преживяно и лично изпитано. Няма пози и няма маски, няма прикриващи орнаменти и стилизации, няма следване на поетични модели - има разказ за себе си и за света през себе си.

В "Смъртни петна", описвайки поетичният свят на младия Тилза Натаил , Борис Христов използва израза: "ръката му започваше направо от сърцето". Неговите стихове са точно такива: пишещата ги ръка започва направо от сърцето - или, ако си спомним неговото стихотворение "Август", върховният екзистенциален въпрос на неговия живот и неговата поезия е "как ще живея с този скитник - сърцето".

Впрочем в дзен будизма често се среща изразът "предаване от сърце в сърце", като се имат предвид отношенията между учителя и ученика - онова, което си струва да бъде научено, се предава непосредствено между двамата, необусловено от всякакви външни норми и правила, неподкрепено от никакви писания, носено единствено от личния опит, и то само за да бъде пробудено съзнанието на ученика, а пътят до просветлението той трябва да открие и извърви сам. По същия начин, от сърце в сърце, се предават и тайнствата в поезията на Борис Христов. Когато между сърцето и писането се появи дистанция, поезията свършва - или както е казано в поемата "Честен кръст": "но днес ръката се отдалечава от сърцето".

На второ място, това е дълбинно драматична поезия - в нея няма импресии, нейната цел не е да предаде отблясъците по повърхността - всичко е експресивно, като душата и съзнанието са героите в драматичните ситуации, в които ни поставя животът. Тези драматични ситуации са екзистенцията ни, те винаги се съотнасят към въпросите за това кои сме, защо сме, откъде сме дошли и къде отиваме; към това каква е мисията на човека, неговата човешка задача в сътворения от Бога свят, неговият предел, неговата недовършеност и несъвършенство. И именно поради своя екзистенциален характер тези въпроси никога не могат да бъдат разрешени докрай - и често се превръщат в разпятия, на които е разпнат човекът.

Самият човешки свят не е и не може да бъде изцяло хармоничен - той само се стреми към хармония - и това е неговото достойнство. Този стремеж осмисля съществуването ни, но в своята непостижимост той е и болезнен, тъй като поставя граници на нашето битие, поставя и въпросителни пред нашите критерии за добро и зло. Човекът на Борис Христов е вътрешно противоречив и нещо повече: той просто е раздиран от противоречивите начала, които съжителстват и трябва да съжителстват в него, тъй като именно тяхната битка е знак за пълнокръвно битие, а при липсата на такава битка битието се превръща в безволево живуркане и следване на наложени отвън модели.

В контекста на това мислене нищо не е решено окончателно, всичко е недовършено, Творецът ни е дал само рамковите очертания на битието и ни е оставил да ги запълним със съдържание и смисъл, влагайки в нас противоположни начала. Ето как характеризира себе си Борис Христов в първите редове от "Христова възраст":

Българските литературни традиции не са особено благосклонни към онези, които се определят като деца на ангели, откърмени от дявол. В не особено далечното минало се смяташе, че е по-добре да имаш идеал и да не го подлагаш на съмнение, отколкото да подлагаш на съмнение всичко, и на първо място самият себе си. Изключения от тази здравомислеща традиция са поети като Ботев, Яворов, Димчо Дебелянов, Вутимски и Далчев.

Борис Христов спада към тази генеалогия - като в неговото време правото да бъдеш вътрешно противоречив и да подлагаш всичко на съмнения беше право, което трябва да се извоюва. Неговата поезия това и прави - воюва за правото на човека да бъде дълбинен, болезнено раздвоен, вътрешно неудовлетворен, търсещ. Тази битка е трудна, тя е битка и със себе си - и именно поради това неговите стихове така дълбоко впечатляват - те демонстрират присъствието на прагове, които ние, техните читатели, не сме посмели да пристъпим, а често и не сме подозирали за тяхното съществуване.

В едни по-дълбок план обаче раздвоенията на човека и противоречивостта на битието се превръща в шанс; тяхното съжителство в поетичното съзнание изгражда хоризонти, които са способни да обхванат тези противоречия, да ги окръглят, да ги направят едно, да постигнат усета за съкровеното цяло, което оправдава човешкото съществуване и осмисля битието ни.

В своя най-общ контекст поезията на Борис Христов представлява Сизифовско усилие за постигане на цялото; представлява извървяване на пътя, в който краят застъпва началото; представлява търсене на съответствия ва всичко с всичко като потвърждение на формулата на Упанишадите, според която "горе е както долу" , и на източните философии, разглеждащи света не като механичен сбор от противоречиви сили, а като единен организъм. В този организъм съжителстват животът и смъртта, началото и края, доброто и злото, аз и другият - в него те пресичат своите орбити, осмислят се взаимно, наслагват се в енергиите, които тласкат всички ни, и които ни помагат да се самопреодолеем.

Точно това самопреодоляване е голямото усилие в поезията на Борис Христов - и това усилие определя и нейното мощно въздействие - въпреки собственото му определение на стиховете като "отпадъците от живота" .

Вътрешната напрегнатост, драмата от сблъсъка на началата и усилието да бъде намерена тяхната пресечна точка - въпреки силата, с която вътрешните противоречия разпъват човека, придава особения аромат на тази поезия. Начинът, по който тя се оказва способна да впрегне образния си потенциал и метафоричната си мощ именно с тази цел - постигането на хармония между универсума и човека, определя и нейната тежест в историята, но и в настоящето и бъдещето на българската литература.

През 70-те и 80-те години, когато четяхме стиховете на Борис Христов, нямахме никакви съмнения коя е стената, пред която се възправя поетът , кое е летището, на което самолетът закъснява , символ на какво е бръсначът, който свети над главите на тези, които разговарят с бръснаря , кой е човекът със жезъла и кои са щастливите гълъби с тяхното общо корито . Възможните асоциации с реалностите на късния социализъм обаче са само първия прочит на бунта в стиховете на Борис Христов. В по-дълбинен смисъл бунтът е срещу това, което е - срещу банализирания и банализиращ свят на човешкия бит, който ограбва и опустошава битието, лишава го от дълбочината на магичното и вълшебствата на сърцето.

В своя най-чист вид този бунт е доловим във "Вечерен тромпет", в който музиката иска да издуха делничната прах от площадите и да разкъса тишината, настанила се помежду ни при нашето взаимно изоставяне. В още по-радикална форма можем да видим този бунт и в "Знак от небето" , където той е насочен срещу самия Божи син, както и срещу реда, отреден сякаш свише за човека - онзи ред, който допуска "след злия разбойник Варава/ в рая да влизат деца и палачи."

Нека забележим обаче, че отговор на обвиненията, отправени от героя на това стихотворение към Бога, всъщност няма - и единствено погледът на издълбаната от лед глава към Голгота и светещото разпятие мълчаливо напомнят, че отговорът е самото жертвоприношение Господне - извършено, за да бъде надвита смъртта и страха от нея - и да бъдат изкупени свързаните с тях човешки злодеяния.

И на последно, но може би не по значение място - това е поезия с изключително остра социална чувствителност. Не обаче в този смисъл, в който социалното бива мислено в доктрините на социалистическия реализъм - господстващата по тези времена матрица, в която трябваше да бъде натикан всеки творец - социалното като обвързано с политическа пристрастност и партийност, и съдържащо задължително омраза към тъй наречените причинители на социалните неравенства.

Тук социалното се реализира като състрадание и съпричастност, близки по съдържание до жестовете на Исус към нищите. И именно те са лирическите герои на Борис Христов - отхвърлените от обществото, самотните, пречупените от съдбата, обитаващите маргиналните територии на обществото - но и неприспособимите, тези, които имат гордостта да създават сами съдбите си, да счупят сами "черупката на своя лешник" ; тези, които са различни, които като черните овце живеят настрани от стадото и не искат да ги дои стопанинът .

Всъщност самите термини са неточни: тяхната различност е неумолимо присъстваща и същевременно изплъзваща се от терминологичните мрежи; самата дума "социално" например звучи неуместно спрямо поезията на Борис Христов. Точната дума е "човешко" - става дума не за вместване в нормите на общото живеене, а за съпричастност към ближния: и то към ближния от кръв и плът, а не към ближния като идеологическа или философски конструкция. Тази съпричастност е мярата и рамката на неговата поезия - а нейната различност се дължи на факта, че тази мяра и рамка липсват в мисленето и мотивациите на социума - както и в неговите идеологически надстройки. Или - казано с неговите думи:

В същото стихотворение има един стих, който според мен е изключително важен за разбирането на поезията на Борис Христов: "и с ръцете си мога само един човек да прегърна". Това е равносметката от опознаването и на "последния зъб на живота", наученото от сблъсъците и раните, от горчивините и разочарованията.

Съпричастността не е абстракция, а абстракцията не е съпричастност: единственият й реален израз е постижим по пътищата на любовта и състраданието: да прегърнеш някого с ръцете си, да бъдеш отговорен пред конкретния, живия човек, да подадеш ръка на падналия, а не да разсъждаваш относно причините за неговото падане в удобния си кабинет. Иначе казано: поезията е изживяване, а не само мислене и въображение. Тя съществува, докато няма дистанция между сърцето и записващата думите ръка: когато тази дистанция се появи, поезията умира.

Поетът е рупорът на страданието от битието - и в този смисъл неговия глас не може да бъде подменян: страданието трябва да бъде изживяно, за да бъде автентичен неговия глас. Свръх всичко този глас не е пожизнено наличен: той ни е даден от опита и само в краткия миг на вика - преди да свикнем с болката и преди страданието да се вкостени в словесния опит. Всъщност тази краткост - тази крехкост и екзистенциална недостатъчност на живеенето тук, в сетивния свят, е една от същностните характеристики на неговата поезия.

Нали и животът "за малко ни е даден - само да извикаш" - както е казано в "Конче мое" , едно от най-съкровените му стихотворения. Както поезията. Защото точно това е различното и бих казал - уникалното при Борис Христов: поезията е живот. Тя идва от живота и се връща в него, като поетът е медиум само в кратките мигове на тяхното покритие, в които те са слепени с лепилото на болката. Нищо повече, но и нищо по-малко.

Към тази силна поезия е прибавено и още нещо, което вече не принадлежи пряко към поетическия занаят: липсата на пристореност, отказът от маски и от пози, отказът от щитове, които да предпазват от ударите на живота; отказът дори от дрехи и труфила, които да прикриват белезите и раните. Поетът е сам и гол срещу света; поетичното битие е битие contra mundum. Неговата територия е страданието - и съдбата му е отредила да го преброди открай докрай; неговият шанс е автентичния глас - но това е глас в пустинята, даден му само за кратко. Тази изключително висока мяра създава митологичния ореол на Борис Христов, тя предполага и особената болезеност на неговите стихове, тъгата и горчивата носталгия в тях, техния афинитет към света на Танатос. И още нещо - вече биографично: неговото ранно и тъй драстично сбогуване с поетичното слово.